Общуване с емпатия

Един от компонентите на емоционалната интелигентност е способността ни да разбираме чувствата на хората, с които общуваме. Това е т.нар. емпатия – умението да погледнем на света през очите на другия човек като се свържем с чувствата, които той изпитва. Да сме способни на емпатия означава да сме способни да се свържем с другите хора на най-истинското ниво – там, където е сърцето и душата им. А това е богатство, което многократно се отплаща.

Именно с емпатичното общуване – и слушане, е свързан петият от навиците на високоефективните хора на Стивън Кови. Според Кови важността на този навик е толкова голяма, че я сравнява с осигуряването на  психологическия кислород на връзките.  Именно доверието, което се поражда от този вид общуване осигурява кислородът, който помага на връзките ни да дишат и да се развиват. Това е така, защото в сърцевината си слушането с емпатия не е нищо друго, освен способността да забравим собствените си интерпретации и да успеем да се свържем с реалността на другия човек без да я пречупваме през представи си за правилно и погрешно. Стивън Кови сравнява неумението ни погледнем на света през очите на другите със случая, в който много щедро предлагаме собствените си очила на приятел, който ни е споделил, че има проблем с очите, разпалено убеждавайки го че ще му помогнат и на него, защото са помогнали и на нас да виждаме по-добре. Също така той предупреждава, че

емпатичното общуване не е техника за комуникация. Това е така, защото в неговата основа стои неподправеното желание да разберем другия, а желанието не е въпрос на техника – то е израз на искрена загриженост и отвореност към другия.

Това, което разбрах по отношение на емпатията, е, че повечето хора имат проблем с нея, не защото не са способни на състрадание и съпреживяване. Повечето хора имат проблем с нея, защото не знаят как да я изразят, как да я комуникират с другите. Има един автор и една книга, която не спирам да препоръчвам, защото тя се е справила с тази задача отлично – това е Маршал Розенберг и книгата му „Общуване без агресия“ с подзаглавие „наръчник по ненасилствена комуникация“ (ННК). И тъй като намирам казаното от него за наистина много базисно по отношение на общуването с емпатия, сега ще споделя съвсем накратко нейните четири базисни елементанаблюдения, чувства, нужди и молби, които можете да видите нагледно и таблицата за ненасилствената комуникация (ННК) .

Моделът на ненасилствената комуникация е удивително прост. А аз харесвам простите неща – освен всичко друго, те са лесни за употреба.  В дадения случай моделът за общуване без агресия се основава върху това да осъзнаем:

(1) чувствата, които изпитваме по отношение на човека, с когото общуваме.  Това означава

(2) да си дадем сметка какво точно в неговото поведение ни кара да се чувстваме така, както и

(3) да разберем кои наши нужди са причината да се почувстваме по този начин.

Това е така, защото нашите чувства са реакции на съвместното действие на два фактора – външни и вътрешни. Нещо от външния свят се свързва с нещо от вътрешния ни свят и ни кара да се чувстваме и реагираме по определен начин. Например, ако аз изнасям лекция и човек от аудиторията ме прекъсва често, това може да породи чувство на раздразнение у мен – но само, ако имам нуждата да не ме прекъсват. Познавам хора, които нямат такава нужда и въобще не се дразнят от това, че някой ги прекъсва. Става ясно, че чувството на раздразнение в този пример може да възникне само, когато тези двете – външните факти и вътрешните нужди се срещнат.

Следващата стъпка е да изразим тези чувства пред човека, който се е оказал на пътя на нашите нужди и ги е докоснал по един или друг начин. Книгата на М. Розенберг е ценна именно, защото ни дава много практически примери за употребата на езика в словесното изразяване на чувствата ни пред другия човек. Това, което аз мога да преразкажа тук накратко, е едно много просто нещо, когато споделяме чувствата си:

да се придържаме към описание на фактите, когато обясняваме на другия човек какво точно в неговото поведение провокира тези чувства, както и да се позоваваме на нашите нужди като истинската причина да се чувстваме по този начин.

Когато се придържаме към тези две прости правила във формулирането на обратната връзка към другия човек, ние можем да изразим всичко!

По този начин можем да изразим и най-трудното за казване нещо – както и самото заглавие на книгата сочи, можем да общуваме без агресия, изразявайки и най-силния си гняв! Това е така, защото, когато се позоваваме на факти и вътрешни нужди, другият човек няма как да се почувства застрашен или нападнат.

С фактите не може да се спори, докато с етикетите, обвиненията, обобщенията и интерпретациите  – може.

Също така фактите дават възможност на другия човек да се сдобие с ценна информация за това какво може да подобри в своето поведение. Например, етикет от рода на това „Ти си невъзпитан„, не поражда много осъзнаване, защото не става ясно какво точно се има пред вид. Но, ако му се каже: „Ти ме прекъсна вече четири пъти, откакто започнах да говоря“, той разбира за какво иде реч. Фактите са си факти. А, когато са свързани и със споделяне на вътрешните ни нужди, изразяването на нашите чувства става още по-меко и незастрашително към другия: „Когато правиш така – прекъсваш ме вече няколко пъти от началото на лекцията, аз се чувствам раздразнена, защото имам нужда да се концентрирам и това ми пречи да довършвам идеите си пълноценно“.

Четвъртият елемент (4) на този модел е отправянето на молба. Например, „Моля те да не ме прекъсваш докато не свърша представянето на цялата теория. Когато приключа ще дам възможност да се задават въпроси и, ако все още има нещо, което не си разбрал, тогава ще имаш възможност да зададеш въпроса си.“ Когато се изразяваме по този начин, вероятността другият човек да ни чуе и да откликне на молбата ни нараства многократно.

Разбира се, това не е модел, който ни гарантира, че винаги молбите ни ще бъдат чути, но е модел, който винаги ни помага да се чувстваме по-добре.

Причината е проста – дори и да не спечелим това, че другият ще откликне на молбата ни, ние печелим по-голяма автентичност, печелим възможността да изразим чувствата си вместо да ги задържаме в себе си и така да задвижваме спиралата на вътрешния негативизъм. Тогава, дори и другият да не ни разбере и да продължи да си държи по начин, който на нас не ни харесва, това негово поведение вече има по-малко власт върху нас.

И това е друго много важно, за да се разбере този модел.

Причината, поради която нашето общуване се подобрява и ние започваме да се разбираме с другите по-добре, не е, защото вече не използваме език, който не обвинява. Причината е, че ние наистина не обвиняваме!

Когато сме наясно, че истинската причина за нашите чувства лежи вътре, а не вън от нас, ние по-лесно успяваме да разпознаем лежащите в тяхната основа нужди и да се погрижим за тях. Така, ако другият човек не откликне на молбата ни, винаги можем да потърсим друг начин за тяхното задоволяваме. Тогава обвинения от рода на това „Ти не ме обичаш“ стават смешни. Защото знаем, че ако ние нямаме нуждата другия да ни обича, ние няма да се чувстваме наранени, ако той не проявява знаци на обич. А той не е длъжен да ни обича! Ние можем да го информираме за нашите нужди, можем да му обясним какво точно в неговото поведение не откликва на тях по начина, по който на нас ни се иска, но ако той въпреки всичко не се промени, ние винаги имаме избора да се погрижим за тези свои нужди и по друг начин. Включително и да напуснем връзката.

Подобно на казаното от Стивън Кови, според който общуването чрез емпатия не е техника, а човешко отношение, същото може да се каже и за модела на Розенберг. Този  модел за общуване, макар и много прост, може да бъде приложен ефективно на практика едва, когато човек наистина достигне нивото на психична зрелост и осъзнаване, в което той дълбоко вътре в себе си наистина престава да обвинява другите и поеме отговорността за живота си.

Става ясно, че когато първата стъпка по осъзнаването на нашите чувства е направена, както трябва, всички останали следват съвсем леко и естествено.

Именно в първата стъпка – осъзнаването на чувствата и поемането на отговорността за тях, се крие ключа за успешното общуване с емпатия.

За мен тя е обяснението защо толкова много хора, които са чели книгата на Розенберг и дори са участвали в семинари за ненасилствена комуникация (ННК), въпреки това не успяват да  приложат наученото в живота си. Защото голямото предизвикателство в общуването не е в знанието на техника за общуване или четирите стъпки от модела на Розенберг, то е в осъзнаването – в откровеното разбиране на нашите чувства, и в степента на себепознание и вътрешна психична зрелост, до която сме достигнали.

Когато това се случи, ние дори вече не говорим за общуване – защото тогава всичко се превръща в акт на изразяване на нашата автентична същност.

Камелия Хаджийска