Има сериозна причина изследването на отношенията с нашите родители да е в центъра на по-голямата част от психотерапевтичните подходи – то е директният път за разбиране какво има в склада на нашето подсъзнание по отношение на „несъзнавани вярвания и нагласи как да се отнасяме сами към себе си“.  

Повече или по-малко всички ние израстваме в дисфункционални семейства, носещи ограниченията и обуславянията на времето, в което живеем. Затова значимият въпрос при изследване на наследените родителски модели не е да видим как те са ни увредили и травмирали. Значимият въпрос е какво е това нещо, което има нужда да бъде променено в този модел. След което да поемем отговорността за осъществяването тази промяна в живота ни. Подобно предизвикателство е от такава огромна важност, че справянето с него може да се превърне в задача, върху която работим цял живот.

Основното, което трябва да знаем при този вид работа, е, че промяната се случва като първо станем сами на себе си родителя, за който сме мечтали да имаме. След това, когато дойде ред да станем на свой ред родители, задачата по отглеждането на нашите деца става лесна – наред с възпитанието и грижата за външните ни деца, винаги ще имаме и още едно дете, с което да споделяме грижите си – вътрешното ни дете. Когато правим това, ние научаваме децата ни на зрели граници на отговорност и не ги натоварваме с това да бъдат източник на смисъл на живота ни.  

Въпреки че взаимодействието родител-дете изисква огромна мъдрост и емоционална интелигентност за справяне с вътрешно присъщите му противоречия, едно е ясно – лечението на проблемните връзки с нашите родители и с нашите деца започва чрез лечение на връзката с нас самите.