Наградата: един Аз, който не би се огънал пред нищо

В началото на 1944 година създателят на аналитичната психология К.Г. Юнг се разболява. Счупва си крака, а след това получава и сърдечни пристъпи, по време на които преживява близки до смъртта състояния, съпътствани с изключително ярки видения. Макар че те сами по себе си са много интересни и впечатляващи, знанието за тях е нещо много повече от любопитен факт. То е изключително хубав пример за това как изглеждат преживяванията от срещата с несъзнаваното в неговата нуминозна сила. Но тъй като това е твърде дълъг текст, а и целта на тази публикация е друга, сега ще цитирам само емоционалния аспект на това преживяване:

„Това преживяване ми донесе усещането за крайна бедност, но и същевременно за огромна пълнота. Нямаше вече нищо, което да искам или да мечтая, т.е. аз, така да се каже, съществувах обективно;

бях онова, което съм бил и което съм живял.

Отначало доминираше чувството, че съм унищожен, оголен, дори ограбен, но изведнъж и това изчезна…Нямаше никакво съжаление, че нещо си е отишло или е било отнето. Точно обратното: имах всичко, което бях и това беше всичко…“ с. 287

Също и:

“ Човек трудно може да си представи красотата и интензивността на чувствата по време на тези видения. Те са най-необикновеното нещо, което някога съм преживявал!… Всъщност, въпреки възвърната ми вяра в света, оттогава никога не мога да си отърва от впечатлението, че този живот е само отрязък от съществуванието, който се разиграва в една триизмерна световна система, създадена специално за тази цел.

Никога не бях и помислил, че човек може да изживее подобно нещо, че е възможно състояние на постоянно блаженство. Виденията и преживяванията бяха напълно реални, в тях нищо не бе плод на субективизъм, те бяха напълно обективни.“ с. 290-291

В дълбоко трансформиращите преживявания на Юнг, за които той говори като видения, аз разпознавам същото, което на Изток определят като просветление – този дълбоко мистичен опит на директно познание за божествената частица в нас самите, който е отвъд пределите на ума и който е зареден с дълбока убеденост за реалността на произтичащото. Макар Юнг предпочита да определя себе си не като мистик, а като емпирик, все пак мистицизмът е емпиричният начин да познаеш Бога. Целта на тази публикация обаче е друга. Тя е да представи как изглежда „наградата“ за хората, решили да поемат по тесния и стръмен път, който в християнството се нарича Голгота, а в юнгианската анализа – индивидуация. Тази награда идва след дълги години усилена работа и саможертва.

„След болестта за мен настъпи ползотворен период за работа. Много от моите основни творби са създадени тогава. Прозрението или възгледът за края на всички неща ми вдъхна смелостта за нови формулировки… И още нещо последва болестта ми.

Бих могъл да го формулирам като „да“ за съществуванието – едно „безусловно“ „да“ за това, което е, без субективни възражения, приемане на условията на съществуване такива, каквито са – каквито ги виждам, каквито ги разбирам. Приемане на моята собствена същност такава, каквато е.

В началото на болестта имах чувството, че съм допуснал известна грешка в поведението си, че до известна степен сам съм си виновен и нося отговорност за неуспеха. Но когато човек поеме пътя на индивидуацията, която живее своя собствен живот, той трябва да приеме и заблудите, иначе животът е непълноценен.

Не съществува никаква гаранция – нито за миг – че няма да изпаднем в някаква заблуда или дори в смъртна опасност.

Човек си мисли, че съществува някакъв сигурен път, но това би бил пътят на мъртвите. Тогава нищо вече не се случва или този, който поема сигурния път, е като мъртъв.

Едва след болестта си разбрах колко важно е да приемеш собствената си съдба. Защото по такъв начин присъства един Аз, който не би се огънал дори, когато се случи нещо наистина неразбираемо.

Един Аз, който издържа, понася истината; Аз, който се справя със света и съдбата. Тогава дори и някакво поражение е победа…. но всичко това може да се случи, когато човек не се намесва грубо в действието на съдбата.“ с. 293

Човек разбира по-лесно с примери. Този пример от  живота на Юнг илюстрира не само какво представлява процесът на индивидуацията, като това дълго и болезнено разпадане на Аз-идентификациите и земните привързаности. Той показва и как изглежда резултатът от индивидуационния процес – „философският камък“, като това чувство за вътрешна непоклатимост пред съдбата, съчетано с тотално приемане на същата тази съдба; като това състояние на крайна бедност, съпътствано със също толкова крайно чувство за вътрешна пълнота. Като това неочаквано преживяване на просветление, предшествано от огромни усилия. Цял живот.

„Смисълът на моето съществуване всъщност е в това, че животът ми е поставил един въпрос. Или, обратното: аз съм поставил един въпрос, адресиран към света, и трябва да дам своя личен отговор, защото в противен случай разчитам единствено на отговора на света. Това е свръх-личностната жизнена цел, която реализирам с много усилие. Може би тя представлява нещо, което е занимавало предците ми, но на което те не са могли да дадат отговор…“ Юнг, Автобиография, с.313

Камелия Хаджийска


Всички цитати по-горе са от книгата „К.Г.Юнг – Автобиография – спомени, сънища, размисли“, записани и издадени от Аниела Яфе, 1994