Диференциацията е самата същност на образуване на обособен вътрешен център и на дългия процес на индивидуацията. Тя се основава на способността на ума да разсъждава и разграничава.
Най-първото разграничение, което правим, е между вън и вътре.
То е предмет на първата стъпка – обръщането на вниманието навътре и регистриране на различните психични реакции. Това разграничение е изключително важно, защото води до освобождаване от външните авторитети и развиване на доверие във вътрешния инстинкт за истина.
Второто много важно разграничение е между трите елемента на психичните ни реакции – мисли, емоции и действия.
Тези три неща трябва да бъдат ясно отделени. В психиката на малкото дете те са слети – то мисли и действа, според това как се чувства. Зрелият човек може да мисли и да действа без да бъде емоционално реактивен. Вместо това той е емоционално интелигентен.
Разграничението между различните части на психичната реакция – емоции, мисли и действия, помага да преминаваме през много интензивни негативни емоционални състояния, без те да повлияват мисленето или поведението ни. Вместо това мислите и поведението ни са подчинени на ценностната ни система, а не на нисшата емоционална природа. Това е толкова по-важно, колкото по-силни са негативните емоции, защото индивидуационният импулс, който по правило въвлича съдържания от обективната психика, означава интензивност, често пъти – нечовешки силна.
И тук стигаме до третото много важно разграничение – между съдържанията на личната психика и на колективната психика.
Вероятно това е най-трудното разграничение, но и най-важното, защото индивидуцията е процес, който трансформира колективната тъмнина. Интензивността на чувствата може да бъде толкова голяма, че има риск, ако човек не знае, че тя идва от колективните пластове на обективната психика, да доведе до лудост. Единствено знанието за надличните съдържания в собственото ни подсъзнание, както и практикуването на присъствие, ни позволява да направим тази, най-последна от процесите на диференциацията, стъпка на разграничаването.
Дългият процес на диференциацията и смаляването ни дарява накрая с преживяването на крайната свобода, което е свободата от всякакви привързаности и идентификации. Тогава, по силата на енантиодромията се случва преобръщането, за което говори и Юнг, а именно:
„Но усещането за безграничност постигам едва тогава, когато съм крайно ограничен. Най-голямото ограничение за човека е онова „себе си“, което се проявява в преживяването „Аз съм само това“. И единствено само съзнанието за моето най-тясно ограничаване в себе си е свързано с неограничеността на несъзнаваното. Чрез осъзнаването на това аз се възприемам като ограничен и вечен, т.е. и като едното и като другото. Когато се възприемам като уникален в своята лична комбинация – т.е. крайно ограничен, тогава имам възможност да осъзнавам и безкрайното. Но само тогава!“
Карл Густав Юнг
"Всъщност идентитетът не дава възможност за пробуждане на съзнанието, само отделянето, освобождаването и пълното със страдания съществуване сред противоречия могат да породят съзнание и познание."