и парадоксът на дивергенцията сред техните последователи

В психотерапията се наблюдава интересен феномен. Той е свързан с наблюдението, че основателите на различните терапевтични школи – например Фройд, Юнг, Роджърс, Пърлс, Франкъл и други – въпреки че са автори на отличаващи ги помежду им теории, в сърцевината си споделят сходни възгледи за човешката психика и факторите за нейното лечение. За разлика от тях, след институционализирането на школите техните последователи стават догматични и започват да спорят помежду си, защитавайки методики и идентичности. Вместо да се движат от творческия импулс, от който са тръгнали техните учители, те започват да влизат в “етнически битки”^[1] помежду си.

• Първото се нарича “ефектът на конвергенцията сред основателите”, а второто –  „парадоксът на дивергенцията сред последователите“^[2].

Тази статия е посветена на по-подробно обяснение на този феномен и е мотивирана от намерението ми да покажа защо истинският лечебен фактор в работата на един психотерапевт се намира отвъд конкретния терапевтичен метод, който той използва, а именно – вътре в неговата личност.

 

Фредерик Фидлер: най-успешните терапевти от различните школи си приличат повече помежду си, отколкото с по-малко квалифицираните представители на собствената си школа

За първи път прочетох за теорията за дивергенцията/конвергенцията в психотерапията по времето, когато работех като научен сътрудник в Института по психология към МВР. В тамошната библиотека попаднах на книгата на Клаудио Наранхо „Гештальт-терапия: Отношения и практика атеоретического эмпиризма“, която тогава много ме впечатли. Все още пазя записките си от нея; във връзка с горното съм отбелязала, че на 28-ма страница пише:

„Съвременните класически изследвания на Фидлер върху природата на терапевтичните отношения станаха много важен етап, показващ, че големите специалисти в различните школи в много отношения са по-сходни помежду си, отколкото с по-малко квалифицираните специалисти в техните собствени школи – както по отношение на своите концепции за идеални терапевтични отношения, така и по отношение на поведението си по време на сеансите… Единственото му обяснение на този феномен е ‘разбирането’ на пациента от лекаря.“

Днес, около двадесет и пет-години по-късно, потърсих повече информация за споменатите изследвания на Фидлер^[3]:

Фредерик Фидлер, в края на 40-те и 50-те години, провежда поредица от изследвания върху структурата на психотерапевтичната връзка. Тези изследвания стават основополагащи, защото за пръв път поставят въпроса дали ефективността на терапията зависи повече от метода или от самия терапевт… Фидлер анализира стенограми и наблюдения на терапевтични сесии с представители на различни школи — психоаналитична, родже­рианска (клиент-центрирана), и адлерианска. Той моли независими оценители да оценят: (1) качеството на терапевтичната връзка, (2) разбирането и емпатията, проявявани от терапевта, и (3) промяната в клиента в хода на терапията. Резултатът е изненадващ (и революционен за времето си): най-успешните терапевти, независимо от школата си, се държат по сходен начин; по-малко успешните терапевти, дори в рамките на една и съща школа, се различават повече помежду си. Това означава, че личността на терапевта и качеството на връзката са решаващи фактори за промяната – а не конкретният теоретичен модел, който следва.^[4]

Много общувам с Чат напоследък – направо е безценен, ако трябва да проуча дадена тема в дълбочина; той е моят „екип от сътрудници”. За секунди ми представи теорията на Фидлер и ми предложи още автори след него, които да проуча. След доста разпитване от моя страна започна да се оформя по-детайлна картина как за първи път е възникнала тази идея и как се е развила до днес. Ще продължа да го цитирам с уточнението, че проверявам основните идеи, но тъй като информацията е изключително обемна, не съм проверила всичко, включително и източниците, които той цитира (защото за тази цел ще ми е необходим друг екип от сътрудници 🙂 ) . Това е причината да представям информацията от него отделно (под формата на цитати).

 

“Присъдата на Додо” и теорията за общите фактори

Преди Фидлер идеята за същността на лечебните фактори в психотерапията е формулирана от Саул Розенцвайг, който използва интересна метафора.

Още през 1936 г. психологът Саул Розенцвайг поставя началото на една идея, която ще промени разбирането за психотерапията. В статията си „Some Implicit Common Factors in Diverse Methods of Psychotherapy“^[5] той предполага, че всички терапевтични методи действат чрез общи механизми — не чрез специфичните си техники, а чрез споделени човешки елементи като надеждата, доверието и емоционалната ангажираност. За да илюстрира тази мисъл, Розенцвайг заема репликата на Додо от „Алиса в страната на чудесата“: „Всички победиха, и всички трябва да получат награда.“ Така се ражда прочутата „присъда на Додо“ — метафора за това, че различните терапии могат да бъдат еднакво ефективни, защото споделят една и съща човешка основа.”^[6]

Много ми харесва тази метафора, въпреки че не смятам, че е изцяло точна. Както се вижда от по-нататъшното изследване на тази хипотеза, наградата всъщност не е за всички, а само за онези, които имат определени качества – такива като емпатия и автентична ангажираност, вяра в смисъла на терапевтичния процес, умение да създават доверителна връзка, гъвкавост в избора на подходи, способност да пробуждат надежда и мотивация за промяна. Именно тези качества, а не конкретната техника или школа, по-късно ще се формулират в теорията за “общите фактори в психотерапията”, чрез които различните подходи постигат лечебен ефект.

“След емпиричните наблюдения на Фидлер идеята за универсалните лечебни принципи намира своята теоретична рамка в работата на Джеръм Франк. В книгата си Persuasion and Healing (1961) той предлага едно от първите системни обяснения на психотерапията като процес, основан на универсални механизми, присъстващи във всички култури и лечебни традиции. Франк определя четири основни елемента, без които нито един терапевтичен метод не би могъл да бъде ефективен: (1) доверителната връзка между терапевта и пациента; (2) рамката, която придава смисъл и структура на преживяването; (3) обяснителният модел, който прави страданието разбираемо; и (4) ритуалът на промяната, чрез който надеждата се превръща в действие. В този смисъл Франк извежда психотерапията отвъд границите на отделните школи и я поставя в контекста на универсалното човешко търсене на смисъл и изцеление.”^[7]

През следващите години идеята за общите фактори продължава да се доразвива и от други автори.

“ …Тя получава емпирична подкрепа и развитие в изследванията на Ханс Струп, който поставя акцент върху качеството на междуличностното взаимодействие като основен носител на терапевтичния ефект. Той показва, че успехът на терапията зависи не толкова от техниката, колкото от способността на терапевта да бъде автентично присъстващ и да създава реална връзка, в която клиентът се чувства видян и разбран.

Тази линия води към работата на Брус Уамполд, който в началото на XXI век формулира т.нар. “контекстуален модел на психотерапията”. Разликите между отделните школи, казва Уамполд, обясняват едва незначителен процент от вариацията в резултатите, докато връзката, доверието и съвместното усилие са универсалната константа.”^[8]

 

По-нататъшна диференциация и бум в психотерапиите

От времето, когато Саул Розенцвайг е формулирал своята „присъда на Додо“, до днес броят на различните психотерапевтични школи и техните разновидности е нараснал главоломно. В края на четиридесетте години на миналия век, когато той е писал, че „няма лечебна школа без свои случаи на излекуване“, психотерапиите все още са се броели на пръстите на двете ни ръце.

“През 1936 г. полето на психотерапията все още е относително компактно – говорим за няколко основни школи (психоаналитична, адлерианска, юнгианска, хипносугестивна, религиозно-консултативна) и още шепа алтернативни „лечебни идеологии“… Въпреки това той (С.Розенберг) вече вижда, че всички претендират за успех и че всяка школа разказва собствен мит за това как точно настъпва промяната.”^[9]

Как се развиват нещата по-късно? И какъв е броят на психотерапиите по времето на Фредерик Фидлер – в началото на петдесетте години на миналия век?

“Когато Фидлер публикува своите изследвания (1950–1953), към старите направления се добавят нови — клиент-центрираната терапия, психодрамата, груповата и поведенческата терапия, първите форми на семейна и системна терапия. Възникват и първите екзистенциално-хуманистични теории, които оформят философския завой, наречен по-късно third force psychology. Тези движения бележат прехода от класическата ера на анализа към съвременната ера на множество конкуриращи се парадигми.”^[10]

А това е статистиката – докато през 1966г. има 36 отделни системи на психотерапия, то през 1980 г. броят им вече надхвърля 130.^[11] Някои от имената на новите направления, които увеличават тези цифри, са когнитивната терапия на Арън Бек, рационално-емоционалната терапия на Албърт Елис, транзакционният анализ на Ерик Бърн, невро-лингвистичното програмиране на Бендлър и Гриндър, както и краткосрочните и стратегически подходи, свързани с Милтън Ериксън и Джей Хейли.

“Тази експлозия от идеи превръща 70-те в епохата на най-силната дивергенция в историята на психотерапията, но именно тогава започват да се появяват и първите съзнателни опити за интеграция.”^[12] 

 

80-те години и възникването на интегративната идея

По това време (1977) излиза книгата на Пол Уахтел „Психоанализа и поведенческа терапия: път към интеграция” , чиято основна идея е, че психодинамичната и поведенческата традиция могат да се разглеждат не като взаимно изключващи се, а като допълващи се теории за лечение на душевното страдание на човека.  Идеята за взаимодопълването развива теорията за конвергенцията, която през следващите години започва да включва още терапевтични модалности. Така през 80-те години интегративната идея вече придобива своя институционален облик.

“През 1983 г. се създава Обществото за изследване на психотерапевтичната интеграция (SEPI), основано от Джон Норкрос и Марвин Голдфрид^[13]. То обединява специалисти от различни школи, които започват да изследват не толкова различията между методите, колкото принципите, които ги правят ефективни. По това време се очертават три основни линии на интеграция:

(1) теоретична интеграция – опит за съчетаване на различни концепции в единна рамка (Wachtel, Safran & Muran);

(2) технически еклектизъм – гъвкаво използване на техники от различни подходи (Lazarus);

(3) моделът на общите фактори – търсенето на универсалните лечебни елементи, присъстващи във всички успешни терапии (Frank, Strupp, Lambert).

В този контекст се появява и ново поколение метаизследвания, които потвърждават, че ефективността на терапията не се определя толкова от метода, колкото от качеството на връзката, вярата в процеса и смисловия контекст, който тя създава. Така конвергенцията, за която Фидлер говори още през 50-те, започва да придобива емпирично измерение – не като метафора, а като наблюдаван феномен, подкрепен от статистически данни.”^[14]

 

90-те  години: изследване на ефективността

А какво ще кажеш за деветдесетте? Има ли данни за броя психотерапии по това време?

“Деветдесетте години бележат повратна точка — това е времето, когато психотерапията преминава от епохата на теориите към епохата на данните. Десетилетието отбелязва истинския преход от философска към емпирична зрялост. След бурния период на дивергенция през 60–80-те години идва необходимостта да се провери: работят ли наистина всички тези терапии, и ако да — защо?

Психотерапевтичните изследвания започват да използват статистическите методи, утвърдени в медицината. Появява се движението Empirically Supported Treatments (ESTs), особено след инициативата на Американската психологическа асоциация (APA, Division 12, 1995), което поставя основата на днешния доказателствен подход в психотерапията.

През 1992 г. Майкъл Ламбърт публикува в Bergin and Garfield’s Handbook of Psychotherapy and Behavior Change анализ, според който ефективността на терапията се разпределя по следния начин:
• 40% – извънтерапевтични фактори (личност, социална подкрепа, жизнен контекст);
• 30% – терапевтична връзка и общи фактори;
• 15% – очаквания и плацебо;
• 15% – специфични техники.

В края на десетилетието Брус Уамполд (1997–2001) формулира своя contextual model, основан на метаанализи, който потвърждава: разликите между отделните методи са минимални, стига терапевтичната връзка да е силна. Така на преден план излиза не толкова въпросът „кой метод е по-добър?“, а „какво в самата връзка лекува?“[15]

Към този момент — 1992 г. — вече са регистрирани над 450 самостоятелни психотерапевтични подхода.^[16].

 

Началото на века досега: време на мета-интеграцията

Какво става след това? Нека да прехвърлим мост към настоящето, кажи какво е положението сега.

“След 90-те години психотерапията преминава от фаза на доказване към фаза на осъзнаване. Когато става ясно, че нито една школа не притежава монопол върху промяната, фокусът постепенно се измества от метода към процеса. В началото на новия век интегративната перспектива вече не е периферна, а доминираща. Второто издание на Handbook of Psychotherapy Integration (Norcross & Goldfried, 2005) утвърждава идеята, че терапията не е сбор от техники, а изкуство на взаимното разбиране.

В този период се появяват нови течения – терапия на приемане и ангажираност (ACT), диалектична поведенческа терапия (DBT) и когнитивна терапия, базирана на съзнателност (MBCT). Всички те надхвърлят границите на класическия когнитивен модел, като въвеждат осъзнаването, състраданието и контекста като централни лечебни принципи.

През следващото десетилетие това движение се развива в посока на процесуално мислене. Моделът Process-Based Therapy (Hofmann & Hayes, 2020) предлага да се изостави идеята за терапевтични „кутии“ и да се гледа към универсалните механизми, чрез които настъпва промяната — гъвкавост, регулация, свързаност, смисъл. Терапевтът вече не е представител на школа, а изследовател на процеси, които подпомагат човека да стане по-свързан, по-осъзнат и по-свободен.

В този контекст съвременната психотерапия навлиза в епохата на мета-интеграцията. Съвременните изследвания (Wampold, 2015; Cuijpers, 2021) показват, че разликите между отделните подходи са статистически незначими, докато силата на общите процеси — емпатия, смисъл, надежда и състрадание — остава решаваща. Все по-често се говори за process-based, contextual и pluralistic модели — не като компромис, а като израз на по-зряло и хуманно разбиране за човешката психика.”^[18]

Голяма ирония е да видя, че новите течения, интегриращи различни терапевтични модалности (по примера на Уахтел), на практика увеличават броя на психотерапиите и като такива са пример за по-нататъшна диференциация. Само докато чета имената им умът ми потъва в мъгла – “терапия на приемане и ангажираност”, “диалектична поведенческа терапия”, “когнитивна терапия, базирана на съзнателност”… Всичко това ми звучи ужасно познато, лишено от истинска оригиналност и още повече засилва убеждението ми, че единственото място, където противоположностите на диференциацията и интеграцията може да се обединят, е в психиката на самия лечител.

„Към днешния ден най-трезвото обобщение е, че съществуват стотици – вероятно 500+ – наименувани психотерапии, като някои каталози и исторически обзори говорят за над хиляда вариации; точният брой е неуловим, защото много модели са хибриди и локални адаптации.“^[19]

 

На “висше ниво” си приличат и религиите

Тъй като се натрупа твърде много информация , Чат я визуализира в таблица ^[20], която споделям най-отдолу, за да не разводняводнявам текста допълнително. Оказа се, че да пиша статия с негово сътрудничество без да загубя своя авторски принос и дълбочина на изследването, всъщност е супер трудоемко. Не само защото източниците са твърде много, но и докато питам за уточнения, получавам различни вариации на един и същи отговор, които трябва да пресявам. Въпреки това наистина е безценен, когато става дума за синтез от такъв мащаб. Моля го да обобщи основното, което излезе до този момент, и това е един от отговорите му.

“Накратко, колкото по-близо сме до източника на една терапевтична школа, толкова повече откриваме сродство между нея и другите школи. Колкото по-далеч се отдалечаваме – в слоевете на интерпретации, обучение и сертификация – толкова по-дълбока изглежда пропастта между тях. Това е типичен пример на „феномен на институционализацията“ – творческият импулс, който е жив, противоречив и отворен, се фиксира в структура, която служи на сигурността, а не на живия процес. Можем да го сравним с начина, по който духовните традиции (будизъм, християнство, суфизъм) се разклоняват – мистиците често са по-близки един до друг, отколкото техните ученици векове по-късно.”^[21]

Точно така, ако една идея е наистина базисна, тя е приложима за обяснение на различни феномени и това също е пример за сродството между Големите. Идеята за конвергенцията между основателите на психотерапиите, приложена към най-древната терапия на душата – религията, показва същото. Колкото повече се движим от центъра към периферията, толкова повече различията и догматизма се увеличават. Колкото повече отиваме от периферията към центъра, толкова повече различията изчезват.

Връщам обратно към Клаудио Наранхо и неговата книга, в която на същата тази 28-ма страница той пише:

„Експерименталното потвърждаване на конвергенцията на психотерапевтичните системи на висше ниво на разбиране поражда ехото на растящото признание на този факт — че на “висше ниво” си приличат и религиите.“

Нисшето ниво на разбиране е, когато индивидуалните проявления на Едното загубят връзката си с него. Трите авраамически религии – християнството, ислямът и юдаизмът, в своята “периферия” (т.е когато са институционализирани) воюват помежду си чрез кръстоносни походи и братоубийствени конфликти. Висшето ниво на разбиране обаче продължава да се пази в техните мистични традиции, където връзката с автентичния духовен опит все още е жива (християнския исихазъм, юдейската кабала, ислямския суфизъм). На това ниво няма вражда помежду им, знаят, че Бог е Едното с много имена.

“Какво да се прави, о, мюсюлмани? Защото аз самият не познавам себе си. Аз не съм нито християнин, нито евреин, нито магьосник, нито мюсюлманин…”

— Руми ^[22]

Тези думи от Руми ме подсещат за думите на един друг мистик, който се е съгласил, че е “такъв”, ако под мистицизъм се разбира живия непосредствен опит от познаването на архетипите. Този мистик е Карл Юнг, основателят на аналитичната психология.

 

“Слава Богу, че съм Юнг, а не юнгианец”

Този коментар, който видимо раздразненият Юнг е казал на среща с негови ученици, е описан в биографията на Барбара Хана за него.^[23] Изглежда, че Юнг е страдал от идеята неговото учение да се превърне в догма, когато се институционализира.

В това е иронията – истинският патос на неговите идеи е в утвърждаване на творчеството – вървенето по неутъпканите пътища, раждането на индивидуалността, ставането на самия себе си. Ако той не е последовател сам на себе си, как би изглеждало това негов ученик да гради идентичността си, наричайки себе си юнгианец?

Подобен парадокс е ярък пример как се проявява принципът за дивергенцията между последователите. Както и предупреждение да не превръщаме живото учение в догма или поредния -изъм^[24] .

Въпреки че има доста писано от Юнг по тази тема, искам да споделя един цитат от него, който казва всичко най-важно:

„Един древен адепт е казал: ако неправилният човек използва правилните средства, правилните средства работят по неправилен начин.“

Тази китайска поговорка, за съжаление твърде вярна, рязко контрастира с нашата съвременна вяра в „правилния“ метод — независимо от човека, който го прилага.

„В действителност всичко зависи от човека и малко или много — от метода.“
— Карл Г. Юнг ^[25]

 

Разбирането: общият извор, от който всички школи някога са тръгнали

Попитах Чат как би написал заключителните думи.

“От изследванията на Фидлер до идеите на Франк и Уахтел, историята на психотерапията ни показва, че различията между школите са повърхностни, а сходствата – дълбинни. Колкото по-умел става терапевтът, толкова повече се приближава до общия извор, от който всички школи някога са тръгнали: разбирането.”^[26]

Много ми харесва тази дума – разбиране. Защото истинското разбиране произтича от личния опит и преживяване, то не може да произтече само от „главата“.

От времето, когато прочетох книгата на Наранхо, изминаха много години. През това време имах възможността да се запозная с различни психотерапевтични модалности и на свой ред се убедих във валидността на теорията за конвергенцията между основателите.

Понякога откривах различията между тях само в различните понятия, с които описваха едно и също нещо. Друг път разбирах, че са попаднали на нова част на слона в тъмната стая , която се опитват да формулират. Слонът обаче е един.

Затова, за да не се удавим в огромното многообразие от психологически теории и методи за лечение на човешката психика, е добре да се върнем към живата вода, от която са пили основателите на големите психотерапевтични школи и която винаги извира от личното преживяване и опит. И самите ние да станем нейни съдове като въплътим принципа на решението в живота си, знаейки че можем да бъдем агенти за чуждата промяна само в степента, в която сме я извършили вътре в себе си.

 

Точката на обединение е в Човека

Има и още нещо много важно – разбирането как се проявява дуалността.

То изисква да отчетем еднаквата валидност и на двата принципа – на раздалечаването (дивергенцията, диференциацията)  и на приближаването (конвергенцията, интеграцията). Първото е свързано с творчеството, проявата на индивидуалността и нарастващото съзнание за различните аспекти в Цялото. Второто произтича от живата връзка с Центъра – Първоизточникът, който обикновено наричаме Бог.

Юнг е нарекъл обединението на тези противоположности процес на индивидуация, което означава, че единственото място, където трансцендираме тази дуалност, е вътре в нас самите. В Човека.

Приложено към професията на психотерапевта това означава да стъпим върху традицията и едновременно да се осмелим да вървим по своите неутъпкани пътища. Да слушаме чуждите гласове, но да говорим с нашия собствен. И най-вече да търсим правилния лек за своята рана, защото именно в него се разкрива нашата творческа индивидуалност като лечители.

Също така, когато изследваме проявите на една дуалност, да не забравяме, че нейните противоположни части се проявяват по негативен начин, ако пропуснем да гледаме едновременно и в двете посоки.

Дивергенцията като израз на процеса, в който откриваме повече аспекти в цялото, е истинската същност на творчеството. Проблемът възниква, ако тя не е съпроводена от противоположното – от способността да виждаме същественото отвъд многобройните вариации по темата. Когато спрем да виждаме гората отвъд дърветата, ние ставаме ригидни, късогледи, догматични, водещи “етнически битки”.

Същото може да се каже и за процесите на приближаването/конвергенцията. Тъй като истинският обединяващ център се намира отвъд метода, а в личността на терапевта, когато понятия като “интегративен”, “холистичен” и подобни се приложат като наименования на поредната терапевтична модалност, обединяваща различни терапевтични методи и теории, това все още не е знак, че интеграцията се е случила на истинското място. Докато обединението не се случи вътре в човека, тези думи са просто словесни опаковки с претенции за обединение.

В това е истинската трудност. За да видим същественото, е необходимо ние самите като хора да сме дестилирали своя житейски опит и със собствени усилия да сме извлекли есенцията на това, което ни лекува. Когато успеем да направим това, ние самите се превръщаме в тази есенция.

А същността на раната е една – отнася се до човешката екзистенция и болката от въплъщението в един свят на дуалност. Колкото по-надълбоко стигаме до тази рана, толкова повече виждаме нейната универсалност. Когато сме нещастни и ни боли, ние сме нещастни по съвсем същия начин както милиардите други човешки същества.

И така, основното, което може да се каже за теорията за конвергенцията между основателите и дивергенцията между последователите, може да се събере в едно изречение и то вече е казано от Юнг: “В действителност всичко зависи от човека и малко или много от метода.“ Всичко казано по-горе е, за да може тази идея да бъде още по-добре разбрана.

Камелия Хаджийска

---

Година / Период	Автор / Труд	Основна идея	Психотерапевтичен контекст	Принос към движението на конвергенцията
1936	Saul Rosenzweig – Some implicit common factors in diverse methods of psychotherapy	Всички терапии споделят общи фактори – „Присъдата на Додо“ („Всички са спечелили и всички трябва да получат награди“).	Психоаналитичен контекст (американска школа)	Формулира първата концепция за общите фактори в психотерапията.
1950	Frederick Fiedler – A comparison of therapeutic relationships in psychoanalytic, non-directive, and Adlerian therapy	Успешните терапевти от различни школи си приличат повече помежду си, отколкото с неуспешните в собствената си школа.	Сравнителна психотерапия (емпиричен подход)	Емпирично доказателство за сходството между ефективните терапевти.
1961 / 1973 / 1991	Jerome Frank – Persuasion and Healing	Всички терапии лекуват чрез универсални фактори: надежда, обяснителен модел, ритуал, връзка.	Психодинамична и културно-сравнителна перспектива	Формулира класическия модел на четирите универсални лечебни фактора.
1966–1976	R. Corsini – Current Psychotherapies	Документира бързото нарастване на психотерапевтичните школи – от 36 (1966) до над 130 (1976).	Обзор на направленията	Показва „епохата на експлозията“ – пик на дивергенцията.
1977	Paul L. Wachtel – Psychoanalysis and Behavior Therapy: Toward an Integration	Първи опит за теоретична интеграция между психоанализа и поведенческа терапия.	Интегративна психология	Полага основата на концепцията за интегративната психотерапия.
1980–1990	Marvin Goldfried & John Norcross – (основаване на SEPI, 1983; Handbook of Psychotherapy Integration, 1992/2005/2019)	Създават движението за интеграция между различните подходи; въвеждат понятието „common factors movement“.	Интегративна психотерапия	Институционализират идеята за конвергенцията като научно и професионално движение.
1992 / 2013	Michael Lambert – Bergin and Garfield’s Handbook of Psychotherapy and Behavior Change	Определя относителното значение на факторите в терапията: 40% извънтерапевтични, 30% общи, 15% очаквания, 15% техники.	Емпирична психотерапия	Емпирично валидира модела на общите фактори; поставя началото на ерата на данните.
1997–2001 / 2015	Bruce Wampold – The Great Psychotherapy Debate	Потвърждава чрез мета-анализи, че разликите между методите са минимални; предлага contextual model.	Емпирична и интегративна психотерапия	Доказва статистически валидността на „присъдата на Додо“; формулира контекстуалния модел.
2000–2010	„Third wave“ CBT (Hayes, Linehan, Segal, Gilbert)	Ново поколение когнитивни терапии, включващи осъзнатост, приемане, състрадание.	Когнитивно-поведенчески подходи	Надхвърлят традиционните школи и въвеждат контекстуални и хуманистични принципи.
2011	Mick Cooper & John McLeod – Pluralistic Counselling and Psychotherapy	Подчертават индивидуалния избор и договарянето между терапевт и клиент; признават множество истини.	Плуралистична и хуманистична психотерапия	Формулират етичната рамка на съвременния интегративен подход.
2020	Steven C. Hayes & Stefan G. Hofmann – Process-Based Therapy: The Science and Core Clinical Competencies of CBT	Предлагат мета-модел за разбиране на универсалните процеси на промяна.	Процес-базирана и контекстуална психотерапия	Създават „пост-школска“ перспектива: терапия като наука за процесите, а не за техниките.

 

за психолози, психотерапевти, хора от помагащите професии и управление на човешки ресурси

„Би могло без прекалено много преувеличаване да се каже, че всяко задълбочено лечение се състои наполовина от самоизследването на лекаря, защото само онова, което той коригира правилно у себе си, може да сложи в ред и у пациента.“ Карл Юнг∗

След повече от тридесет години като психолог и като психотерапевт, натрупах опит, който търси нови форми за споделяне с външния свят. Сега пиша за една от тях – групова форма за супервизия, предназначена както за колеги психолози и психотерапевти, така и за по-широк кръг от специалисти, работещи в сферата на помагащите професии или управлението на човешки ресурси.

• • Нейната цел е да създаде условия за самоизследване и да бъде източник за надграждащо обучение, които да подкрепят тяхното личностно развитие и разбиране за скритата динамика, действаща в човешката психика – собствена и чужда.

Голямото предизвикателство на тези професии е, че са свързани с общуването с другите хора, а човешката комуникация е изключително сложен процес, натоварен с множество очаквания, взаимни проекции и подвластен на чисто човешките ни ограничения. Изисква се изключителна вътрешна честност, за да може инструментът, с който работим – собствената ни психика, да не се замърси. Разбираемо е защо е възникнала нуждата от супервизия в помагащите професии – лечителят и лекуваният са дълбоко свързани един с друг по начин, който включва не само съзнаваната нагласа, но активира и нашето несъзнавано.

“Не е заблуда, че лекарят се чувства ранен и засегнат от пациента: той е в състояние да лекува само във връзка със собственото си нараняване. Не друго, а това иска да ни каже старогръцката митологема за ранения лечител”. Карл Юнг ∗∗

Именно тук идва нуждата от външно огледало, от още един чифт очи, които могат да видят какво се случва зад гърба ни. На езика на психотерапията това са нашите “слепи петна” (психичната ни “сянка”, “несъзнаваното”). Юнг описва сложността на това взаимодействие като отчита четири основни фактора, които са въвлечени в него: (1) съзнаваната нагласа на психотерапевта, (2) неговото несъзнавано, (3) съзнаваната нагласа на клиента и (4) неговото несъзнавано.

• • Целта на тази група за супервизия е да дава обратни връзки и насоки за по-задълбочено разбиране както на проблемите на получаващия помощ, така и за “слепите петна” в психиката на самия помагащ.

Моето желание е супервизията да се случва в групов формат, защото груповата работа многократно увеличава възможностите за учене – човек се учи не само от своя опит, но и от опита на другите участници. Другата причина е, че по този начин можем да използваме т.нар. “влизане в роли чрез полето на знанието”, което е безценен инструмент за изследване на скритата динамика в човешките взаимоотношения.

Професията на психотерапевта, ако не е просто професионална роля, а е проникнала до сърцевината на личността му, е едновременно проклятие и благословия. Проклятие – защото трябва да платим цената за нараняването и да преминем през значимо лично страдание. Благословия е, защото свещеният смисъл на болката е да породи съзнание и, правилно употребена, тя се превръща в гориво за развитието на душите ни.

• • Затова първата и най-основна цел на тази група е да се работи с психиката на самия помагащ, а случаите от неговата практика да се разглеждат в контекста на въпросите: „Доколко съм решил този проблем вътре в себе си?“; „Ако не съм — как изглежда решението?“; “На какво ме учи този клиент/случай?”.

Преди много години бях силно впечатлена от една формулировка на Клаудио Наранхо, че истинското обучение в гещалт-терапията е бъдещият терапевт да стане самият себе си.(∗∗∗) Това, което тогава беше радикално ново за мен, днес е в сърцевина на моите възгледи за формирането на бъдещия психотерапевт. Затова искам отново да подчертая най-важното, което можете да очаквате от участието си в тази група – подкрепа за развитието на вашата личност по посока на по-високи нива на осъзнатост, автентичност и вътрешен интегритет.  Този процес на развитие продължава цял живот и в този смисъл самият Живот е нашият основен Супервизор с обратните връзки, които ни дава постоянно по толкова много начини.

• • Друг начин да се формулира целта на тази група е, че тя ще създава условия обратните връзки от Живота да бъдат още по-ясно чути и разбрани.

Има и още нещо. Автентичността не е достатъчна. Когато човек тръгне по пътя на душата (Роджърс го описва като преход от себеосъществяване към себенадхвърляне, а Юнг го вижда в процесите на индивидуация от втората половина на живота), той поема по нови и неутъпкани пътища. В този изключително творчески процес ние участваме в хора на Цялото, но пеем със своя индивидуален глас.

• • Затова другото, което можете да очаквате от участието си в тази група, е значимо присъствие на обучителен елемент, в който споделям своя метод на терапевтична работа, както и целенасочено подкрепям разкриването на вашия индивидуален стил на работа.

В тази група ще ви уча да виждате по-ясно как действат противоположностите в живота и как след това да ги обединявате по нов начин, защото именно в дуалността на живота в материята виждам истинското предизвикателство за развитието на душите ни. Когато разберем как мъдро да навигираме в тази дуалност, ще сме разбрали най-важното за решаване на вътрешните си конфликти и интегриране на своята психична сянка. В сайта си нееднократно съм споделяла по тази тема, но има една статия, която в най-голяма степен отразява моя начин на мислене – тя се казва Справедливото слънце.

Конкретната форма, под която ще се провежда груповата супервизия, ще се оформи след като стане ясен съставът от участниците. Моето намерение е срещите да се провеждат веднъж или два пъти месечно в малък състав (между четирима и шестима човека). След като поставим основите на работата в лична среща, ще имаме избор да продължим и онлайн. Цената за един час групова работа ще зависи от броя участници, продължителността на груповата среща, мястото на провеждане (наема на залата) и затова ще бъде допълнително уточнена.

• • Важно: Предлаганата по-горе супервизия не носи акредитирани часове за сертифициране. Тя е създадена като извънинституционален ресурс за поддържане и задълбочаване на професионалната чувствителност при работа с хора – независимо дали в клиничен, социален или организационен контекст.

Ако имате желание да участвате в тази група, може да се свържете с мен на телефон 0898710030 или да ми пишете на имейл ka_hadjiiska@yahoo.com . След провеждане на интервю ще преценя дали това, което предлагам, е подходящото нещо за вас или не.

Заповядайте!

Камелия Хаджийска

---

∗ Практическа психотерапия, Пар.239

∗∗ пак там

∗∗∗ Клаудио Наранхо, „Гештальт-терапия: Отношения и практика атеоретического эмпиризма“ :“Пърлз вярваше, че да бъдеш психотерапевт означава да бъдеш себе си, и обратното…  „Да бъдеш“ според него означава да бъдеш тук и сега, да съзнаваш и да носиш отговорност – т.е. постоянно да се намираш зад своите собствени действия и чувства.“

Вече съм писала статия за „третия вид страдание„. Сега дойде ред да напиша статия и за „третия вид желание„, защото тези двете –  страданието и желанието, са тясно свързани. По-точно е да се каже, че черновата за тази статия отдавна отлежаваше, защото е от онези теми, които дълго зреят в мен докато успея да свържа общото в различни гледни точки и извлека есенцията на това, което ме вълнува. А в дадения случай темата са различните форми на желанието (моята любима тема 🙂 ), връзката му с душата и как това може да се види в индивидуалните различия между хората.

Обикновено свързваме думата „душа“ с духовност, но това не е съвсем така. Душата е силата, което вдъхва живот на това, което обитава, тя е източникът на нашата жизнена енергия (либидо). Затова в езотеричните традиции се смята, че всичко има душа. Растенията имат растителна душа, животните имат животинска душа, хората – човешка. Също така се коментира, че има много хора, които нямат човешка душа, а само животинска, защото нямат специфичното за човека, а именно способността му за пораждане на съзнание. А за останалите, които имат човешка душа, тя се намира на различен етап на развитие и нейната желаеща природа е не е еднакво одухотворена.

Защо ми се прииска да споделя това? Защото разграничението в проявите на едно нещо е израз на диференциация, а диференциацията поражда яснота и свобода. В психологията съществуват множество характеристики, които описват нашите индивидуални различия; създадени са и огромен брой личностни тестове за измерване на тези различия. По-горният критерий за разграничение между различните видове желания, което се проявява и като характеристика на човешката индивидуалност, произтича обаче от знанието в духовните традиции, защото се отнася до душата на човека – източникът на нашата желаеща природа. Именно той в най-голяма степен ми е помогнал да имам повече междуличностна толерантност към някои хора в света, в който живеем.

Ако прочетете тази статия, ще разберете как желанието се разглежда в традицията на будизма, кабала, антропософията, гностицизма, по какъв начин то е източник на човешкото страдание и развитието на душата, както и как това знание може да се приложи на практика в областта на психотерапията. С цел да постигна яснота представям идеите максимално опростени, прилагайки „принципа на простотата“ (орязвам подробностите с “бръснача на Окъм” 🙂 .

В будизма

В будизма желанието се разглежда като истинската причина за човешкото страдание. Оттук произтича и разбирането, че пътят за освобождаване от страданието е път на освобождаване от желанията. Логиката е желязна: няма желание – няма страдание. И, обратното, има желание – има страдание.

Според тази духовна традиция съществуват три различни желания (жажда или танха), които пораждат три различни вида страдание (дукха).

Страдаме, когато желанието за сетивни удоволствия и приятни преживявания (кама-танха) е незадоволено.

Страдаме от преходността на материалния свят, когато желанието за трайност (бхава-танха) е осуетено – да се утвърдим и да задържим постигнатото, да изградим семейство и да не губим обекта на любовта си, да сме живи и да не умираме.

Страдаме и от обратното – когато желаем да не сме живи и да ни няма, да не ни боли и да не преживяваме чувствата на безсмислие и вътрешна празнота.

Следователно първата стъпка за преодоляване на страданието е да познаваме неговата първопричина, която е всичко казано по-горе. Втората е да практикуваме непривързаност към приятните преживявания. А третата е да не се съпротивляваме на неприятните преживявания. Чрез тези три действия – осъзнаване, непривързване и несъпротивление, ние се освобождаваме от трите отрови (т.нар. “клеси” или “смущаващи емоции”), които са истинската причина за поддържане на страданието –  невежеството, привързаността и отвращението.

• Накратко, целта на духовния път в будизма е постигането на просветление чрез освобождаването от тези три отрови.

В кабала

В традицията на кабала (религиозно-мистичното течение в юдаизма) желанието се разглежда по много различен и дори противоположен начин. Според тази традиция желанието е материалът, от който сме направени. Тя оприличава душата на празен съд, който се стреми да бъде запълнен, затова, да се борим срещу желанието, означава да се борим срещу душата. Следователно същността на духовната работа не е да преодолеем желанието, а да променим начина, по който запълваме празния съд на душата си. Правим това като преминаваме от желание за получаване (егоизъм) към желание за отдаване (богоподобие).

В тази традиция също се говори за три вида желания. Първият вид са телесните желани. Вторият вид са социалните. Третият вид са “желанията за наслада от сходството със свойствата на Твореца” . Лесно можем да видим подобията между първия и втория вид желания в будизма и кабала. Интересното за мен тук е промяната във формулировката на третото желание, което се променя от несъпротивление към страданието (към желанието да те няма и да не страдаш), към желание за творчество (защото ние и Творецът сме направени от един и същи материал).

Според кабала, ако човек може да усети пълнота в живота си от задоволяването само на първите два вида желания, той е обикновен човек. Истинската същност на душата се появява едва когато удоволствието от телесните сетива, от човешките контакти и социалните дейности вече не е достатъчно, за да донесе чувството за удовлетворение, т.е. да “запълни” дупката на празнотата. И тъй като желанието на душата е същото като желанието на Духа, единственият начин за неговото удовлетворяване е чрез запълването й със светлината на Твореца (висшата светлина). С други думи, Творецът (богът) и творението (човекът) са много тясно свързани, защото са две страни на едно и също нещо – Душата е инструментът на Духа на земята.

• Целта на духовния път в Кабала е творчество с алтруистична цел – служене на човечеството.

В антропософията

Разграничението между трите различни вида желания може да открие и в антропософията на Щайнер. Той говори за “триединната душа”, която произхожда от астралното тяло, а астралното тяло е тялото на желанията.

Най-нисшата част на това тяло е “сетивната душа”, по средата е “разсъдъчната душа”, а най-висшата част е “съзнателната душа”. Според това коя от частите преобладава у човека, можем да открием три различни типа хора – сетивен, разсъдъчен и съзнателен тип. С други думи, разграничението между различните типове хора произтича от тяхното доминиращо желание.

Доминиращото желание на телесния тип е да извлича удоволствие чрез сетивата на тялото си. Неговите емоционални реакции са груби и са изцяло под власт на афекта, ако не получи това, което иска. “Когато един човек още е съвсем затънал в сетивната си душа, чувства се добре в нея, се случва например като се е нахранил добре, да се потупа по корема от удоволствие. Това е знак, че има все още прекалено силна сетивна душа” (СС 108, 21.11.1909).

Човекът, който е развил разсъдъчната част от душата си, е човек, който може да разсъждава върху преживяванията си и затова има по-голяма власт върху емоционалните си реакции. Неговият ум му помага да овладее първичните си инстинкти и реакции, както да овладее и опознае материалния свят. Огромните научни постижения, довели до подобрение на материалните условия на живота днес, се дължат именно на развитието на разсъдъчната част на душата.

“Детето, което се е изгорило, размишлявайки стига до мисълта, че огънят гори. Така и човекът не следва сляпо нагоните, инстинктите и страстите си, а размишлението предизвиква възможност, чрез която той да ги задоволи. Тук спада това, което наричаме “материална култура”. Тя се състои в служенето на мисленето на сетивната душа. Неизмерими мисловни сили са насочени към тази цел. Мисловната сила строи кораби, влакове, телеграфи, телефони и всичко служи в по-голямата си част за задоволяване на потребностите на сетивната душа… Когато един човек се намира дълбоко в разсъдъчната душа, той потвърждава една истина, като се тупа по гърдите (СС 108, 21.11.1909).

Най-късно се развива съзнателната душа. Тя се различава от разсъдъчната по това, че умът на доминирания от нея индивид се интересува основно от моралните ценности и смисъла на живота. Неговото основно желание е познанието за истината, но не научната истина, а истината като морална категория – това, което стои зад физическите закони на видимия свят и е истинската причина за неговото проявление. Поведението на този човек се регулира от вярвания, които не произтичат от личните му предпочитания и антипатии. При този тип хора най-силно развито е етичното чувство, а егоизмът е трансформиран в аз-съзнание, свободно от себичност.

“При хората съзнателната душа засега е най-висшият и самостоятелен душевен член, но същевременно тя е и най-отделена от останалия свят. Човек, потопен в съзнателната душа, може да бъде най-самотен в душевния си живот, да се изолира от външния свят… Човек, който се намира дълбоко в съзнателната душа, се хваща за носа, когато разсъждава задълбочено над нещо (СС 108, 21.11.1909).

• Антропософията се самоопределя като духовна наука, чиято цел е да помага себепознанието на човека като духовно същество.

В гностицизма

В гностицизма делението на хората според доминиращия тип желание и способност за познание (гносис) е особено отчетливо. Съществуват три основни типа хора, всеки със своя доминираща ориентация към света: хилици (hylics), психици (psychics) и пневматици (pneumatics).

Хилиците (от гръцки hylē – „материя“) са хората, чиято природа е изцяло обвързана с материалния свят. Те намират щастие в задоволяване на телесните си нужди – храна, секс, сигурност и удобства. За тях реалното се свежда до сетивното и преходното.

Психиците (от psychē – „душа“) са ориентирани към по-фини желания – за човешка свързаност, любов, признание, морални принципи и социален смисъл. Те имат способност за вяра, търсят добродетел и ред в света, но не притежават пълния достъп до духовното познание. Щастието им произтича от реализиране на душевните стремежи.

Пневматикът (от pneuma – „дух“) е онзи, в когото живее искрата на Божественото. Той е устремен към вечните, нетленни неща – към познание на истинския Аз, към връзка с Духа и към служене на онова, което е по-голямо от него. Макар да обитава този свят, той не принадлежи на него; сърцето му копнее за реалност отвъд материята и времето.

• Целта на духовния път в гностицизма е чрез гносис — дълбоко, трансформиращо познание за божествения произход на душата — пневматикът да се освободи от оковите на тленния свят и да се завърне в своя истински дом: пълнотата на Божественото, наречена Плерома.

Трите етапа на въплъщение

Ето още една езотерична теория по разглежданата по-горе тема. Според нея доминиращото за нас желание се определя от различната възраст на душата. Разбираемо това разбиране произтича от вярата в прераждането на душите и по-специално от теорията за трите етапа на въплъщение на душата – инволюция, трансформация или еволюция. Познанието на тази теория дава допълнително разбиране за разликите между трите вида желания, като ги поставя във времевия континуум. Лично на мен именно това знание в най-голяма степен ми помага да проявявам разбиране и търпение към хора, които преди време са ме взривявали отвътре с нещата, които правят или казват.

Основните идеи на тази теория са следните. Доминиращото желание на младите души, намиращи се на етапа на инволюцията, е да се „закотвят в материята“. Затова тяхното съзнание е телесно ориентирано и животът не им предоставя големи изпитания. Вторият етап – на трансформацията, обхваща хората, които са надраснали чисто телесните си желания и които са способни на рефлексия. Могат да размишляват върху различните аспекти на живота си, включително и върху собствената си противоречивост. Тези хора са доминирани от желанието за усъвършенстване – както на себе си, така и на света, в който живеят. Третият етап – на еволюцията, обхваща най-старите души. Това са хората, чието съзнание е трайно доминирано от желанието за служене на цялото и осъзнаване на скритата взаимовръзка между всички хора.

• Основната цел на хората, намиращи се на етапа на еволюцията, е завръщането към Първоизточника.

В психотерапията

Към психотерапия се обръщат хората, страдащи от осуетяване на втория и третия тип желание – “психиците” и “пневматиците”. Съответно подходът за лечение при тях е е различен. На пръв поглед изглежда, че за първите са подходящи различните форми на така наречената “его-ориентирана психотерапия” , а за вторите – някоя от “духовно ориентираните психотерапии” (повече по тази в статията „Градинарство в добри и лоши времена„). На практика нещата не са толкова изчистени и прости.

Има духовни хора (пневматици), които трябва да се учат да изграждат здрави его-граници, защото техният съд – земното им Аз, е с много тънки стени и не може да издържа на интензитета, който идва от по-дълбоките пластове на душата. За тях предизвикателството е да не бягат от страданието, породено от плътността и ограничението на живота в материята, както и да открият как творчески да реализират своята индивидуална форма на Земята. Има душевни хора (психици), за които е дошло време душата им да премине към следващото ниво на развитие и да „вземе Завоя“ при връщането към Първоизточника. Те извършват противоположното движение – одухотворяване на желанията си и подчиняване на его-волята си на висшата воля.

Реалността на живия живот е сложна смесица от тези двете и се изисква огромна мъдрост да открием коя е нашата индивидуалната форма да обединяваме Земята и Небето вътре в себе си. В този случай може само да разчитаме на ориентири, затова накратко ще повторя най-основното, което съм коментирала и на други места в сайта.

Его-ориентираните психотерапии помагат на човек да осъзнае вътрешните си конфликти, да интегрира отхвърлените части от личността си, да излезе от манталитета на жертвата и да поеме отговорност за живота си като изгради здрави его-граници между себе си и другите хора. В резултат на това себепознание той поема контрола на живота си и постига по-високи нива на психично здраве, пълноценен живот и лична удовлетвореност. Критерият, който определя дали ще се работи на това ниво на страдание, е дали проблемът идва от неадекватна съзнавана нагласа, липса на емоционална зрелост или неизлекувана травма в миналото. Ако това е случаят, промяната на преживяванията тук е в зоната на личния его-контрол.

Лечението на „третия вид страдание“ изисква съвсем различен подход, защото произтича от преживявания, идващи от по-дълбоките пластове на личността. Вътре в психиката се събужда фактор, който страда от плътността на живота в материята и безсмислието на малките човешки цели. Психологическата работа с това страдание неизбежно налага друг подход, защото човек има вземане-даване със сили, които не са негови лични. Вместо лична сянка, която да интегрираме, имаме вземане-даване с колективна Сянка, с която да се борим и да алхимираме. Друга дума за същия този процес е трансформация. Колкото по-надълбоко навлизаме в дебрите на душата си, толкова повече свободата ни нараства, а личната ни его-воля намалява. Този парадокс е изобразен най-красноречиво в образа на божия син, увиснал на кръста на разпятието. В тази крайна точка на безсилие единствената свободна воля, която ни остава, е как реагираме, докато пием от горчивата чаша.

Заключение

И така, третият вид желание е стремежът на Душата да се завърне към Първоизточника. Това желание обяснява всичко за психичната динамика, свързана с „третия вид страдание“, „интроверсията на либидото“, „вземането на Завоя“ и поемането по „Пътя обратно“.

А този път е на смаляване. На ограбване. На умиране и прераждане. Пътят обратно към единението с Цялото минава през врата, по-малка от иглено ухо. Затова същността на третия вид желание е готовността да не се бяга от екзистенциалното страдание. Все повече започвам да разбирам написаното от Юнг, че “страданието на човека не произтича от греховете му, а от създателя на неговите несъвършенства, парадоксалния Бог.” ( CW 18, Para 1681)

• Целта на този духовен път се нарича изкупление – желанието да обединим вътре в себе си двете лица на парадоксалния Бог и така да участваме в обновлението на общата ни душа, донасяйки повече мир и хармония и в света навън.

Камелия Хаджийска

---

Програмата 29 дни, посветена на психологическата работа с човешкото желание, е подходяща за хора, които преминават през процеси на духовна трансформация, която в същността си е трансформация на нашата желаеща природа. Тя помага да се разберат емоционалните реакции на две различни нива на интерпретация, които взаимно се допълват – емоционалната и духовната интелигентност (т.е. на нивото на второто и третото желание).

Статията по-долу първоначално беше публикувана в моя друг сайт с Програмата 29 дни, страницата „Въведение“. Тъй като в момента тече реорганизация при представянето на нейното съдържание, сега я препубликувам тук. В нея може прочетете най-същественото, което ме вдъхнови да я създам – осъзнаването как такава абстрактна идея като понятието за енергия в квантовата физика се манифестира на нивото на човешката психика под формата на желание/либидо.

Основната идея е, че ако желанието е начинът, по който психичната енергия се манифестира (Юнг), то емоциите са просто различните форми, чрез които преживяваме многобройните флуктуации и движения на същата тази енергия.

И така.

---

Искам да ви заведа при самия извор за разбиране на човешките емоции – нарича се “желание”. Ако разберете природата на желанието, вие сте разбрали най-важното за техния произход и за начина, по който да ги управлявате. Тогава всеки път, когато повърхността на вашия емоционален живот се развълнува, ще знаете, че това е формата, която в този момент вашето желание заема.

Затова ако искате да внесете интелигентност в управлението на вашите емоции, никога не забравяйте тази дума – желание.

Желанието е не само дълбоката основа на емоционалния ви живот, то е основата на живота изобщо. В своята същност то е чиста енергия, която се поражда от напрежението между противоположностите – между това, което е, и това, което искаме да бъде.

„Аз съм тук, а искам да съм там. Аз съм такъв, но искам да съм различен. Аз нямам това, но искам да го имам. Аз преживявам това, но не искам да го преживявам. Аз не преживявам това, но искам да го преживявам. Аз не знам това, но искам да го науча…“

Ако искате да разберете основата на живота и източника на емоциите, търсете желанието. Защото животът е движение, чийто енергиен двигател е желанието, а емоциите са само различните форми, които то заема. Когато сме в покой, това означава, че в този момент желанието е в покой. В момента, в който започнем да изпитваме някакво напрежение, това означава, че желанието се е активирало. Когато нашето желание е задоволено, ние изпитваме емоции от приятната част на спектъра. Когато нашето желание е незадоволено или по пътя към неговото осъществяване е застанала пречка, ние изпитваме емоции от болезнената част на спектъра.

А желанията са най-различни – тук са както нашите най-базисни материални желания, така и желанието за приключения, знание и общуване, както желанието за любов и споделеност, така и желанието за духовно пробуждане и просветление. Но в основата на всички желания стои едно единствено желание – желанието да не страдаме и да сме щастливи.

В духовните традиции се казва, че когато у един човек се пробуди желанието за себепознание и възникне въпросът „Кой съм аз отвъд ролите и идентификациите с преходните неща в материята?“, е дошъл моментът за пробуждането на безсмъртната част на душата. Дошло е времето искрата да опознае Огъня, от който е дошла. Тогава копнежът за духовно развитие и себепознание става най-силното желание на човека, а емоционалната интелигентност се превръща в духовна интелигентност.

На това ниво психологическата работа с желанието вече е различна – нарича се трансформация. Много се говори за процесите на духовна трансформация, но това, което аз съм разбрала, е че тяхната същност е трансформацията на нашата желаеща природа.

Именно близостта до Първоизточника е причината емоциите да станат още по-силни и опустошителни. Същото се отнася и до емоционалната болка. Затова основна характеристика на духовно интелигентния човек е способността му да се справя с големи количества страдание, без това да го сломи, без да повлияе на ценностната му система или на вземането на решения.

Иронията е, че така се ражда любовта на Земята, която единствена може да обедини противоположностите и да надрастне конфликта между желанията на земното ни его и желанията на душата. Друг начин да се каже същото е, че животът се стреми към цялостност и любовта е средството, чрез което я постига.

Нашето земно Аз иска да преживява само позитивната част от спектъра на човешките емоции и това е съвсем естествено. Истината за живота в човешко тяло обаче включва и неприятната част от този спектър – болката, загубата, ограниченията, старостта и смъртта. Рано или късно ние преживяваме срещата с тази истина и, ако искаме да сме психично здрави, т.е. цялостни, ще трябва да надмогнем съпротивата на егото към страданието. Спомнете си за Христос, разпънат на кръста, и ще разберете защо Юнг е разпознал в него символа за обединяване на противоположностите в човека.

Новото разбиране за обединението на противоположностите у нас се нарича „мъдрост”. Тя е формата, под която се проявява емоционалната интелигентност на духовния човек. Когато станем мъдри, ние разбираме, че любовта е способността да действаме правилно дори и когато преживяваме най-негативните емоции и преминаваме през тежки духовни кризи. Че любовта е желание, но едно особено желание – да действаме в синхрон със своите морални ценности, с отговорност и грижа за Цялото.

Като такова тя няма нищо общо с емоциите, защото е действието, водено от такива качества на сърцето като смелостта, истината и доверието в мъдростта на Цялото. Тук са и вярата в себе си, търпението, издръжливостта при трудности и изпитания. Тези качества са основни характеристики както на емоционално интелигентните хора, така и на хората с висок коефициент на духовна интелигентност. Причината за това е, че и двете се отнасят до качествата на сърцето, до умението да се справяме с трудните емоции без това да влияе на нашата човечност и отношенията ни с другите хора.

И така, изворът на живота е желанието. То е енергията, която ни движи, кара ни да растем, да се развиваме и да се променяме, да надмогваме страха и да навлизаме в нови територии. Желанието е истинският източник на нашия емоционален живот затова, ако искаме да внесем осъзнатост за своите емоции, трябва да започнем с осъзнаването на това, което ги поражда – нашата желаеща природа. А да осъзнаваме, означава да се разделим на две части. Едната част от нас да преживява енергията на желанието-емоция, а другата част от нас да наблюдава, регистрира, разбира и избира.

Програмата 29 дни ви учи на това осъзнаване.

Камелия Хаджийска

 

двудневна група за себепознание и личностно развитие

10-11 май, център Ананда

“За да открием какво е наистина индивидуално в нас, е необходима задълбочена рефлексия, и ние внезапно осъзнаваме колко извънредно трудно е откриването на индивидуалността.”

Юнг, Две студии по аналитична психология пар. 242

Темата на тази група за себепознание ще бъде именно това необикновено трудно откриване на индивидуалността. А трудността идва по ред причини.

Едната е, че раждането на индивидуалността е във висша степен творчески процес, в чиято основа е развитието на душата. То е израз на себесътворяването чрез правене на избори в света на дуалността, на материята. Като такова то се случва чрез серия от диференциации/разграничения от първоначалното поле на единство, от което Азът се появява.

„Индивидуацията е процес на диференциране, чиято цел е развитието на индивидуалната личност.“

Юнг, Психологически типове, пар. 757

Този процес на диференциране се случва като двойките противоположности вътре в собствената ни психика, които първоначално са слети, започват да се разпознават като две страни на собствената ни същност. От една страна това става източник на вътрешни (и външни) конфликти и напрежение. От друга, това вътрешно разцепване създава условията за раждането на индивидуалността, защото тя е третото (т.нар. „трансцендентна функция“), което може да надрасне конфликта. Отново цитирам Юнг, чиито идеи са оказали най-силно влияние върху оформянето на моето разбиране за същността на духовния път на западния човек.

“Индивидуацията е тясно свързана с трансцендентната функция, тъй като тази функция създава индивидуални линии на развитие, които никога не биха могли да бъдат постигнати чрез придържане към колективни норми.” Психологически типове, параграф 759

И така, раждането на индивидуалността е сложен творчески процес на анализа и синтез, на разграничаване и обединяване, който тъче нишките на уникалната ни „черга“. То е трудно, не само защото изисква обединението на противоположностите в центъра на Аза по нов, специфичен само за нас начин, но и защото най-базисната дуалност, която трансцендираме е конфликтът между индивидуалното и колективното. От една страна е необходимо да сме развили адаптация към колективните норми и предписания, от друга страна – да можем да им се противопоставим, ако ограничават изявата на нашата уникална същност. Наистина се изисква огромна смелост да вървим по неутъпканите пътища на живота, да падаме и да ставаме, да сме сами и неразбрани.

Става ясно защо раждането на индивидуалността е раждането на нашия вътрешен Герой – душата.

С това е свързана и още една трудност – континюитетът на душата е неизмерно по-голям от емпиричната личност, която в тоя земен живот носи нашето име и нашето тяло. Той обхваща и записите на нашата духовна история (минали животи), които се манифестират по най-различни начини: като индивидуални предразположения и специфични черти, които не произтичат пряко от обуславянията на средата; тук са и трудно лечимите психични травми, но също така и дарбите, които идват от по-дълбокото.

Най-директната връзка на индивидуалността с душата обаче може да си види в корена на думата, от която произтича. Индивид означава неделим, защото произтича от латинската дума „individuum“, съставена от две части: „in-“ (отрицателен префикс, означаващ „не“) и „dividere“ (разделям, деля). Безсмъртната част от душата е неделимото в нас, което не може да бъде покварено от дуалността в материята. Тя е този уникален “атом”, който никога не се инкарнира в континуума пространство-време. В този смисъл процесите на индивидуация са центростремителни процеси, насочени към вътрешен гравитационен център, който е неделим и където ние сме цялостни, свободни от вътрешни конфликти, пълни, неделими.

„Индивидуацията означава да станеш „индивид“ и, доколкото „индивидуалността“ обхваща нашата най-съкровена, последна и несравнима уникалност, тя също така предполага ставане на себе си.“ Две студии по аналитична психология пар. 266

В този смисъл процесът на ставане на себе си е процес на вътрешно оцялостяване, а това неизбежно означава интеграция на нашите най-болни и отхвърлени кътчета на душата. Иронията е, че именно нашите най-слаби места, където се чувстваме най-засрамени и малоценни, са най-съществената част от нашата индивидуална форма. Именно те в най-голяма степен участват в нейното развитие, защото от тях идва горивото за осъзнаване. Друг начин да се каже същото е, че така както белезите от нашите рани оставят отпечатък върху тялото ни, така и следите от нашите душевни травми участват в рисунъка на нашата индивидуалност.

И така, това са някои от аспектите по темата за индивидуалността, върху която ще работим в тази група: автентичност, осъзнатост, свобода, творчество, лечение, трансформация. Както обикновено тази работа ще преминава през личното преживяване и рефлексия върху него. Първото ще случваме чрез този магически инструмент, наречен “влизане в роли в полето на знанието”, а второто ще го подкрепям чрез всичко, което съм научила през годините по тази тема и което е оформило моя личен индивидуален стил на терапевтична работа.

В случай, че имате желание и възможност да участвате, това са условията:

• Цена за участие: 350 лева. Отстъпка за редовни участници: 320 лева за хора с три участия и 290 лева за хора с повече от пет участия.
• Място на провеждане: Център Ананда, ул. Йоан Екзарх 10, ет. 2
• Време за провеждане: между 10 и 19 часа и двата дена.
• Записване на мейл ka_hadjiiska@yahoo.com или на телефон 0898 710030.
• Броят участници е ограничен.

Заповядайте!

Камелия Хаджийска

Юнг за психологията на трикстера

„Леле, това е типичното поведение на Трикстера!„, си помислих, когато видях наглата лъжа на Тръмп, „Казал ли съм това? Не си спомням“, скрита зад хитра усмивка.

Затова ми се иска ми се да разкажа малко повече за тоя архетип, който е едно от лицата на Сянката – когато тази Сянка се материализира в лицето на човек, чиито решения и действия отекват толкова мощно в останалата част от света, това е знак, че си имаме работа не с неговата лична сянка, а с колективната сянка, която е сумата на всички индивидуални психични сенки. Вероятно за американците тя значи много повече, отколкото за нас, но това не променя факта, че ние също си имаме вземане-даване с енергията на Трикстера. Той „изскача“ на политическата сцена, действайки извън установените норми и носейки енергията на непредсказуемостта, моралната безпринципност, хитростта и лъжата. Скритата му цел е да обнови съществуващия ред чрез разрушаване на статуквото и твърде ригидните структури, но докато това се случи, междувременно си имаме вземане-даване със „злото“ и страдаме от това, което прави.

Това е разликата между осъждането и разбирането. Разбирането помага да останем верни на своите ценности по начина, по който е бил Йов спрямо старозаветния бог Яхве. Йов е разбрал, че несправедливостта и злините, която се изсипват върху него, са израз на липсата на съзнание на Яхве за самия себе си. Последното е основната идея на Юнг в книгата му „Отговор на Йов„, а именно че знанието за тъмното лице на бога е същността на богопознанието на Йов. Защото Този, който подлага на изпитание неговата морална издръжливост, не е друг, а самият върховен Творец и, по-точно, неговият първи син, Сатаната – „бащата на всички трикстери“  (1). Като истински трикстер той „обича да обърква плановете и да причинява неприятни инциденти„, но понеже е изначална част от целостта на творението, не може да бъде премахнат от него.

Историята на Йов е архетипен мотив, който можем да видим във факта, че несправедливостите продължават да се повтарят, защото „нищо не е минало, дори кръвният пакт с дявола“ (2).  Въпреки това обаче има утеха и тя е, че тъмната страна на Твореца може да бъде изкупена , ако я превърнем в съзнание. Съдбата на Йов и неговото несправедливо страдание дава тласък на Яхве да поиска „да се роди като човек“ чрез своя втори син, Христос, и така да опознае сам себе си (т.е. вътрешната си противоречивост).

„Бог, Който не се вслушва в нашите молитви, също иска да стане човек и затова чрез Светия Дух е избрал сътворения човек с мрака в него…“ (14)

Яхве решава да стане човек, защото човек става съзнателен за вида на Божия образ, с който се сблъсква… Бог действа от несъзнаваното на човека и го принуждава да хармонизира и обедини противоположните влияния.“​ (15)

Времена като нашето са времена, в които активирането на тъмното лице на Бога и излизането на повърхността на колективната Сянка дават тласък за развитие на съзнанието. В същността си това е обединение на противоположностите по нов начин, знаейки, че тези двамата братя вървят заедно по пътя на Сътвореното като двете страни на Цялото. Мъдростта, за която пледира Юнг в своя отговор на Йов, означава да виждаме едновременно тези две страни и чрез тях да разбираме скритата динамика зад собствените си преживявания или външните социални явления. Защото зад многообразието на конкретни материални форми стои техния архетипен първоизточник – колективната енергия, която им вдъхва живот. Когато видим този архетипен първоизточник ние не само започваме да виждаме светлината в дъното на тунела, но узнаваме и как ние самите да участваме в приближаването към нея.

„Ако например изследваме по-подробно демоничните черти на Йехова в Стария завет, ще открием там немалко случаи на непредсказуемост, на безсмислена жажда да се пречи и на причинените от самия него страдания на трикстера със същото, постепенно добиващо значение развитие до спасител, съпътствано от очовечаване. Точно това превръщане в нещо смислено показва компенсаторното отношение на трикстера към „светеца“, което при нас, спомняйки си за античните сатурналии, още в ранното средновековие е довело до странни църковни обичаи.“ (3)

Когато лицето на трикстера се прояви на такава висока държавна позиция в толкова важна държава, това е знак, че твърде много „цивилизованост“ се е натрупала в съзнаваната ни нагласа и оттук идва нуждата от компенсаторно движение в обратната посока. Сещам се за думите на Юнг, че Хитлер не е личност, че той е архетип; гласът му е като „мегафон, който усилва неясния шепот на немската душа, за да бъде чут от ухото на нейното подсъзнание.“ (4)  Затова, вместо да се гневим за липсата на морал на „мегафона„, който сега говори отвъд океана, по-добре е да се опитаме да чуем (и видим) кои са отхвърлените части на общата ни душа, които чакат да бъдат изкупени.

За целта по-долу ще припомня известното есе на Юнг за „психологията на Трикстера“ от книгата му „Архетипове на колективното несъзнавано„, където той представя основните черти на този тъмен образ – аморалност, хитрост, първичност, глупост, похотливост. Липсата на рефлексивност за собствената му противоречивост го прави непредсказуем и неуправляем, затова от всички негови черти най-отчетливата е неговата неосъзнатост – трикстерът е израз „на едно недиференцирано във всяко отношение човешко съзнание, съответстващо на нивото на една все още ненадраснала животинското психика“.

Това недиференцирано съзнание е част от нашето психично минало като човечество и като такова е част и от по-дълбоките пластове на нашата психика. Тук проблемът е, както Юнг пише, че „тъй нареченият цивилизован човек е забравил трикстера“ (5). Забравянето означава, че сме изтласкали тази неприятна фигура в своята сянка – „външно уж човекът е цивилизован, а вътрешно е един примитив„(6). Разбираемо е проявите на този примитив да отблъскват и дори да изпълват с отвращение по-чувствителните души. Затова именно те е добре да знаят повече за него:

„митът за трикстера е съхраняван и развиван, за да упражнява психотерапевтично въздействие като държи пред погледа на по-високоразвития индивид предишното интелектуално и морално ниско ниво, за да не забравя човек как е изглеждало то вчера“ (7).

Знам колко е трудно за едно чувствително съзнание да обитава на сто процента тялото си, защото нали именно чрез тялото си ние сме свързани със света на животните и техните инстинкти. Въпреки това ние сме свързани с този свят и именно архетипът на трикстера ни го припомня. Ако станем твърде „политически коректни„, в сянката се натрупва лицемерие и тогава на повърхността излиза Жокерът, който играе картите си по други правила, осуетявайки добрите ни намерения. Това правило е валидно както на колективно, така и на индивидуално ниво:

„мотивът за трикстера не се явява само под формата на мит, а изниква толкова наивен, колкото и автентичен, у нищо неподозиращия обикновен човек, и то навсякъде, където той се чувства изложен на случайности, които на пръв поглед злонамерено нарочно се препречват пред желанията и действията му“ (8).

Разбираме защо основната цел на Трикстера е да разруши установения обществен ред и да обърне всичко надолу с главата – животът е нещо различно от нашите представи за него; хаосът има също толкова място, колкото и редът. Също така, шегите и пакостите на Клоуна ни помагат да не вземаме нито себе си, нито живота на Земята твърде насериозно. Въпреки че неговата глупост може да породи снизходителни усмивки, иронията е, че именно тя понякога води до решения, които не са достъпни, ако сме твърде умни:

„това са онези образи на „глупака“, „глупавия Ханс“ или „шута“, който е подчертано отрицателен герой и чрез глупостта си постига онова, което друг не може дори и с най-добрите си качества.“ (9)

И така, познаването на архетипа на Трикстера помага да изследваме доколко се идентифицираме само с „умния„, „праведния„, „светеца„. След което да валидираме, че вътре в нас може да се намери също толкова и от противоположното, но само ако сме достатъчно честни със себе си. Да знаем, че пораждането на съзнание неизбежно преминава през фазата на вътрешните конфликти, което най-много липсва на Трикстера и е истинската причина да бъде непоследователен и непредсказуем. И, накрая, след като видим какво има в сянката да потърсим подходящите начини, чрез които да го изразим навън, но осъзнато. Ако упорстваме в намерението си, нещо в колективната сянка също ще започне да се променя.

„Една колективна персонификация като трикстера произлиза от сумирането на отделни индивидуални случаи и отново бива радушно приета от отделните хора като нещо познато, което не би било така, ако ставаше дума за някакъв индивидуален продукт.“ (10)

При достатъчно търпение и доверие в скритата интелигентност на процеса, ще настъпи промяна в проявата на тоя архетип и той ще започне да се проявява и по позитивен начин.

„Поне характерните белези на най-дълбока неосъзнатост отпадат: вместо да действа брутално, жестоко, глупаво и безсмислено, към края на цикъла трикстерът започва да върши полезни и смислени неща. По този начин още в мита прозира обезценяването на предишната несъзнаваност. Така че човек се пита какво става оттук нататък с лошите качества на трикстера. Наивният наблюдател навярно ще предположи, че щом тъмните аспекти изчезват, наистина вече ги няма. Обаче опитът показва, че не е така. Онова, което действително става, е, че съзнанието успява да се освободи от очарованието на злото и вече не е принудено да живее с него насила, обаче тъмното и злото не се е изпарило, а вследствие на загубата на енергия се е оттеглило в несъзнаваното, където си стои несъзнавано, докато в съзнанието всичко е както трябва. Когато обаче съзнанието е разтърсено от критични и изпълнени с несигурност ситуации, тогава се разбира, че сянката изобщо не се е разтворила в нищото, а само изчаква удобен случай, за да се появи най-малкото като проекция върху съседа. Ако този номер успее, тогава между единия и другия отново възниква примитивен тъмен свят, в който може да се случи всичко онова – дори и на най-високото ниво на цивилизацията – за което е характерен образът на трикстера. Обикновеният език го назовава сполучливо и буквално „маймунски театър“, на чиято сцена всичко се проваля или избива в глупости, което предлага най-лесната възможност за постигане на целта и само по изключение или в последния момент се случва нещо интелигентно. Политиката може би дава най-добрите примери за това.“ (11)

По-горният цитат съдържа най-важното, заради което ми се прииска да припомня идеите на Юнг за този архетип – помага да разберем времето, в което живеем, когато отхвърлените ни части са довели до критично натрупване на енергия в несъзнаваното.  Време, когато сме разтърсени от „критични и изпълнени с несигурност ситуации„, а „проекциите върху съседа“ рязко са нараснали, защото е по-лесно да обвиняваме, усещайки моралното/и интелектуалното си превъзходство над другите, отколкото да се депресираме от срещата със собствената си малоценност и ограниченост.

И тук идва и другата форма на проява на сянката – „желанието за величие„, на което също сме свидетели. Величието е част от дуалност и като такова е противоположно на депресията. Затова хората, които са привлечени от идеите за национално величие, са и хората, които са най-близо до тази „дама в черно“.

Това са моите наблюдения върху процесите, на които съм свидетел. Една част от хората, вероятно най-голямата, не си дава сметка за мащаба на това, което се случва при прехода между еоните. Друга част от тях са въодушевени от разрушението на старото заради натрупания гняв от несправедливостта в света. При тях  енергията на разрушението се преживява като подем и въодушевление от идващата промяна, но понеже в това има едностранчивост, т.е. неосъзнатост, действията до които това води, на свой ред стават източник на несправедливост. Трета част са хората, които са наясно със случващото, гледат директно към „злото“ и не без основание са изпълнени със страх и морално възмущение от това, което виждат. Една четвърта част са хората, които също виждат злото, но заедно с него имат и богопознанието на Йов за тъмното лице на Твореца, което стои зад него. Те също правят всичко необходимо, за да му противодействат, но това действие се ражда от едно друго място – на мъдростта. Това е  София, „майката на благородната любов, на страха, на познанието и на святата надежда„, „защитницата на хората срещу божията неосъзнатост“, за която Юнг пише:

„Тази Премъдрост, персонифицирана във висша степен и засвидетелстваща по такъв начин своята автономия, им се открива като милостива помощница и защитница срещу Яхве и им показва светлия, благ, справедлив и достоен за обич аспект на техния Бог.“ ​(16)

И така, пътят към изкуплението неизбежно преминава през приемането на малоценното и презряното. След това идва и спасението.

„Когато на края на мита за трикстера се появява спасителят, то това утешително предчувствие или надежда означава, че е влязло, съответно било е съзнато проумяно, едно зло. Само ако се изгубиш в „безнадеждното“, може да възникне копнежът по спасителя, т. е. разпознаването и неизбежната интеграция на сянката създават една толкова объркана ситуация, че в известен смисъл само един свръхестествен спасител може все още да разплете обърканото кълбо на съдбата. В индивидуалния случай проблемът, поставен от сянката, може да получи отговор на нивото на анимата, т. е. на отношението. В колективно историческия, както и в индивидуалния случай се касае за развитие на съзнанието, което постепенно се освобождава от пленничеството в dyvota, т. е. неосъзнатостта, и затова спасителят е някой, който носи светлина.“ (12)

Може много да се говори за това какво означава, че на индивидуално ниво (единственото, върху което можем да влияем) проблемът на сянката може да получи отговор само през „отношението„. Вероятно краткият отговор е „да оттеглим проекциите от съседа„, а по-дългият – да  извървим дългия път на духовна трансформация, който Юнг нарича индивидуация и който в същността си е трансформация на нашата желаеща природа.. Това означава да бъдем наясно с вътрешната си конфликтност и да можем да я издържаме, да я понасяме, докато не се роди третото, което я надраства. Това трето е любовта, родена от мъдростта.

На пръв поглед изглежда, че историята се повтаря, но това, което се повтаря, е архетипният мотив. Ако някой ден в бъдеще човечеството успее да обедини противоположностите (което означава, че е постигнало осъзнатост), същият този архетипен мотив, който ни вкарва в конфликти и войни, вероятно ще започне да се променя. Докато дойде този момент, не ни остава нищо друго освен да разбираме как се случва взаимодействието между тях и да не губим надеждата, че рано или късно нещата се преобръщат и архетипът на Трикстера показва и другата си страна.

Защото, „както колективната, митологична форма, така и индивидуалната сянка носи в себе си кълна на енантиодромията, на обрата.“ (13)

Камелия

---

Бележки за цитатите:

1. Юнг, Отговор на Йов, с.5
2. Юнг, Архетипове не колективното несъзнавано, пар. 481
3. пар. 458
4. Интервю, проведено от Х. Р. Никърбокър с К. Г. Юнг през октомври 1938 г.
5. Юнг, Архетипове не колективното несъзнавано, пар. 478
6. пар.482
7. пар 480
8. пар. 469
9. пар. 456
10. пар. 468
11. пар. 477
12. пар. 487
13. пар. 488
14. Юнг, Отговор на Йов, с.187
15. пак там, с.179
16. пак там, с.71

---

• А това е линк към цялото есе за архетипа на Трикстера от Юнг – главата „За психологията на Трикстера“ от книгата „Архетипове на колективното несъзнавано„.

 

По-долу е цитат от автобиографичната книга на Юнг, главата „Сблъсък с несъзнаваното“, в който той описва свое видение, продължило около час, както и повтарящ се сън. И двете са ранни предвестници за събитията, които се случват година по-късно с избухването на Първата световна война. Реших сега да го споделя, защото времето, в което живеем, е време на дълбоки катаклизми. И, както той би казал „несъзнаваното трябва да се знае„.

„Вероятно към есента на 1913 г. напрежението, което изпитвах до този момент в себе си, се бе пренесло навън; нещо сякаш се носеше из въздуха – всъщност изглеждаше ми още по-мрачно отпреди. Като че ли се отнасяше не само за една психична ситуация, а за конкретна действителност. Това чувство се засилваше все повече.

През октомври по време на едно мое самотно пътешествие неочаквано бях завладян от един образ – видях чудовищно наводнение, което заливаше цели области между Северно море и Алпите. Наводнението се разпростря от Англия чак до Русия и от бреговете на Северно море почти до Алпите. Когато стигна до Швейцария, забелязах, че планините се заиздигаха все по-високо и по-високо, като че ли да защитят земята ни. Настъпваше ужасна катастрофа. Виждах огромните, мощни жълти вълни, сред които плуваха отломки от културни паметници и хиляди, безброй мъртъвци. После морето се превърна в кръв. Този образ се съхрани за около час, той ме объркваше и от него ми прилошаваше. Срамувах се от слабостта си.

След две седмици образът отново се появи при същите обстоятелства, само че превръщането му в кръв беше още по-ужасяващо. Един вътрешен глас ми каза: „Погледни го, това е напълно реално. Така ще бъде – няма съмнение!“

През следващата зима някой ме попита какво мисля за политическата перспектива в света в близко бъдеще. Отговорих, че не мисля нищо, но виждам потоци от кръв. Образът не ме оставяше.

Задавах си въпроса, дали тези видения не предричат някаква революция, но не можех да си я представя точно. Така стигнах до извода, че всичко това е свързано лично с мене и че ме заплашва някаква психоза. Мисълта за война не ми хрумна. Скоро след това – беше през пролетта и началото на лятото на 1914 г., сънувах един и същи сън три пъти: в средата на лятото настъпва арктически студ и лед сковава земята. Например виждах цяла Лотарингия с нейните канали замръзнала и всичко наоколо обезлюдено, а реките и езерата – сковани от лед. Този сън ми се яви най-напред през април, после през май и за последен път през юни 1914 г.

В третия ми сън ужасният студ отново се беше спуснал от космоса. Краят обаче беше неочакван: едно безплодно, но зелено дърво (моето дърво на живота, помислих си аз), чиито листа под въздействието на студа се превърнаха в сладки гроздове, изпълнени с целебен сок. Аз берях от гроздето и го раздавах на огромна чакаща тълпа.
Към края на юли 1914 г. бях поканен от Британската асоциация на медиците на конгреса в Абърдийн, където трябваше да изнеса доклад на тема „Значението на несъзнаваното в психопатологията“. Бях убеден, че нещо ще се случи, защото подобни сънища и видения са съдбовни. В моето състояние тогава и при тези мои опасения дори фактът, че трябваше да говоря за несъзнаваното, ми изглеждаше като предопределеност от съдбата.

На 1 август избухна световната война. Сега задачата беше ясна – трябваше да се помъча да разбера какво се беше случило и доколко моите лични преживявания бяха обусловени от колективните. Затова трябваше най-напред да изследвам дълбините на моята собствена психика.“

• К.Г.Юнг, АВТОБИОГРАФИЯ, Сънища, спомени, размисли с.169-170

Във времето, в което живеем, трябва много да се чете Юнг… неговите книги са истинска храна за душата.

Сю Мехренс: Вие може да сте човекът, който да предотврати световната война

Докато търсех един цитат от Юнг по темата за това какво е съзнанието, попаднах на статия от Сюзън Мехренс, която реших да преведа на български. В нея авторката припомня отговора на Юнг за вероятността от атомна война, който е дал през 1954 г., в контекста на Студената война и нарастващото напрежение между Запада и Съветския съюз. Този отговор е стигнал до нас благодарение на неговата ученичка Барбара Хана:

„Мисля, че това зависи доколко има хора, които могат да издържат на напрежението на противоположностите в себе си. Ако достатъчен брой хора могат да го направят, мисля, че ситуацията ще се удържи, ние ще успеем да заобиколим безбройните заплахи и по този начин да избегнем най-страшната катастрофа от всички: окончателния сблъсък на противоположностите в атомна война. Но ако такива хора не са достатъчно и такава война избухне, опасявам се, че това неизбежно ще означава край на нашата цивилизация, както са свършвали много цивилизации в миналото, но в по-малък мащаб.„[2]

В този цитат може да се види основната идея на Юнг как се случват промените в колективната душа на човечеството – през личната индивидуална работа на всеки отделен човек, който се е посветил на себепознанието и грижата за душата си. Този процес в неговата аналитична психология се нарича процес на индивидуация и неговата най-същностна характеристика е именно обединението на противоположностите в себе си.

По-долу е останалата част от статията, в която Сюзън Мерхенс представя разбирането на Юнг за природата на времето, в което живеем – времето на Антихриста, както и различните нива на съзнание.

„Природата на нашето време

В предишни есета, архивирани в този блог,[4] писах за усещането на Юнг, че живеем в апокалиптично време. В тези есета отбелязах, че основното значение на думата „апокалипсис“ не е „краят на света“[5], както предполагат много хора, а по-скоро „време, когато това, което е било покрито (kaluptein), се премахва“[6], т.е. време на разкриване на тайни. Не е изненадващо, че предвид това значение, станахме свидетели на разкритията от Wikileaks, Брадли/Челси Манинг и Едуард Сноудън, а напоследък и на многобройните изтичания на информация от нефункциониращия Бял дом на Доналд Тръмп.

Джулиан Асанж, Манинг, Сноудън и други разкриват гнусни дела, тайни правителствени дейности и друга информация, която „властимащите“[7] не искат да знаем. Но тайните не са единственото нещо, което се разкрива в това апокалиптично време. Като син на пастор Юнг е познавал добре Библията и е писал за освобождаването на Сатаната:

„… Сатана е заключен в бездната за хиляда години, а Христос ще царува за същия период от време. След това трябва да бъде пуснат за малко време.„[8]

На гръцки всъщност се казва „...mikron chronon“, „за малко/кратко време“[9], т.е. ставаме свидетели на нещо повече от разкрития за шпионаж, лъжа и клюки: Нашето време е време на преживяване на „царуването на Антихриста“[10], за което Юнг е категоричен:

„Освобождаването на Сатаната… следователно трябва да съответства… на енантиодромията на християнския еон, т.е. на царуването на Антихриста, чието идване може да бъде предсказано…“[11].

Това може да бъде предсказано поради неизменния закон за енантиодромията, формулиран за първи път от Хераклит, любимия античен автор на Юнг. Този принцип означава „движение към противоположното„. Всеки дисбаланс неизбежно рано или късно ще породи своята противоположност. В нашия контекст тук това означава, че тъй като в продължение на две хиляди години сме насочвали своето внимание върху Христос, в крайна сметка трябва да преживеем противоположността на Христос, т.е. Антихриста. В продължение на две хилядолетия ние не само не сме давали на Сатаната равностойни сметки, но сме стигнали дотам, че сме отхвърлили реалността на злото в концепцията за privatio boni[14], т.е. злото не е било определяно като нищо друго освен „отсъствие на добро„. Юнг не приема изобщо такава гледна точка. Той е посветил много часове и мастило, както в дискусии, така и в писма до различни християнски религиозни лица по този въпрос [15].

Какво може да накара човек да си помисли, че сега се намираме във времето на Антихриста? Често получавам този въпрос от ученици тук, в Юнгианския център. За да му отговорим, нека първо разгледаме Христос като архетип. Какво свързваме с Христос? На ум ни идват добротата, истината, смирението, мъдростта, мирът, ненасилието, единството[16]. Ако Антихристът е обратното, какво бихме могли да очакваме да видим в някой човек, който живее в този архетип? Зло, лъжа, арогантност, глупост, насилие, разединение, разделение. Антихристът би бил човек, който всява смут, настройва хора и народи едни срещу други, създава напрежение и тревоги и подклажда страх.

Виждаме ли подобни личности сега на световната сцена?

Нива на съзнание

Как ще отговорим на този въпрос, може да зависи от нивото на съзнание на човека. Юнг признава, че понастоящем съществуват много нива на съзнание. (17)

Най-примитивното ниво се проявява в онези няколко племена, които все още вярват в демони на дърветата и други подобни проекции. (18)

Второто ниво на съзнание

„… е осъществило разграничение между обекта „дърво“ и несъзнаваното съдържание, проектирано в него, като по този начин е постигнало акт на просветление. Третото ниво се издига още по-високо и приписва „злото“ на психичното съдържание, което е било отделено от обекта.„[19]

Това ниво е по-просветено от първото и второто ниво, тъй като признава реалността на психиката и разглежда „злото“ като психичен феномен.

Юнг разглежда и четвърто ниво, което според него е нивото на „днешното ни съзнание„[20]. Съзнанието на съвременните хора отрича „… обективното съществуване на „духа“ и отхвърля представите на примитивните народи като „слухови халюцинации“. Резултатът от подобна материалистична нагласа е, че „злият дух става очевидно несъществуващ и потъва в смешна незначителност“[21]. Може би затова някои от нашите ученици в Юнгианския център трудно разбират понятието Антихрист и как то се е въплътило в наше време.

Като истински просветлен човек, какъвто е бил, Юнг е разпознал и пето ниво на съзнанието. Това е нивото, което признава реалността на неосезаемото, на „явлението, което се надига от несъзнаваното и чието съществуване не може да се отрече, ако човек е склонен да признае на психиката някаква реалност“[22]. Юнг не вярва, че психиката е реална: той знае, че тя е реална от десетилетията опит в работата си с нея, както за себе си, така и при пациентите си[23]:

„Идването на Антихриста не е просто пророческо предсказание – то е неизменен психологически закон…„[24].

Предупрежденията на Юнг

Както всеки друг закон, и този идва с предупреждения – предупреждения, които е добре да отбелязваме и уважаваме. Какви са някои от тях?

Първо, опасностите, свързани с едностранчивостта. Фокусирането само върху доброто, осезаемото, научното, външното е опасно. Защо? Защото е довело до „изоставане на психичното развитие като цяло и на самопознанието в частност„[25] – ситуация, която според Юнг „се е превърнала в един от най-наболелите съвременни проблеми“[26].

При това положение много хора биха попитали: „Защо проблем? Какво значение има това, че не разпознаваме психиката или не познаваме себе си?„. Защото подобна едностранчивост означава, че отхвърляме фундаменталната реалност за това кои сме и как функционира светът. Ние не сме преди всичко материални същества, а духовни същества. Като отхвърляме психиката, ние се откъсваме от интуитивната си мъдрост и вътрешното си ръководство. Фокусирайки се върху „външното„, ние екстернализираме своя източник на сигурност, което ни осигурява постоянно чувство на тревога и страх, както и ни прави уязвими за измамниците, които биха ни съблазнили с обещания като „да направим Америка отново велика“ и „аз мога да я оправя„[27]. Когато не познаваме себе си, ние се правим уязвими за измамниците с техните „фалшиви новини„.

На второ място, има опасности, които произтичат от самозаблудата, най-вече опасността от заблуда. Когато нямаме връзка с душата си, лесно се поддаваме на „актуалните „изми“, които са „най-сериозната заплаха… защото не са нищо друго освен опасни отъждествявания на субективното с колективното съзнание„[28]. Тук Юнг има предвид, че ни е невъзможно да разграничим собствените си ценности, перспективи и истини от „масовия разум„, когато не познаваме себе си. Резултатът е, че тогава сме склонни „безпогрешно да се идентифицираме… [с] масовата психика с нейния неудържим стремеж към катастрофа„[29] – ситуация, която Юнг наблюдава как се развива през 30-те години на ХХ век в нацистка Германия. Юнг е откровен:

“ … „-измите“… са само изтънчен заместител на изгубената връзка с психичната реалност. Масовата психика, която в резултат възниква, унищожава смисъла на индивида и на културата като цяло.“ [30]

Юнг би искал да избягваме „-измите“, заблудите, масовата психика и катастрофите, които идват с тези опасности.

И накрая, Юнг поставя психиката наравно с физическия аспект на човешкото съществуване и настоява за „внимателно обмисляне на психичните фактори„, за да се възстанови „не само равновесието на индивида, но и на обществото…“[31] Ако това не се направи – както на лично, така и на колективно ниво – може да доведе до „лесно надмощие на разрушителните тенденции…„[32] Юнг стига дотам, че предупреждава, че „сегашната ситуация е толкова зловеща, че човек не може да потисне подозрението, че Създателят планира нов потоп, който окончателно ще унищожи съществуващата човешка раса„[33]. Юнг не е оптимистично настроен за перспективите ни да избегнем катастрофата – ситуацията да бъдем буквално откъснати от напътствията на Небето (на английски катастрофа е disaster, авторката показва корена на тази дума от латински език, където dis + astrum означава откъснат от звездите)[34].

Заключение

И така, какво трябва да правим в тези времена на сътресения? Юнг е категоричен: Като личности трябва да приемем предизвикателството да се вгледаме в себе си, да укрепим вярата си в реалността на психиката и в съществуването на архетипите. Няма да ги открием във външната реалност:

„… ако някой си въобразява, че здравата вяра в съществуването на архетипите може да бъде внушена отвън, той е толкова прост, колкото хората, които искат да забранят войната или атомната бомба. … Промяната на съзнанието започва у дома; това е вековен процес, който зависи изцяло от това докъде се простира способността за развитие на психиката.“ [35]

Явно Юнг не е имал голяма полза от непрактичните мечтатели, които са смятали, че можем да „забраним бомбата“ или да обявим войната извън закона. Такива „активисти“ не постигат нищо, ако разменят строгата вътрешна работа върху себе си, за да станат по-осъзнати, за дейности навън: те просто изхвърлят повече несъзнателност и объркване, без да постигат нищо. Вместо външни действия Юнг набляга на „отделни личности„[36], които се посвещават на саморазвитието си и по този начин оказват положително влияние върху външния живот. С други думи, „говорете това, което правите“ (“walk your talk”). Искате мир? Тогава бъдете изпълнени с мир.

Можем ли да предотвратим Трета световна война? Юнг е знаел за концепцията за критичната точка. Той отбелязва, че „има отделни индивиди, които са способни да се развиват. Колко голям е общият им брой, не знаем…“[37], нито пък знаем колко хора ще са необходими, за да се прехвърли светът на по-високо ниво на съзнание[38]:

„Толкова много е заложено на карта и толкова много зависи от психологическата конституция на съвременния човек. … знае ли човекът, че той е везната, която накланя везните?“ [39]

Вие може да сте човекът, който да предотврати световната война.“

автор на тази статия е Сю Мехренс

Източник: https://jungiancenter.org/will-experience-world-war-iii-jungs-answer/

 

---

Bibliography

Aland, Kurt, Matthew Black, Carlo Martini, Bruce Metzger & Allen Wikgren (1975), The Greek New Testament. New York: United Bible Societies.

Edinger, Edward (1999), The Psyche in Antiquity, Book I. Toronto: Inner City Books.

Hannah, Barbara (1976), Jung: His Life and Work, A Biographical Memoir. New York: G.P. Putnam.

Jung, C.G. (1960), ”The Structure and Dynamics of the Psyche,” CW 8. Princeton: Princeton University Press.

________ (1959), ”The Archetypes and the Collective Unconscious,” CW 9i. Princeton: Princeton University Press.

________ (1959), “Aion,” Collected Works, 9ii. Princeton: Princeton University Press.

________ (1970), “Civilization in Transition,” CW 10. Princeton: Princeton University Press.

________ (1969), “Psychology and Religion: West and East,” CW 11. Princeton: Princeton University Press.

________ (1967), “Alchemical Studies,” CW 13. Princeton: Princeton University Press.

________ (1963), “Mysterium Coniunctionis,” CW 14. Princeton: Princeton University Press.

________ (1976), ”The Symbolic Life,” CW 18. Princeton: Princeton University Press.

________ (1975), Letters, ed. Gerhard Adler & Aniela Jaffé. 2 vols. Princeton: Princeton University Press.

Lammers, Ann & Adrian Cunningham eds. (2007), The Jung-White Letters. New York: Routledge.

Lewis, Charlton & Charles Short (1969), A Latin Dictionary. Oxford: The Clarendon Press.

Liddell & Scott (1978), Greek-English Lexicon. Oxford: The Clarendon Press.

Schell, Jonathan (1982), The Fate of the Earth. New York: Alfred A. Knopf.

Schwartz, Stephan (2015), The 8 Laws of Change. Rochester VT: Park Street Press.

Wink, Walter (1984), Naming the Powers. Philadelphia: Fortress Press.

________ (1986), Unmasking the Powers. Philadelphia: Fortress Press.

________ (1992), Engaging the Powers. Minneapolis: Fortress Press.

________ (1998), The Powers That Be. New York: Doubleday.

[1] Hannah (1976), 129.

[2] Ibid.

[3] For a graphic description of what such a tragedy would entail, see Schell (1982).

[4] E.g. “Jung and the Archetype of the Apocalypse,” “Our Apocalyptic Time,” and “Life at the End of an Aeon.”

[5] Some of my students seem to confuse “apocalypse” with “Armageddon.” Megiddo is a place in Israel that has lent its name to the site where the final battle ending the world is supposedly to take place.

[6] Liddell & Scott (1978), 99.

[7] For an in-depth discussion of the powers, cf. Wink (1984) (1986) (1992) & (1998).

[8] Collected Works 11 ¶725. Hereafter Collected Works will be abbreviated CW. Jung is quoting Rev. 20:3.

[9] Aland et al. (1975), 888.

[10] CW 11 ¶725.

[11] Ibid.

[12] Edinger (1999), 32.

[13] That is, en + antia + dramein = “a running against;” Liddell & Scott (1978), 77 & 212.

[14] Lit. “a deprivation of good;” Lewis & Short (1969), 1447.

[15] Cf. CW 9i ¶603n; CW 9ii ¶s 75,79n,80-83,85,89,94,98,104,113-114,115n,171,428; CW 10 ¶s640, 677, 879; CW 11 ¶s247,248,456-459,470,600n,685; CW 14 ¶86; CW 18 ¶s1537,1553,1593-1594,1600,1606, 1613,1639; Jung, Letters I, 450,540,555; II, 52-53,58-61,71-73,79,93,147,153,213,236,268,277,281,484, 519,611; and the in-depth treatment given to this issue in The Jung-White Letters; Lammers & Cunningham (2007).

[16] For some of the personality traits and values of Christ, cf. Matt. 6:24; 19:21-24; 23:8-12; 26:52; Mark 7:15; 12:28-40; Luke 6:34-35; 7:36-50; 8:1-3; 9:46-48; 10:30-37; 12:37; 13:10-17; 14:7-14; 22:24-27,49-51; John 4:4-30; 13:1-17; 15:15.

[17] CW 13¶s248-249.

[18] Ibid. ¶248.

[19] Ibid.

[20] Ibid.

[21] Ibid.

[22] Ibid.

[23] CW 11 ¶751; CW 18 ¶1507. For more on the psyche as real, see the essay archived on this blog site “The Psyche is Real.”

[24] CW 9ii ¶77.

[25] CW 8 ¶426.

[26] Ibid.

[27] We hear phrases like this frequently from Donald Trump.

[28] CW 8 ¶426.

[29] Ibid.

[30] Ibid. ¶427.

[31] Ibid. ¶428.

[32] Ibid.

[33] Ibid.

[34] Lewis & Short (1969), 184 & 585.

[35] CW 8 ¶428.

[36] Ibid.

[37] CW 8 ¶428.

[38] Stephan Schwartz believes this is about 24 million people, or 10% of adult Americans; Schwartz (2015), 186.

[39] CW 10 ¶586.

В интервю на Хайн Щуфкенс с Мари Луиз фон Франц през ноември 1990 година, той й задава въпроса за мястото на индивидуацията в любовните отношения. Това е нейният отговор:

„В любовните отношения, както веднъж Юнг го каза, ти рискуваш всичко. Ти слагаш себе си на масата, спираш властовите битки и опитите да доминираш или да покоряваш другия човек. Ако успееш наистина да обичаш другия човек, ако наистина се свържеш, тогава се случват всякакви чудеса.

Но в началните етапи те притежава някакво чувство за слепота, илюзии или погрешни очаквания, разочарования, контра-обвинения. Трябва първо да работиш с всичко това. И така ставаш по-осъзнат. Не казвам, че това е приятно. Така че, ако не обичаш другия, след време ти си тръгваш.“

Мари Луиз фон Франц*

И преди съм споделяла тази идея на аналитичната психология, че любовта и процесите на индивидуация са много тясно свързани. Причината за това е проста –  процесът на индивидуация произтича от активната връзка на съзнанието с несъзнаваното. Същността на този процес е творческата асимилация на съдържанията, които идват от несъзнаваното, а именно любовта е това, което в най-голяма степен може да ги активира. Всяко дълбоко влюбване и последващото разочарование изваждат на повърхността мощни емоции, които са знак, че са активирани по-дълбоките пластове на психиката ни.

Дълбокото влюбване винаги идва от източник, който е отвъд его-волята ни, затова всяко усилие да прекратим връзката, следвайки рационалните аргументи на ума и желанието да напуснем връзката, за да спрем да страдаме, неизбежно се проваля. Това е причината в тази психология да се твърди, че обсебването в любовните отношения идва от архетипа на Цялостната личност. Прекалената страст обаче търси поражение, защото желанието за власт (да накараме другия да ни даде това, което искаме) е несъвместимо и дори противоположно на зрелите форми на любов. Единственият начин да се справим с мощта на привличането и да го превърнем в импулс за духовно развитие (индивидуация), е като станем осъзнати за източника, от който е дошло.  Когато стигнем до него разбираме, че той не нищо друго, а Душата ни.

Всеки, който някога е бил влюбен, знае, че стрелите на Амур не идват от ума; ей така изведнъж станало ни е скучно и сме решили да се влюбим. Те са личните пратеници на богинята на любовта, Венера и не се подчиняват нито на желанията на егото да не страда, нито на представите на его-ума за правилно и погрешно. Пронизали са сърцата ни, за да отворят рана, която винаги е била там, но дотогава не сме я виждали. Тя е чувството за празнота, когато сякаш една част от теб самия липсва, както и копнежът по сливане и разтваряне на границите, които ни отделят от другите.

Специфичният вид на тази рана изисква и специфичен вид лечение, а именно като отново станем цялостни и възстановим връзката с Първоизточника. Именно този процес на вътрешно оцялостяване в аналитичната психология на Юнг се нарича процес на индивидуация. В този процес ние оттегляме проекциите, погрешните очаквания и всичко останало, което изкривява възприятието ни за другия, докато най-накрая „чувството за слепота“ изчезне и прогледнем. Юнг пише, че погледът ни ще се проясни, когато видим душата си. Едва когато видим скритата причина за всичко това, което се случва в живота ни, то започва да придобива перфектен смисъл и картината ни за света се подрежда.

Това е причината Мари Франц да каже в интервюто, че не можем да преживеем несъзнаваното без се влюбим – именно дълбоката любов между двама човека е тази, която го активира: „Това е най-мощната констелация на несъзнаваното. След като е констелирано, вече можете да го изследвате. Когато нищо не се случва в живота ви и сте в ежедневната си скука, това обикновено не поражда нови идеи.“

А въпросното „констелиране“ на несъзнаваното неизбежно включва интензивна емоционална болка. Тук са всички емоции, които ни карат да се чувстваме като малки деца – уплашени, зависими, уязвими, ревниви, отхвърлени, малоценни… Колкото по-мощни са емоциите, толкова по-близо сме до енергийното ядро – архетипът, който ги поражда. Когато говорим за архетипа на любовта, това е Венера, богинята на любовта, която чрез своя земен представител, Психея, точно в този момент чрез нашата болка се въплъщава на Земята.

Всичко по-горе, което Мари Франц изброява като средство за освобождаване от слепотата и проглеждане, е средството за въплъщаване на зрелите форми на любовта. Тук са смелостта и уязвимостта, оттеглянето на проекциите и способността да останеш във връзката, след като розовите очила паднат. Но най-вече това е способността да си обвързан.

На пръв поглед това е обвързаност с другия човек и връзката с него. В действителност истинското обвързване обаче е със самия себе си и с процесите на вътрешното израстване. Външният свят е отражение на вътрешния, затова е необходимо да останем във връзката, докато огънят на страстта утихне и стигне до пепелта. Това е начинът да останем верни на своята ангажираност към процесите на трансформация.

Мари Франц пише, че ако не обичаш другия, след време си тръгваш. Но обратното също е вярно. Ако обичаш другия и останеш във връзката толкова дълго, колкото е необходимо, за да се пречисти твоето желание, ако другият е останал същият, след това ти самият напускаш връзката. Взаимоотношенията са двупосочен процес на взаимно влияние, в който критерият за завършен процес на трансформация е доколко сме успели да стигнем до точката на приемането.

И така, процесите на духовна трансформация и любовта са много тясно свързани. Когато упорстваме в намерението да опознаем зрелите форми на любов, ние изграждаме връзка с най-вътрешния център на съществото си. След като изградим тази връзка, качеството на свързаността ни с другите хора радикално се променя. Чувството за свобода, състрадание и вътрешна сила, които идват тогава, имат радикално ново качество. Когато сме дълбоко ангажирани с процесите на вътрешно развитие, наистина се случват чудеса. Преди това обаче за много дълго време стоим в пречистващите пламъци на ада.

Камелия

*Източник на цитата: Interview with Marie-Louise von Franz

---

Ако темата за връзката между процесите на индивидуацията и любовта е важна за вас, може да прочетете и интерпретацията от Мари Франц на историята за Психея и Амур от книгата на Апулей. В статиите ще намерите и този цитат:

„Любовта със своята страст и болка се превръща в порив към индивидуация, ето защо не съществува истински процес на индивидуация без преживяването на любовта, защото любовта измъчва и пречиства душата.“ Мари Луиз фон Франц

А, ако искате да разберете как на практика можете да работите с диференциацията (внасянето на съзнание) на функцията чувство (Ерос) и да я превръщате в духовна интелигентност, може да се запознаете и с Програмата 29 дни. Текстовете и задачите в нея са родени от моя опит в търсене на отговора за това какво е любовта като това качество на сърцето, което трансцендира дуалността на материалния свят. Ерос спира да измъчва душата ни едва след като пречистим своята желаеща природа, а именно работата  с енергията на желанието и неговата трансформация с помощта на ума е същността на тази Програма.

„Един слон от някаква пътуваща изложба бил скрит в обор извън стените на град, в който никога преди това не били виждали слон. Четирима любопитни граждани, чувайки за скритото чудо, отишли да видят дали не могат да добият някаква предварителна представа как изглежда той. Когато обаче пристигнали в обора открили, че вътре било тъмно. Въпреки това решили да проучат как все пак изглежда той.

Единият докоснал хобота и решил, че създанието трябва да прилича на крачол; вторият напипал ухото и заключил, че става дума за ветрило. Третият докоснал крака и го оприличил на жив стълб, а когато четвъртият поставил ръката си върху задницата на слона, помислил, че е напипал някакъв вид трон. Нито един от тях не успял да си състави цялостна картина и всеки можел да опише достъпната му част с помощта на представи за неща, които вече познавал.

Резултатът от експедицията бил пълен провал. Всеки бил сигурен в собствената си правота и никой от останалите жители на града не разбрал с какво всъщност са се сблъскали четиримата изследователи.“

Из “Суфиите”

Идрис Шах

За първи път чух тази притча във връзка с познанието за Бога – Непознаваемото, на което приписваме своите човешки проекции, както индивидуално, така и колективно (последното се проявява под формата на различните религии). Тогава останах очарована от нея и за мен тя все още продължава да бъде най-добрата метафора, която описва ограничеността на човешкото знание по отношение на безграничното.

Също така тя отлично описва и тази когнитивна грешка, която проявяваме във всеки друг случай, когато сме силно убедени в собствената си правота по отношение на големи и сложни теми. И така ни помага да повишим имунитета ни към тази грешка, напомняйки ни, че в най-добрия случай това, което знаем, е само едно малко парче от пъзела.

Има съществена разлика между невротичното страдание, породено от неавтентичен начин на живот, и страданието, породено от процеси на духовно пробуждане. Нещо повече, справянето със страданието, което е израз на духовна трансформация, изисква вече налично високо ниво на психично здраве, т.е. човек да се е освободил от невротичното страдание. В противен случай може да се стигне до това, което алхимиците наричат „лудостта на оловото„, а психиатрите диагностицират в различните форми на най-тежкото психично разстройство – психозата. Затова е много важно да се прави разлика между тези два вида страдание, както и произтичащите от това разлики в психотерапевтичната работа с тях.

Двата вида страдание

Най-общо може да се каже, че невротичното страдание е свързано с представи, които изкривяват взаимодействието с реалността поради нежеланието на човека да приеме неприятни за него факти от същата тази реалност. Страданието на невротика е преживяване на вторични чувства, чиято цел е да замести истинското страдание от контакта с реалността. Тези чувства се подхранват от мисли, които „спорят“ с фактите от живота – тези не особено приятни истини за нас самите и за нещата вън от нас, които ни карат да си затваряме очите, да ги отричаме и отхвърляме.

Когато обаче човек има добре адаптирана личност, дава най-доброто от себе си, за да се справи с предизвикателствата и неизбежните трудности и ограничения, без да изпада в мисли на самосъжаление, обвинение или самообвинение, има пълноценни връзки с другите хора и успех в живота, и въпреки това преживява дълбока душевна болка,  може да говорим за започнал процес на духовно  пробуждане и трансформация. По правило подобно страдание изглежда безпричинно или поне несъразмерно силно спрямо събитията или фактите. Причина обаче има и тя се намира в надличностните пластове на човешката психика – светът на архетипите. В това измерение, което е извън времето и пространство, и където всички ние сме Едно – дълбоко свързани.

Има една категория хора, които в по-голяма степен от другите имат психичната предразположеност да са в контакт с надличностните пластове на човешката психика. При недостатъчно развит Аз опасността при тях е да се идентифицират с преживяванията от света на архетипното и да изпаднат в психоза, мислейки си, например, че са Спасителят Исус Христос или точно обратното – Антихриста. В този случай, вместо неврозата, при която човек поне е наясно, че има проблем, имаме психоза – мисленето е обсебено от идеи, в чиято истинност не се съмнява, но които са далеч от реалността.

Затова срещата с архетипното изисква наличието на здрав Аз-център – индивид, което е поел е отговорността за живота си и не се чувства жертва на хора или обстоятелства, има развито критично мислене, способен е да удържа в себе си преживявания с голям интензитет, без да предприема действия във външния свят, преди да е „обработил“ психологически тези преживявания.

Парадоксалното е, че страданието от срещата с архетипната болка (други думи за нея са „тъмната нощ на душата„, „плътното болково тяло„), се преживява с много по-голям интензитет и това може да породи объркване. Човек се пита как така е станал емоционално по-стабилен, по-наясно е със себе си, а по някакъв начин страдането дори му се е увеличило? Ако знае обаче за наличието на надличностните пластове в човешката психика, ще разбере защо. Знанието как да взаимодейства с преживяванията от света на архетипите не само ще му помогне да избегне опасността от влизане във временни психотични епизоди, но и да трансформира част от колективното несъзнавано. Както казва Юнг, „Алхимията представлява проекция на космическата и духовна драма в лабораторни термини. Opus magnum, Великото дело, има две цели: избавление на човешката душа и спасение на космоса.“

Освобождаване от невротичното страдание

Градинарство в добри времена

„Ако посееш мисъл, ще пожънеш действие, ако посееш действие, ще пожънеш навик, ако посееш навик, ще пожънеш характер, ако посееш характер, ще пожънеш съдба.“ Стивън Кови

Психотерапиите, които работят с невротичното страдание, аз наричам „градинарство в добри времена„, защото при полагане на определен вид психични усилия за промяна, ние постигаме търсената промяна. С помощта на личната его-воля човек успява да промени живота си към по-добро и да постигне по-високи нива на психично здраве. По-конкретно това означава равитие на ясни его-граници на отговорност и по-висока емоционална интелигентност. В резултат той развива по-пълноценни контакти с другите хора, професионална реализация и успех. Психотерапевтичната работа засилва Аза чрез диференциация от “колективното съзнавано” (външните предписания и очакванията на другите хора), подкрепяйки автентичността, поемането на отговорност за живота си и верността към собствената си природа, без това да става за сметка на способността за адаптация и свързаността с другите хора.

Его-ориентираните психотерапии приличат на обучението на умения за градинарство в добри времена. Ако човек ги научи и старателно ги практикува, в края на годината ще се радва на добра реколта. Психотерапии, които работят на това ниво, са когнитивната, поведенческата, системната психотерапия и други.

Болката от въплъщението

Градинарство в лоши времена

„Бог е името, посредством което обозначавам всички неща, които пресичат житейският ми път неочаквано, жестоко и напълно безсмислено, всички неща, които променят плановате и намеренията ми, и пренасочват живота ми в коренно противоположна посока.“ К.Г.Юнг

Страданието, което е резултат от започнали процеси на духовна трансформация, е много различно от невротичното страдание, породено от неавтентичен начин на живот. И, тъй като причините за него са различни, начинът за справяне също е различен. Прилича на това да си градинар, но цветовете на дърветата са попарени от слана. Или градината ти е подгизнала от кал заради наводнението от придошлата река. Или градушка е ударила посевите. Всичко, което знаеш за градинарството в добри времена, изглежда крайно неуместно да го приложиш.

Вътре в човешката психика също има източник на “бури, слани, градушки и наводнения”, който не е подвластен на личната воля на човека. Той идва от по-дълбоките пластове на човешката психика, който Юнг нарича колективното несъзнавано или обективна психика. Затова диференциацията тук, за разлика от психотерапевтичната работа с невротичното страдание, се извършва по отношение на съдържанията, нахлуващи от „колективното несъзнавано“. Това са вътрешни преживявания, които, въпреки че се преживяват лично, не произтичат от его-психиката – например, ендогенната депресия. Характерно за тях е, че те се преживяват като силно разрушителни и неподатливи на промяна чрез личната ни воля. Също така, заради крайно ирационалната причина да се чувстваме по този начин, те могат да са и силно плашещи. Обикновено или има силно несъответствие между стимула и реакцията, или причина съвсем липсва.

“Градинарството в лоши времена” ни учи на умението да оцеляваме като се освободим от всичко излишно, за да се погрижим за най-важното – душата. Както вече писах, някои хора страдат от “природните бедствия” повече от другите хора. За тях е важно да знаят, че ако успеят да преминат през периода на разрушението по правилния начин, накрая отново ще дойдат добри времена. Истински важното в този случай, освен търпението, е разбирането на смисъла на това, през което преминават – дълбока радикална промяна на тяхната личност. Когато дойде време тяхната градина отново да дава плодове, те ще усещат дълбока благодарност, мъдрост и благоговение. Ще знаят певече от всякога, че без слънцето, вятъра, дъжда, почвата и силата, която кара растенията да растат, те не биха се радвали на такава реколта.

Психотерапии, които отчитат в работата си надличното ниво в човешката психика

Вероятно най-отчетливо разграничаването между двете нива на работа с човешката психика е представено в аналитичната психология на К.Г.Юнг, чийто основен принос е предоставянето на научни доказателства за съществуването на колективното ниво на човешката психика (обективната психика) и реалността на света на архетипите. Благодарение на познанието за това какво представлява „инфлацията на егото„, човек може успешно да навигира в дебрите на собствената си психика, когато животът му изпрати преживявания, които идват от по-дълбокото. А благодарение на понятието за индивидуацията, той ще разполага и с позитивна цел, чрез която ще превръща страданието си в средство за духовна трансформация.

Теорията на Роберто Асаджиоли за психосинтеза вероятно най-отчетливо успява да покаже нуждата от различни терапевтични подходи за справяне с различните източници на психично страдание, защото им дава различни имена – личностен психосинтез и духовен психосинтез. Депресията като архетипно преживяване на „тъмната нощ на душата„, например, е различна от депресията, която е резултат от мисловна нагласа, която не иска да приеме неприятното лице на реалността, или се съпротивлява на промяната. Съответно средствата за тяхното лечение са различни.

Хуманистичната психология също отчита тези разлики, давайки различни имена на терапевтичните цели. Цел на личното развитие е себеосъществяването – постигането на по-автентичен начин на живот. След като тази цел бъде постигната, идва следващата цел  – себенадхвърлянето, служенето на По-голямото Цяло. Преходът от себеосъществяване към себенадхвърляне е преход от индивидуалното Аз към над-индивидуалното/трансперсоналното или Висшето Аз. Подобно на юнгианската анализа, хуманистичната психология също предупреждава за опасността от идентификация с над-личностните пластове, наричайки ги с друго име – „висше отклонение„.

Трансперсоналната психотерапия на Станислав Гроф според мен най-добре отговаря на нуждите от оказване на първа психологична помощ на хора, преминаващи през временни психотични епизоди в резултат на духовни кризи/спонтанното събуждане на кундалини.  Значим принос в това отношение има Кристина Гроф, която споделя своите лични преживявания от събудената кундалини. Много други трансперсонални терапевти също пишат по тази тема, като вероятно най-известната в момента фигура е клиничният психолог Дейвид Лукоф, който, след като преминава през епизод на „временна лудост„, посвещава усилията си на това да внесе по-голямо разбиране за духовните измерения на психотичните епизоди в масовата психиатрична практика.

Диференциация и интеграция

Иска ми се още веднъж да формулирам кои са критериите за психично здраве. защото именно те са най-важните ориентири как да помагаме на другите или как ние самите да се справяме с различните форми на душевно страдание. В сърцевината си те описват два паралелно протичащи процеса в развитието на човешката психика. Единият се нарича диференциация, а другият, противоположен на него – интеграция.

Диференциацията се случва благодарение на способността на ума да прави разграничения. Подобно разграничение води до отделяне, емоционална независимост, здрави его-граници и произтичащото от това здраво чувство за отговорност. Първоначално Азът не съществува в психиката на новороденото – той е идентичен, както с цялото несъзнавано, така и с фигурите на външната среда. Едва след серия от диференциации започва да се оформя това, което наричаме самосъзнание. Колкото по-развито самосъзнание имаме, толкова по-висока степен на диференциация е осъществена, толкова по-високо е нивото на нашето психично здраве.

Може да се каже, че изграждането на Аза е продължаващ цял живот на диференциация от съдържанията на колективното ниво в човешката психика. Като под колективно ниво на човешката психика тук се имат пред вид както вътрешните преживявания от света на архетипите, т.е. „колективното несъзнавано„, така и доминиращите социални нагласи в даден исторически период, за дадена социална група, т.е. „колективното съзнавано„.

По някакъв начин може да се каже, че предизвикателството на невротика е да извърши диференциацията от колективното съзнавано – да се справи със страховете си да не разочарова другите и да не бъде заклеймен като „лош“, ако бъде различен и не отговори на техните очаквания. А предизвикателството на човека, преминаващ през процеси на духовна трансформация, е да извърши диференциацията от колективното несъзнавано – всички онези психични съдържания, които „нахлуват отвътре“ от собствената му психика под формата на ирационални преживявания или видения с нуминозен характер.

Обратното на диференциацията е интеграцията. Тя произтича паралелно на диференциацията и е вторият основен критерий за психично здраве . Нейната същност е да приемем отхвърлени от съзнаваната ни нагласа части, т.нар. Сянка. На нивото на личната психика това са черти, които не виждаме у себе си, а у другите хора чрез защитните механизми на проекцията. Ако съзнаваната нагласа е отчетливо малоценна, в психичната сянка се откриват и силно позитивни съдържания. Високото ниво на интегритет произтича от способността на човека да понася дискомфорта от виждането на неприятните истини за себе си, за да бъде цялостен и автентичен.

Когато страданието произтича от започнали процеси на духовна трансформация, т.е. съдържанията идват от надличните нива на психиката, интеграцията на „тъмната психика“ се нарича асимилация. Промяната в термина указва по-различния вид усилия, които се случват в този процес на преживяване и конфронтация на деструктивните сили в собствента ни психика – чрез опознаване и превръщане на новото знание в творчески принос към цялото.

Става ясно, че вървенето към по-високи нива на психично здраве е едновременно аналитичен (разграничаващ, диференциращ), и синтетичен (обединяващ, интегриращ) процес. В резултат на този процес индивидът развива силен Аз-център на съзнание, който е високо диференциран и индивидуален, и същевременно е свързан с човечеството като цяло – способен да извлича сила и смисъл от идеи, които надвишават неговите тясно лични интереси.

Паралелните процеси на анализ и синтез водят да най-важния критерий за психично здраве – психична цялостност, при която човек може мъдро да съчетава противоположностите в себе си. Може едновременно да бъде автентичен (верен на своята вътрешната си природа) и социално адаптиран (хармонично взаимодействащ с другите хора); емоционално независим и същевременно високо емпатиен, възприемчив и свързан с другите.

Най-важното обаче, което предпазва от „лудостта на оловото“ , както в алхимията се нарича конфронтацията със съдържания от колективното несъзнавано, е моралът и почтеността на „алхимика“ – поредният много важен критерий за психично здраве.

И така, това е основното – целта на една успешна психотерапевтична работа е освобождаване от невротичното страдание и разкриване на смисъл в неизбежното страдание, който произтича отвъд конкретните материални условия на човешкото съществуване. Прави това като подкрепя развитието на двойнствена мисловна нагласа – на анализа и синтеза, на диференциация и интеграция. Прилича на тъченето на черга, или на пораждането на мъдрост, а всъщност това е начинът, по който „създаваме душите си“ (последното е понятие от Джеймс Хилман).

Камелия Хаджийска

---

• PS Най-важното, което съм разбрала за психотерапевтичната работа с човешкото страдание, съм споделила в Програмата 29 дни. Гледам на нея като на ценен инструмент за самостоятелна работа, който поставя процесите на себепознание на здрава основа. Прави това като отграничава двете нива на терапевтична работа – его-психологията, която подкрепя развитието на емоционална духовност, и духовно-ориентирания подход, чрез който разбираме смисъла на това, което ни се случва и превръщаме страданието от осуетените си желания в златото на новото ни Аз.

Ако имате проблем с това, че другите не ви вземат насериозно и не сте достатъчен авторитет за тях, тази мисъл на Мари Франц е за вас:

„Хората, които са интегрирали голяма част от собствената си тъмнина, имат невидим авторитет, сякаш са придобили тежест и власт, и хората не смеят да ги нападнат, тъй като инстинктивно усещат, че ще получат шамар в отговор.“

Мари-Луиз фон Франц

За да не стане объркване, искам да поясня нещо. Цели две хилядолетия сме били потопени в енергията на епохата на Рибите, с която идва християнството. А християнската етика е „Ако някой те удари по едната буза, предложи му и другата.“ (Лука 6:29) . По-горната мисъл на Мари Франц може да смути онези, които все още са под силното влияние на Рибите. Ние обаче навлизаме вече в една друга епоха, защото се предполага, че вече сме отработили войнстващата агресия на епохата на Марс, на която епохата на Рибите е наследник. Новата епоха на Водолея идва с бум на психологията и себепознанието и едно от нещата, които трябва да знаем, е, че основен критерий за психично здраве е да сме цялостни. Това означава, че в живота ни е уместно да се защитаваме, ако ни нападнат. Има голяма разлика между агресията, водена от желание за доминиране, и здравословната агресия, която не е резултат от реактивно поведение.

Иска ми се да илюстрирам по-горното с една история от живота на Юнг, която винаги ме е впечатлявала, когато се сетя за нея.

„Веднъж дойде една дама от висшата аристокрация, която имала навика да раздава плесници на своите служители, включително на нейните лекари. Тя страдаше от натраплива невроза и бе преминала лечение в клиника. Разбира се, тя беше „подарила“ задължителната плесница на главния лекар. В нейните очи той беше само по-висш valet tie chambre (прислужник). Нали му плащаше! Тогава той я изпратил при друг лекар, а там се случило същото. Тъй като дамата всъщност не беше истински болна, но във всеки случай трябваше да бъде лекувана с „ръкавици“, злополучният лекар я изпратил при мен.

Тя беше внушителна и представителна личност, висока шест стъпки – можеше да те напердаши! – уверявам ви! И така, тя се появи и ние проведохме приятен разговор. След това дойде мигът, когато трябваше да й кажа и нещо неприятно. Разярена, тя скочи и ме заплаши, че ще ме удари. Аз също скочих и й казах: „Е, добре, вие сте дамата, вие удряте първа! Но след това удрям аз!“, и наистина щях да го направя. Тя падна назад в стола си и просто се смали. „Досега никой не ми е казвал това!“ – протестира тя, но оттук терапията потръгна успешно.“

К.Г.Юнг, „Автобиография – спомени, сънища, размисли“, с. 137

И така, ако усещаме, че ще получим шамар, ако престъпим чуждите граници, ние не искаме да престъпим чуждите граници, защото знаем, че ще получим шамар. Иронията тук е, че именно това предусещане ни помага да спрем с размяната на шамарите. Както и да изградим здрави его-граници – един от основните критерии за психично здраве.

Камелия