Мисля, че ако преди да се предадем на живота не преминем през фазата на гнева и отхвърлянето, в нашето предаване ще има нещо недовършено. Сякаш нашето човешко достойнство има нужда от това да имаме правото да изразим своята съпротива, неприемане и несъгласие, ако искаме впоследствие отдаването на Съдбата, която сме избрали на едно свръх-съзнателно ниво, да ни носи усещането за свобода и сила. Сякаш, ако преди да се предадем, не сме осмелили да проявим своето непокорство и бунтовност – открито и до край, това предаване ще бъде лишено от зрелост и ще носи качествата на примирение … и страх от Бога.
Точно за това искам да пиша сега – за страха от Бога, тъй като именно той е една от проявите на ниските нива на психично здраве и връзката му с религията. Отново искам да напомня, че за хората, които все още нямат развити вътрешни морални критерии за добро и зло, са подходящи религиозни практики и вярвания, които им дават външни такива – включително чрез страх от божието възмездие. Но за хората, които вече имат вътрешни морални корективи за това как да не навреждат на другите, ако все още имат страх от Бога, е знак, че е дошло време за следващата стъпка в духовната им зрелост. Ако наистина вярват, че Бог не е някакъв външен авторитет, а израз на най-дълбоката им вътрешна същност, този страх би бил ясен знак, че част от тях все още не е в синхрон с тази вяра.
За много хора със силна духовна ориентация подобно освобождаване от страха е от първостепенна важност. Често пъти то се случва не преднамерено, а като неизбежен резултат от вече започнали духовни процеси у тях на израстване и освобождаване от старото и ограничаващо мислене. Точно така се е случило с моя близка, която дълги години се е борила с паническите си пристъпи – включително и с помощта на молитвите и религиозните практики. Докато един ден осъзнала, че всъщност целият й живот се е превърнал в кошмар, а страхът в живота й е заел формата на страх от Бога.
Ето какво самата тя ми сподели по този повод:
„…в битката ми с живота, страховете, гнева и отхвърлянето, разпиляната ми душа превърна вярата и отношенията с Бог в една агония. Аз превърнах иконите (особено тези в къщи) в Господари на страха, които обслужвах с ритуали за достигане на илюзорен контрол… Наскоро и най-тъмното кътче на стаята беше осветено и страхът, омразата и гнева ми към Бог излязоха с пълна откровеност…
В един момент, страхът ми от небесните сили стана толкова голям, че вече не знаех кои са лошите и кои добрите – страхувах се от всички и за мен те бяха идентични… Наложи ми се да убия илюзорния и фалшив мой Бог, който бях си създала, и с когото взаимоотношенията ми бяха като всичките ми други взаимоотношения в битието… И когато изписах осем страници болка и омраза с умоизключваща честност, и когато бях невъзможно откровена, въпреки тоталната съпротива и страх на ума ми, в мен се случи нещо изумително – една огромна вълна топлина и едно непознато усещане ме заля в областта на слънчевия сплит и после в цялото тяло. След това се случи нещо необикновено – аз пожелах да падна на земята, напълно безсилна, да се слея с всичко. Плаках както никога досега от възторг и безгранична любов към Бога и всичко, което изпитах, не може да се опише с думи. А после нещо ме накара да се изправя и да вдигна поглед към небето…
За първи път в живота си имах такова преживяване, за първи път единственото, от което имах нужда, беше да се просна на земята и да се отпусна в пълно предаване. Беше усещане за предаване, толкова освобождаващо, толкова приютена и успокоена се чувствах, но и много плътна, присъстваща. В този момент знаех, че се сливам със Земята и знаех, без да мисля, че сливането с Бога минава през това падане и през това сливане със Земята. И знаех, без да мисля, че това винаги е било най-голямата ми съпротива и това съм се стремяла да избегна всячески…“
За мен това е изключително ценен пример за предаване и съм много благодарна на моята близка, не само че сподели своя опит с мен, но и ми разреши да го споделя и с хората, четящи този сайт. Дори и малка част от тях да се разпознаят в споделеното от нея, знам, че за тези, които се разпознаят, ще бъде безкрайно ценно. Защото страхът от божието наказание и възмездие е нещо, което е дълбоко закодирано на клетъчно ниво за много от нас. И е време да се освободим от тези записи на миналото и от архаичната представа за Бога като някаква тънкообидна висшестояща инстанция, която следи дали се отнасяме почтително с нея, за да ни накаже. След осем страници обиди към Бога, той, т.е. тази жизнена сила, която пронизва всичко вътре в нас и край нас, я дарява не с наказание, а с точно обратното – с опит, който само мистиците познават – чувството за свързаност с всичко и безгранична любов.
В сайта има и други примери за предаване – като този от авторката на книгата „Завръщане към любовта“ Мериън Уилямсън (виж публикацията „Какво означава да се предадеш на Бог?“). Но този пример е много специален за мен, защото показва много ясно, че предаването е акт на смелост, а не на страх. И че драматизмът на вътрешните битки е израз на вътрешна сила, а не на слабост. Както казва М. Бекуит за тъмната нощ на душата, „Заемете ли се сериозно с Духа, Духът се заема сериозно с вас и резултатът е преквалификация на съзнанието.“ За мен основната част от тази преквалификация е чувството за свобода, до което тя довежда. Това е още един начин, по който действа парадоксалната тъкан на живота – в момента на нашето предаване, ние спечелваме свободата си. В момента на най-голямото ни ограничение, ние преживяваме безграничното (К.Г.Юнг). В момента на тоталното обругаване на Бога, животът ни поднася дарът на безусловната любов.
И така навлизаме в зрялата фаза на духовните си вярвания…
Камелия