За книгата на Памела Крибе, „Ченълингите на Йешуа“
„Аз съм този, който живя сред вас и когото вие познавахте като Исус. Не съм Исус от църковната традиция. Не съм и Исус от религиозните писания. Аз съм Йешуа бен Йосиф. Живях като човек от плът и кръв. Достигнах до Христовото съзнание преди вас, но бях подкрепян от сили, много по-висши от тези, които днес познавате. Моето идване беше космическо събитие и аз отдадох себе си на това събитие.“
Така започва една от най-любимите ми книги – книгата на Памела Крибе „Ченълингите на Йешуа“ . Това е книгата, чрез която за първи път успях да разбера духовната традиция на Запада – християнството. Не християнство като религия, а християнството
като това поле на съзнание, към което принадлежим всички ние, хората
като душата на човечеството,
като духовна алхимия на любовта, която единствена може да реши базисната дуалност на човешката екзистенция,
като развитие на божието творение.
Благодарение на тази книга започнах да разбирам и юнгианската аналитична психология по-добре. Всъщност, колкото повече четях юнгианска анализа, толкова повече се доверявах на написаното от Памела Крибе, защото в същността си те казват едно и също нещо. Това успокои неудобството ми, че като психотерапевт и човек на науката, аз чета „ченълинги“ и дори им „вярвам“. Истината е, че не вярвам на ченълинги. Това, на което вярвам, е собствената ми преценка доколко един текст е написан в синхрон с критериите за психично здраве и може да помогне на човек да бъде в по-голяма хармония със себе си, както и да изгражда хармонични отношения с другите хора.
Ако решите да прочетете тази книга, няма да намерите нито едно изречение, което осъжда и ви кара да се чувствате малки и грешни. Може обаче да намерите много изречения, които говорят за разбиране (т.е. обратното на осъждането, вината и обвинението), за поемане на отговорност за емоционалните си нужди и грижата за тях (работата с „вътрешното дете“), за освобождаване от невротичната част от страданието (т.е. от съпротивата към неизбежната част от страданието) и преминаване отвъд дуалността чрез енергията на любовта (интеграция на Сянката, на тъмната ни страна), за трансформацията на Аза, която се съпътства с много страдание, защото е свързана с умиране на нещата, с които сме свикнали да свързваме земната ни самоличност и да извличаме чувство за вътрешна ценност и значимост (индивидуацията като процес, в който „заприличваш на Христос“).
Дълго време не разбирах защо тази книга не е адресирана към всички хора, а само към т.нар. Служители на Светлината. Нали християнството е за всички, а не само за някои? С натрупването на професионалния и житейския ми опит обаче разбрах, че наистина има една група хора, които са готови да понесат по-големи страдания, но да извървят тесния и стръмен път, за който в Библията пише, „Защото мнозина са звани, но малцина призвани“. Че често пъти тяхното страдание не само е по-интензивно, но и по някакъв начин е дълбоко ирационално (т.нар. плътното болково тяло, Екхарт Толе). И че същото това страдание поставено в контекста на християнството не като религия, а като мита за изкуплението на бога чрез човека, придобива огромен смисъл.
Ето как продължава представянето на Йешуа Бен Йосиф – историческата личност, която за първи път е въплътила новото съзнание на Земята, от Памела Крибе:
„Това не беше лесно. Не успях в опитите си да предам на хората величието на Божията любов, тъй като всичко беше неправилно разбрано. Появих се твърде рано, но все някой трябваше да дойде. Моето идване напомня хвърляне на камък в езеро, пълно с риба. Всички риби се разбягаха, а камъкът потъна на дъното. И въпреки това вълните дълго време останаха на повърхността. Може да се каже, че този вид съзнание, който исках да закотвя, излезе на бял свят. На повърхността се появиха вълни. В името на Исус се противопоставяха и влизаха в битки много добронамерени, но неправилни интерпретации. Всички, които влизаха в съприкосновение с моята енергия и бяха движени от импулса на Христовата енергия, не можаха да я интегрират във физическата и психологическата реалност.
Измина много време преди Христовото съзнание да се установи по Земята. Но времето за това е настъпило. Аз се върнах и говоря чрез мнозина, чрез всички и към всеки, който иска да ме чуе и който е успял да ме разбере в тишината на своето сърце.
Не проповядвам и не осъждам. Искрено се надявам да говоря с вас за безкрайното и неизменно присъствие на Любовта, която е достъпна за всеки по всяко време. Част съм от много по-голямо съзнание, една огромна същност.
Аз, Йешуа, съм въплътена част от тази същност (или поле на съзнание). Не бих искал да ползвам името Исус, тъй като то стана изкривена версия на това, което трябваше да бъда. Името Исус принадлежи на църквата и властта. Векове наред то беше изопачавано, за да служи на интересите на църковните патриарси, така че преиначеният сегашен образ на Исус е далеч от онова, което бях в действителност. Така че, ако искате да ми помогнете, позволете на този образ да си отиде и ме избавете от неговото наследство.
Аз съм Йешуа – човек от плът и кръв.
Аз съм Йешуа – ваш приятел и брат.
Знам какво е да си човек във всеки един смисъл.
Аз съм Учител и приятел.
Не се страхувайте. Приемете ме такъв, какъвто съм – един ваш роднина.
Ние сме семейство.“
За мен християнството като религия е трудно разбираемо. Нещо повече, критическото ми мислене изпитва истински ужас от фанатизма на религиозната вяра. Християнството обаче като „мит, който живее в колективното несъзнавано на човека“ има много голям смисъл и този смисъл е „Да заприличаш на Христос“ (imitatio Christi). Вероятно за съвременния критично мислещ човек най-добре е сам да чете Юнг, за да разбере защо той разглежда Христос като Архетип на Цялостната личност. Ако обаче това му е или сложно, или трудоемко, книгата на Памела Крибе с подзаглавие „Христовото съзнание в новата епоха“, ще свърши същата работа. На много ясен и логически непротиворечив език тя обяснява защо любовта е единственото средство да постигнем вътрешна цялостност и да справим с последствията от „грехопадението“ – т.е. да преминем отвъд дуалността на човешкия живот като основен източник на страдание.
Безусловната любов е алхимичното злато.
Камелия Хаджийска
