“ Ако не обичаш себе си, никога няма да можеш да обичаш някой друг.
Ако не си мил към себе си, не можеш да си мил към някой друг. Твоите така наречени светци, които са толкова сурови към самите себе си, само се преструват, че са мили към другите. Това не е възможно. Психологически не е възможно. Ако не можеш да си мил към себе си, как можеш да си мил към другите?
Какъвто си със себе си, такъв си с другите. Нека това да бъде основното. Ако мразиш себе си, ти ще мразиш и останалите – а ти си бил обучаван да мразиш себе си. Никой никога не ти е казал „Обичай себе си!“ … Ние винаги сме свикнали да мислим, че за да обичаме се нуждаем от някой друг.
Но ако не го научиш със себе си, за теб няма да е възможно да го практикуваш с другите.
Всяка любовна история е нестабилна. Рано или късно всяка любовна история става много отровна. И как това става? Всеки казва, че е любящ, и двамата постоянно казват, че обичат. Бащата казва, че обича детето; детето казва, че обича бащата. Майката казва, че обича дъщеря си, дъщерята казва същото. Братята казват, че се обичат.
Целият свят говори за любов, пее за любов…но можеш ли да намериш място, толкова много лишено от любов?
Не съществува и капчица любов – а има планини от думи, Хималаи от поезия за любовта. Изглежда, че всичката тази поезия е само за компенсация. Тъй като ние не можем да обичаме, ние по някакъв начин трябва да вярваме чрез поезията, пеенето, че обичаме. Това, което ни липсва в живота, го слагаме в поезията… Това, което ни липсва в живота, го слагаме във филма, в романа. Любовта е напълно отсъстваща, защото първата стъпка все още не е направена.
Първата стъпка е: приеми себе си такъв, какъвто си; пусни всичките трябва.
Не носи никакви трябва в своето сърце. Ти не си, за да си някой друг; от теб не се очаква да направиш нещо, което не ти принадлежи. Ти си просто, за да бъдеш себе си. Отпусни се и просто бъди себе си. Уважавай своята индивидуалност и имай смелостта да се подписваш със своя собствен подпис. Не имитирай подписите на другите.
Когато не се опитваш да бъдеш някой друг, тогава просто се отпускаш; тогава идва и милостта.
Тогава си пълен с величие, с изобилие, с хармония… защото няма конфликт! Няма накъде да отиваш, няма за какво да се биеш, да насилваш себе си… Ставаш невинен.
И в тази невинност ти ще изпиташ състрадание към самия себе си.
Ще се почувстваш толкова щастлив със себе си, че дори и божественото да дойде и да почука на вратата ти и да каже: „Би ли искал да станеш някой друг?“, ти ще кажеш „Да не си полудял? Аз съм съвършен! Много ти благодаря, но никога повече не прави това – аз съм съвършен такъв, какъвто съм.“
В момента, в който ти си казал на съществуванието „Аз съм перфектен, такъв какъвто съм, аз съм щастлив такъв, какъвто съм“, е това, което на Изток казваме shraddha – доверие; тогава си приел себе си и в приемането на себе си, ти си приел своя създател.
Отричайки себе си, ти отричаш своя създател.
Просто виж основното! Просто бъди себе си и помни, че ти не можеш да бъдеш нещо друго, каквото и да правиш. Всички усилия са напразни. Ти просто трябва да бъдеш себе си…“
Osho, A Sudden Clash of Thunder, Talk #8
Толкова много се говори за това колко е важно да се обичаме сами себе си и същевременно това е най-трудното нещо, което откривам, че можем на практика да въплътим. Затова реших да споделя тази мисъл на Ошо – тя казва няколко много важни неща по тази важна тема и вероятно най-важното от тях е да разберем, че наистина няма друг път към любовта, освен този, който минава през обичта към себе си. Просто няма. Когато го осъзнаем не само с ума, който е в главата ни, но и с този, който е в корема ни, вече по-лесно ще разпознаваме, когато отправяме лоши мисли на недоволство от себе си.
Ошо казва и нещо друго. Той не просто говори за обичта към себе си – той говори за състраданието към себе си, а това е различно. И то е, че истинската любов към себе си се случва единствено под формата на състрадание към себе си. Тя не става като се харесваме или изпитваме чувство на обич към себе си. Тя е нещо, което е отвъд харесването и емоцията, която изпитваме към себе си. Тя е в мекото разбиращо отношение към собствената ни човешка природа, лишено от мисли на критика и самоотхвърляне.
Научени сме да се обичаме, когато правим правилните неща и се държим добре според социално предписаните представи. Състраданието към себе си е онзи вид любов, който продължава да присъства и когато сме сгрешили. Когато сме засрамени, обзети от страхове, слаби и уязвими. Точно тогава състраданието към себе е единствената формата, под която можем да случим любовта към себе си и след това да я пренесем към грешника и у Другия човек.
Камелия Хаджийска
