За страха от реакциите на другите хора

Ето първият от въпросите, които дойдоха от вас като възможност да създадем заедно пространство за взаимопомощ. Той е поставен от Антоанета и се отнася до това как да сме независими от мнението на другите хора, когато в действителност доста ни пука. Как да направим така, че наистина да сме свободни да бъдем себе си, когато само намерението и осъзнаването на зависимостта от реакциите на другите, не са достатъчни, за да се случи тази свобода? За мен това е много значим въпрос, който се отнася до много хора, затова с удоволствие го споделям в отделен пост и с възможност повече хора да споделят своето мнение по поставената от Антоанета тема.

Антоанета пише:

На 41г съм. До миналата година бях убедена, че съм независима от хорското мнение, от Другите. Една от най-често чуваните от майка ми реплики бе „Какво ще кажат хората“. Винаги негодувах, казвах й, че тя не живее за хората, ако пък го прави – да не иска аз да го правя. А неусетно за мен е станало така, че съм възприела този модел на поведение още от училищна възраст. Започнала съм да се съобразявам с хората независимо дали са ми близки или не, познати или непознати. Започнала съм да живея според обществени стандарти, да живея според това, което се очаква от мен, а не което на мен ми се иска. И това го разбрах на 40г. Казват, че първата стъпка е осъзнаването. И често осъзнаването е достатъчно за преодоляването на проблема, на конфликта. Но при мен не е така. Вече знаейки този факт, аз не успявам достатъчно да се освободя от това какво мнение ще създам за себе си. Продължавам да съм зависима, усещам моменти, в които казвам, правя или пиша неща, за да бъдат харесани на хората, а не защото така ми идва от вътре.

Едновременно с този факт за мен, който доскоро бе неизвестен на ниво съзнание, започнах да разбирам и други неща за себе си, които досега не съм забелязвала или умишлено съм прикривала – желанието задължително да съм добра, да не обидя, да не нараня. Търся от Другите одобрение – това ми усещане е най-силно и непреодолимо. Вече по-често си задавам въпроси „защо“ правя това и това; защо в даден момент премълчах или казах това, а не онова…. Има промяна в мен, но само в ситуации, за които предварително съм подготвена за развоя. Всяка неочаквана ситуация отново ме вкарва в старите релси – да не мога да се защитя, да не мога да кажа НЕ или „искам“; да съм свободна в избора си. Страх да не бъда отхвърлена. Желание да бъда одобрена. И кръгът отново се завърта с разликата, че вече в повечето случаи знам защо правя или не правя нещо. Отговорите ми на „защо“ засега поне не са достатъчни за промяната, но отчасти успявам чрез тях да усетя себе си. И да приема, че нито съм толкова добра, колкото ми се е искало да бъда през годините, нито имам нужда да бъда такава на всяка цена, на цената на Другите.“

Ето и моят коментар – отговор на поставения от Антоанета въпрос.

Като начало бих искала да кажа, че начинът, по който е зададен въпросът, за мен показва висока степен на осъзнаване, което само по себе си намирам за много ценно! Има виц, според който има два вида мъже – единият, който си признава, че ги командват жените, и другият – които не си признават. Смятам, че същото е и по отношение на нашата чувствителност към реакциите и одобрението на другите: има два вида хора – едните не си го признават, а другите – си го признават. Ако трябва да бъда още по-точна – едните го осъзнават, а другите – не. Как да си признаеш нещо, за което не си осъзнат? В този смисъл за мен болезненото осъзнаване на зависимостта от Другите е прекрасно нещо, защото е знак че неприятни несъзнавани съдържания изплуват на повърхността на осъзнаваната нагласа и – въпреки, че са болезнени, ни показват дълго прикривани от нас самите истини.

Антоанета, ти казваш, че първата стъпка е осъзнаването и ти вече си я направила, и аз съм съгласна с теб, но с едно малко уточнение – според мен, осъзнаването е и втората стъпка, и третата стъпка… то е всяка поредна стъпка. Ако има последна стъпка, за мен тя също би била осъзнаване. Осъзнаването, когато е първа стъпка, просто ни води до това да си признаем, че имаме проблем. И това е най-важната стъпка! Повечето хора – огромната част от хората, според мен! – имат проблеми, но не ги осъзнават. Те така и не стигат до първата стъпка, защото тя е доста неприятна и болезнена. Но осъзнаването за това, че има проблем, е добре да бъде последвано от серия други осъзнавания, които ти също си в процес на правене. Например вече все по-добре разбираш  „кога“ и „защо“ правиш така, че да се харесаш на другите. Казваш, че вече дори има и малка промяна. Според мен точно така се случват нещата – на малки стъпки – чрез малки осъзнавания, които водят до малки промени. Вероятно с поставянето на този въпрос в този сайт си направила още една малка стъпка – поемайки риска да бъдеш по-открита и уязвима, както винаги се случва, когато говорим за своите трудности? Ти ще кажеш дали тази стъпка ще доведе до някакви малки промени в теб, но това, което сега искам да споделя е нещо, което идва от моя опит – личен и професионален по тази тема – и, надявам се, да ти е от полза при следващите стъпки на осъзнаване.

За мен има винаги значение, когато чуя, че даден човек е бил много критичен към някой от своите родители, а след това се е превърнал в същият като него и го е открил това в много късна възраст, т.е. във възрастта на своите родители, когато са били критикувани от него самия. В този момент ми светва някаква лампичка и разбирам, че има недовършено взаимоотношение с този родител и сега е дошъл моментът това отношение да бъде доведено до позитивна развръзка. А позитивна развръзка в този случай за мен означава нищо друго освен изпълване с прошка, разбиране и състрадание към отхвърления и критикуван родител.

Да заприличаме на родителя, който сме отхвърляли, е единствената възможност да разберем как той се е чувствал отвътре и да осъзнаем колко му е било трудно да промени това, за което сме го критикували. Както например сега на теб самата ти е трудно. Сега виждаш колко много страхове има във връзката ни с другите и вероятно за първи път имаш възможност да разбереш своята майка? Нещо, което е било невъзможно, когато си била млада. Подаръкът в дадения случай се нарича „безусловна любов“. И, както обикновено, родителят, с който сме имали проблеми, е нашият учител.

Има и още нещо, когато казвам, че родителят, с който сме имали проблеми, е нашият най-голям учител. И то е свързано с това, че за мен нашите травми имат скрит смисъл. Като човек, който вярва, че „Бог не играе на зарове“, аз съм склонна да намирам смисъл в страданието, през което преминаваме. В дадения случай виждам смисъла в това, че твоята семейна обусловеност те е накарала принудително (под принудително имам пред вид, че се е случило под принудата на несъзнаваните модели) да се съобразяваш с другите. Ти самата използваш тази дума – „започнах да се съобразявам с другите“. Но няма нищо лошо човек да се съобразява с другите! Лошото е, когато това става за сметка на собствената ни автентичност. Така че това, от което страдаш вероятно е довело до нещо хубаво – развило една тънка чувствителност към нуждите и чувствата на другите хора.

Ако все още продължаваш да се съобразяваш с очакванията и мнението на другите въпреки желанието си да не е така, за мен това означава, че силата на несъзнаваната ти нагласа е по-силна от съзнаваната и затова все още има какво да се направи по отношение на изваждането на несъзнавани съдържания на повърхността на съзнанието. Докато не стане това, усилията ти с воля да промениш нещата, ще се провалят. Според мен духовното ни развитие иска от нас не да успяваме със силата на ума, а да успяваме със силата на обичта и сърцето. Затова и промените в живота ни стават по този толкова труден начин. Умението да обичаме е доста трудно нещо… и особено да обичаме себе си! И това е другото нещо, което твоят въпрос поражда като коментар у мен – че ако в момента най-трудното нещо, което ти е трудно да преодолееш, е желанието за получаване на одобрение, вероятно трудността идва от това, че става дума за неудовлетворена нужда от любов.

За мен нуждата от одобрение не е нищо друго, освен нужда от любов. Просто това е начинът, по който сме научили да получаваме любов – като получаваме одобрението и възхищението на другите. Ако разпознаеш в нуждата от одобрение нуждата от любов, ще имаш по-голяма милост към себе си, когато се обвиняваш, че си зависима от одобрението на другите. Нима е грях, че искаме да сме обичани? Според мен не е. Единственото, което можем да направим, е да сменим формата, под която даваме и получаваме любов, и на мястото на всички условни форми на любов да поставим техните безусловни форми. Одобрението на другите е условна форма на любов, защото те ни го дават само когато отговорим на техните очаквания. Затова според мен най-голямата промяна при теб ще се случи, когато започнеш ти сама да обичаш себе си безусловно. И, познай? Това означава да оставиш всички очаквания към самата себе си, които се съдържат във всичките „трябва“, които отправяш към себе си. Това е най-трудната част…

Имам още много неща да кажа по тази тема… но ще спра засега, защото вече става доста дълго:). Темата за отношението между Аз и Другите е толкова важна, че има една много известна мисъл на един философ екзистенциалист – Сартър, който казва, че „Адът – това са другите„. За мен отношението Аз – Другите е творческата лаборатория, замислена от Бога, чрез която да се оглеждаме и да се развиваме. Ти, Антоанета, и всички ние, останалите, сме в тази лаборатория…

Благодаря ти още веднъж за искрения въпрос!

Камелия