Духовната интелигентност няма нищо общо с религията. Тя е желанието за въплъщение на общочовешките ценности, както и търсенето на смисъл, който надвишава тясно личните или семейни интереси и произтича от връзката на човека с Цялото.

Силният интерес към надиндивидуалните ценности не само е израз за високи нива на духовна интелигентност, но и критерий и за високи нива на психично здраве. Нещо повече – силно религиозните хора по правило имат много нисък коефициент на духовна  интелигентност. Това е така, защото духовната интелигентност не е вяра, а „онзи интелект, чрез който размишляваме върху проблеми на смисъла и ценностите и ги решаваме, онзи интелект, чрез който можем да поставим действията и живота си  в един по-широк, по-богат и наситен със смисъл контекст, чрез който преценяваме, че даден начин на действие или жизнен път е по-значим от друг.“

Според създателите на това понятие – психолозите Дана Зохар и Иън Маршал, тя е третият вид интелект – различен от когнитивната интелигентност (IQ) и емоционалната интелигентност (EQ), и който е от по-високо, мета-ниво, тъй като  представлява самата основа за тяхното функциониране и развитие.

Науката не може да даде отговор на въпроса за човешкия смисъл. Това е тема на религията и различните духовни учения. И, тъй като духовните вярвания също имат различни нива на психично здраве, от критична важност е човек да може да отсява сред многобройните автори, пишещи по темата за връзката на човека със света на невидимото. Ако човек притежава високи лични нива на психично здраве, той ще може чете всякаква “духовна” литература без да се страхува, че ще попадне под “лошо влияние”. Прилагайки критическо мислене и доверие във вътрешната си природа той ще може да “запази бебето и да изхвърли мръсната вода” в прочетеното и така да черпи знания и мъдрост от автори, чиито идеи са резултат на интуитивни прозрения и лични преживявания и, най-важното – помагат да излезе от позицията на жертвата и да понесе страдания, които, без вярата в смисъла на нещо по-голямо, не би могъл да понесе.