Камъкът

След като е превърнал фрустрираните си желания от срещата с ограниченията в живота в здравословни граници, алхимикът продължава да използва енергията на желанието, за да добавя още степени на осъзнаване и мъдрост. Външните препятствия вече се възприемат вместо като ограничения – в стъпала за по-нататъшното развитие.

Вътре в човека вече има здрав център, който представлява постоянната будност на вътрешния наблюдател – способността ни вниманието ни да бъде фокусирано върху произтичащото вън и вътре в нас вън, но без да губи способността за присъствие. Така излизаме извън махалото. Не се идентифицираме с нещата в периферията. Прилича на това да стоим на върха на планината и да гледаме движението в подножието,  но това да не нарушава вътрешния ни покой и мисловна неутралност. 

„Камъкът“ е състояние, в което човек вече не гледа на себе си като на безпомощна жертва на несправедливи обстоятелства, а се наслаждава на силата си да избира начина, по който реагира и се чувства. Той е този вътрешен център на стабилност, който е отвъд вълната на емоционалните ни реакции. Разбира се, емоциите продължават да идват и да си отиват, обхващайки целия спектър от негативни и позитивни преживявания, но тяхната интензивност и продължителност рязко намаляват. Камъкът цопва във водата, образува няколко вълнички, и всичко след това отново притихва.

В това състояние ние сме постоянно помнещи. Именно способността да сме будни и осъзнати в настоящето превръща паметта от средство за обуславяне чрез миналото в в нещо ценно – в присъствие, в Аз-център, който е отвъд махалото на дуалността. Астралната ни природа е пречистена. Чашата на съзнанието е пълна. Ние  едновременно сме много обикновени и много необикновени. Става дума за тази необикновеност, в която ти си свързан с безкрайното, свободен, истински. Себе си.