От психологическа гледна точка процесът на диференциация означава емоционално отделяне, обособяване на човека от нещата от външния свят – хора и събития, от които е нездравословно зависим, с цел постигане на вътрешна автономия. В психотерапията високите нива на вътрешна диференциация са израз на високи нива на психично здраве. Но диференциацията има друга, много по-широка и важна роля от това – тя е условието за пораждане на съзнание. Единственото условие. Когато разберем тази нейна роля в творчеството на Духа много неща ще станат малко по-ясни за човека, поел по Пътя към себе си.
По дефиниция съзнанието е рефлектиращата част у нас – тази, която отразява, че дадено нещо се е случило. Известният въпрос, „Ако един лист падне в гората, но никой не го види, той паднал ли е всъщност?“, се отнася именно до нея. Ако няма наблюдател, който да отрази това, което се случва, то случило ли се е изобщо? Можем да говорим за съзнание само когато имаме две части – наблюдател и наблюдавано. И за тази цел е необходимо Неделимото да се раздели така че една част да отразява друга част. Точно това се е случило в историята за грехопадението на Адам и Ева в християнската митология, която в същността си е историята за началото на пораждане на индивидуализираното съзнание. Преди грехопадението животът е райски, защото всичко е Едно и затова съществува хармонично и безпроблемно. Но след като Адам и Ева ядат от ябълката на познанието изведнъж откриват, че са голи и че в тази голота единият е мъж, а другият – жена. И преди това са били голи, и преди това са били мъж и жена, единствената разлика след грехопадението, е, че сега те вече виждат своите различия. С други думи, вече се е появило съзнанието, което да види падащия лист в гората.
За първи път идеята за космогоничния смисъл на съзнанието идва при К.Г. Юнг по време на едно пътуване до Африка през 1925. Ето как той описва този свой опит в автобиографичната си книга „Спомени, сънища, размисли“:
„До самата линия на хоризонта виждахме огромни стада от животни: газели, антилопи, гну, зебри, диви свине и прочие. Както пасяха и поклащаха глави, животните се придвижваха като бавна река. Не можеше да се чуе дори меланхоличния писък на някоя граблива птица. Тук властваше покоят на вечното начало, на света така, както винаги е съществувал, в състояние на небитие; защото до момента не е имало кой да знае, че този свят съществува…
Човекът, аз, в един невидим творчески акт придава на света завършеност, като му дава обективно съществуване. Този акт се приписва единствено на Създателя, без да се помисли, че по такъв начин ние разглеждаме живота като една машина, изчислена до последния детайл, която заедно с човешката психика се движи безсмислено по предварително определени и предварително известни правила. В подобно мрачно часовникарско въображение не съществува никаква драма на човека, света или Бога; няма „нов ден“, който води към „нови брегове“, а само скуката на изчислителните процеси… човекът е необходим за довършване на творението… всъщност, той самият е вторият създател на света, който му придава обективно съществувание, без което светът остава нечут, невидян, безмълвно преживяващ, раждащ и умиращ, поклащащ глава през стотиците милиони години, в най-дълбоката нощ на небитието, вървящ към един неопределен край.“ К.Г.Юнг
За да стане светът чут и видян, трябва да се създаде този, който да го чуе и види. И този някой е човекът – Божието творение, надарено със съзнание; това са Адам и Ева, които пропадат – изпадат от Райската градина. Така нареченото грехопадение в същността си е акт на пораждане на съзнание, а съзнанието е светлина – същата тази светлина, която се ражда в „най-дълбоката нощ на небитието“. Тъй като за Юнг съзнание и светлина са едно и също, той твърди, че
„Копнежът по светлина е копнежът по съзнанието“.
Когато разглеждаме по този начин религиозния мит разбираме, че смисъл и цел на човешкия живот е да породи съзнание, а това означава човекът – дете на Бога, да стане осъзнат сам за себе си. Думата, която обхваща всичките тези многобройни и сложни процеси по пораждане на съзнание, т.е. на разделяне на наблюдател от наблюдавано, се нарича „диференциация“. Те са в болката по откъсването от нещата в материалния свят, с които сме свързани; можем да ги открием и в моментите на осъзнаване и оттегляне на проекциите; те се случват и в моментите на медитация и чистото присъствие в настоящия момент.
Ако погледнем по този начин на процесите на духовно развитие ще видим, че различните духовни учения в същността си ни казват едно и също нещо, а именно че да опознаем себе си, да бъдем осъзнати, е основна духовна ценност. Че съзнанието е Светлината, към която се стремят душите ни. Най-ясно това го казва Ошо, чиито многобройни беседи са пропити от едно основно послание и то е „Бъди осъзнат, наблюдавай, бъди свидетел, не се идентифицирай“. Средството за постигане на подобно състояние той вижда в медитацията, която в същността си е развиване на позицията на вътрешния наблюдател. Вътрешният наблюдател е този, който наблюдава тялото, но знае, че не е тялото, защото то се ражда, старее и умира, а той остава; той е този, който вижда мислите, но знае, че не е мислите, защото те идват и си отиват, а той остава; той е и този, през който преминават чувствата, но той знае, че не е чувствата, защото и те също идват и си отиват, а той остава. Вътрешният наблюдател е частта, която остава, когато всичко друго се променя, идва и си отива, ражда се и умира. Той е вечното в нас (чието преживяване е крайната цел на духовно търсещия) и това „вечно“ е чисто съзнание:
“В Дзен не идваш отникъде и не отиваш никъде. Ти си просто тук, сега, нито идващ, нито отиващ. Всичко минава край теб; съзнанието ти го отразява, но не се идентифицира. Когато пред огледалото изреве лъв, да не мислиш, че огледалото издава рев? А когато лъвът си отиде и приближи танцуващо дете, огледалото напълно забравя лъва и отрази танцуващото дете – тогава да не мислиш, че огледалото танцува с детето? Огледалото не прави нищо, то просто отразява. Твоето съзнание е само огледало. Ти нито идваш, нито си отиваш. Нещата идват и си отиват. Млад си, стар си; жив си, мъртъв си. Всички тези състояния са просто отражения в едно вечно езеро на съзнанието.” Ошо
Ако погледнем към книгите на Екхарт Толе ще открием съвсем същото послание. Думата, която той използва, е „присъствие“, а присъствието е раз-отъждествяване – прекъсване на връзката между егото и нещата, с които то се идентифицира или привъзрзва (включително и т.нар. от него плътно болково тяло). Всяка прекъсната връзка на ума с нещата и явленията от света на преходното – вътре или вън от нас, е израз на отделяне, т.е. на диференциация. Всяка прекъсната връзка е и увеличената ни възможност за съзнание, тъй като вече не сме слети, т.е. безвъпросно свързани с това, което е започнало да ни причинява болка, и поради това можем да го виждаме отстрани, т.е. да го осъзнаваме. „Присъствието“ в настоящия момент, за което говори Е.Толе, е чисто съзнание.
Тадеуш Голас, авторът на книгата „Ръководство за просветление за мързеливи“, в края на живота си казва ”Няма значение какво се случва, аз съм осъзнат през цялото време”. Тъй като постигналият просветление човек е „чисто присъствие“ – т.е. съзнание , за него наистина няма значение какво се случва с него (и в този смисъл може да празнува и нещастието ). Същото, макар и с други думи, ни казва и Майкъл Тамура. Според него крайната цел на егото като „основната, идентифицираща самата себе си интелигентност на съзнанието“ е да стане цяло, но това не е недиференцираното цяло на Непроявения Бог, а е диференцираното цяло на Проявения Бог, т.е. този, който познава себе си като Аз от цялото.
Когато погледнем на духовния си път като процес на пораждане на индивидуализирано съзнание чрез постепенна диференциация на най-вътрешната ни същност (наблюдателя) от нещата от външния и вътрешния ни свят, ще разберем този привиден парадокс, в който състоянието на малкото дете и на просветления човек са почти подобни. И двамата живеят в настоящето, в измерението на тук-и-сега; и двамата са в състояние на единение със света и това единение е блаженство. Има обаче една съществена разлика и тя е липсата на съзнание при малкото дете и наличието на съзнание при мистика. Тя е в това, че те двамата се намират на един и същи континуум на диференциация на съзнанието, но единият е в самото му начало, а другият – в неговия край. Между тях двамата стои превръщането на Непроявения бог в Проявен бог (М. Тамура), стои дългият процес на индивидуация (К.Г.Юнг) , който в същността си е процес на себепознание и оттегляне на проекциите докато не стигнем до Наблюдателя зад про(ж)екционния апарат.
Ето как описва просветлението си Ошо: “Аз вече не издирвам, не търся нищо. Съществуванието е отворило всичките си врати пред мен. Не мога дори да кажа , че принадлежа на съществуванието, защото съм просто една част от него… Когато цъфне едно цвете и аз разцъфтявам с него. когато слънцето изгрее, и аз изгрявам с него. Егото в мен, което държи хората отделени, вече го няма. Тялото ми е част от природата, моето същество е част от цялото. Аз не съм нещо отделно.” Нещо подобно пише и Юнг в късните си години: „Понякога имам чувството, че съм разтворен в околния пейзаж и в нещата, и самият аз живея във всяко дърво, в плисъка на вълните, в облаците, в животните, които идват и си отиват, в смяната на сезоните.“
И малкото дете, и мистикът се намират в състояние на свързаност с всичко останало, но докато за малкото дете тази свързаност е слятост, за мистикът тази свързаност е единение. Както казва Мелани Клайн, когато малкото бебе се чувства щастливо, то възприема целия свят като щастлив, когато то е ядосано, целият свят е ядосан. Мистикът е неговата пълна противоположност. Когато е ядосан, нито той е ядосан, нито целият останал свят – има само гняв, който преминава през него. Когато е щастлив се случва същото – при него идва щастието, но той не е щастието; същото се отнася и до останалия свят. Каквото и да му се случва, той е само огледалото, той е чистото съзнание.
Поради новия начин, по който Юнг тълкува християнството – виждайки в него мита, който се разиграва в душата на всеки един човек, той среща яростната съпротива на огромна част от теолозите. Според Мари Луиз фон Франц тази съпротива е по-голяма по отношение на твърдението му, че Бог е несъзнаван, отколкото спрямо твърдението му, че Бог, освен добър, е и жесток. Очевидно твърдението му, че Бог, макар и да е сръхинтелигентната сила, която стои зад човешкото творение, е несъзнаван, изглежда твърде оскърбително за традиционната религия. Въпреки това изглежда съвсем логично в светлината на познанието ни за това какво представлява съзнанието. Тогава вече може по-лесно да приемем, че именно запалването на светлината на съзнанието е истинската причина Бог да се роди в човека и така да познае Себе си.
За Юнг съпротивата на теолозите, обаче, не е от съществено значение. Същественото за него са личните му преживявания, личния му непосредствен опит от срещата с несъзнаваното – т.е. неговите вътрешни религиозни преживявания, които идват при него от съвсем ранна възраст, продължават цял живот и които са в основата на неговото житейско дело и принос към психологията и психотерапията. Именно високата вътрешна диференцираност на личността на Юнг, т.е. неговата силна вътрешна независимост, критично мислене и здрава връзка със собствените му природни инстинкти, е тази, която му помага да се справи както със съпротивата, отхвърлянето и натиска на външния свят, така и с мощните нахлувания на съдържания от света на архетипите, т.е. „отвътре“.
Тъй като за мен този негов опит е източник на много прозрения за това как изглежда психически здравия начин, по който да вървим по Пътя си като духовни същества, ще пиша за това в следваща публикация.
Камелия
