За изборите и свободата
Категория: Self help, От мен
„Със сигурност човешкото същество е крайно и неговата свобода е ограничена. Тя не е свобода от условията, но е свобода да се вземе позиция спрямо условията. Както веднъж формулирах: „Като професор в две области – неврология и психиатрия, аз напълно си давам сметка за степента, в която човек е обусловен от биологични, психологични и социални условия. Но в добавка към това, че съм професор в две дисциплини, аз съм преживял и четири лагера – концентрационни лагера имам пред вид – и като такъв нося свидетелство за неподозираната степен, в която човек е способен да се опълчва и да противостои дори срещу най-лошите мислими условия“.
Виктор Франкъл, „Смисълът в живота“
Това е поредната от серията публикации, в които представям логоанализата чрез различни цитати от нейния създател – вдъхновяващият Виктор Франкъл. Това е така, защото съм на вълната на подготовката за семинара в края на тази седмица „Между стимула и реакцията„, а той в същността си е израз на основните идеи в логоанализата – за свободата, за волята за смисъл, за избора, за отговорността… Особената привлекателност в този психотерапевтичен подход за мен е в това, че в него през цялото време като тънка червена нишка е втъкан възгледа за човешкото достойнство. Това е достойнството, което идва от способността ни да изберем как да реагираме дори и на най-дехуманизиращите условия, каквито са условията в един концентрационен лагер. Това е достойнството, което идва от осъзнаването, че свободата не е въпрос на предоставяне на възможности за избор от страна на външния свят, а е дълбока вътрешна човешка способност, но само, ако поемем отговорността за своите реакции пред лицето на външните условия, дори когато изглежда, че сякаш ни лишават от възможността за избор. Именно в условията на крайна външна ограниченост и принуда преживяването на нашата свобода не само се ограничава, но и засилва – защото разбираме, че истинската свобода „не е свобода от условията, но е свобода да се вземе позиция спрямо условията“. Сякаш, когато обръчът от външни обстоятелства в живота ни се стеснява, ние имаме повече от всякога възможност да осъзнаем къде е истинското място на свободата – вътре в нас.
Едно от предизвикателствата в този процес на осъзнаване на свободата, която имаме между „стимула и реакцията“ е да успеем да се въздържим от реакция, когато чувствата ни са твърде силни. Наскоро имах един такъв случай, в който твърде силните ми чувства задействаха автоматично обусловената верига вътре в мен „стимул-реакция“ и реакцията, която имах, не беше реакцията, която бих избрала съзнателно, ако бях успяла навреме да си спомня, че съм свободна да избирам как да реагирам. Това, което направих впоследствие, беше да избера как да реагирам спрямо своята реакция, която всъщност хич не ми харесваше. Охлаждането на страстите ми помогна да разбера по-добре както причините, които са ме накарали да реагирам по този начин, така и причините във външния свят, които отключиха тези силни мои чувства. След разбирането дойде поемането на отговорността, а след поемането на отговорността – изчезването на обвиненията – както към себе си, така и към хората в тази ситуация. Това не беше еднократен процес, а вътрешно изследване, което продължи дълго и с много усилия от моя страна да бъда искрена и честна пред себе си. Разбрах, че в бъдеще, ако искам да увелича шансовете си да остана в пространството между стимула и реакцията, за да мога да избера да реагирам по друг начин, е да увелича дистанцията между мен и другия човек/хората, които бяха „стимулът“ за мен в тази ситуация. Сега споделям това тук, защото знам, че то се отнася не само до мен, но до всеки човек, който знае, че нищо човешко не му е чуждо и особено това да бъде уязвим и да бъде жертва не на някой друг, а на обуславянията от собственото си минало. Знам също, че урокът на „дистанцията“ между нас и външния свят е изключително важен, ако искаме да вкусим свободата между стимула и реакцията. Казано по-просто, когато се научим на едно по-дълбоко ниво да не приемаме нещата лично, възможността да преминем осъзнато през пространството на свободата, което се намира между стимулите от външната среда и нашите реакции спрямо тях драматично се увеличава…
Ако сте съгласни с мен, може би тази публикация днес ще е едно напомняне за вас да не приемате нещата от живота днес лично, за да дадете шанс на нов вид реакции да се появят и да изразят съзнателния избор за това кой искате да бъдете и коя част от вас самите искате да изразите.
Камелия
Съгласна съм с Вас Камелия, Вие всеки ден ми давате шанс да ходя с изправена глава.
И аз Ви благодаря, Камелия!!! И този материал, както и много други, дойде в момент, когато имах необходимост от него!!!…
За мен,Камелия,проблемът е именно в тази дистанция.От дистанцирането ни от другите идва и неразбирането ни,и неприемането ни- на техните реакции спрямо нашите.Защото дистанцията създава разстояние,а разстоянието е отдалечаване от другия.Когато навлезеш в другия с цялото си същество и го изживееш като част от себе си,тогава и само тогава истински го разбираш.Една източна поговорка ни казваше,че се научаваш да разбираш другия едва тогава,когато изминеш 30 км.в неговите обувки.Истинската ни свобода е не свобода от другите,а свобода от себе си-от собствените си обусловености,от собствените си възгледи и ограничения.Дистанцията очертава до къде се простират нашите граници,а границите сами по себе си предопределят да имаме врагове.Свободни ще сме само тогава,когато нямаме граници,защото тогава не само ще разбираме,но и ще познаваме- себе си и другите като част от себе си!
Понякога, доста често, реагирам, приемам нещата твърде лично. Гледам само от моята „камбанария“. И тогава вземам решение. Друг път се поставям на мястото на другия и така го разбирам по-добре и знам защо е реагирал така…..но ако мисля като него….може би подтискам своите желания и чувства?
Може да няма нищо общо с темата….но такива мисли ми щъкат из главата….
Към Вели – Харесва ми, когато се мисли критично и се изразява несъгласие:)!
В дадения случай, обаче, това, което аз виждам, е че както обикновено истината в областта на психичното е парадоксална и е такава заради принципа на „целостта“ – лявото не може без дясното, топлото без студеното, нощта без деня… дистанцията без сливането. Това са две страни на една и съща монета и да се спори дали трябва да се дистанцираме или сливане не е важното. Важното е да видим кое е това, което трябва да научим в този момент и е валидно за нас. За някои е добре да научат урока на дистанцията – за други – точно обратното… Когато става въпрос за приемане на нещата лично, както е примера в тази публикация, става въпрос за учене на урока на дистанцията. Преди да се слееш с другия трябва да си наясно че ти си си ти и той си е той… иначе кой с кого ще се слива… ? Както и да е – отдавна вече нямам желание да влизам в спорове, защото знам че мога да намеря аргументи и за двете страни. Това, което вече имам желание е да откривам кое е валидното за даден човек в дадена ситуация…
Харесва тази интересна полемика и различните гледни точки, често си задавам въпроси от рода „Кой е средния път? Как да намерим хармонията, без да се лутаме прекалено дълго? Как да сме в хармония със себе си и да не нараняваме околните? Защо сме тук? Какво трябва да научим? Все риторични въпроси отговора, на които не е еднозначен. Когато чета различните публикации намирам по нещо валидно за мен самата, Ние често забравяме да споделяме, да говорим за проблемите си, потулваме ги някъде дълбоко в дебрите на душата си и мислим, че те вече не съществуват и сме ги забравили, докато един ден се събудим с някакво странно заболяване. Моя коментар няма общо с темата на деня, но тези мисли ми дойдоха в главата и аз ги споделих.
Здравейте, отново, на всички!Не съм искала и не мога да бъда критична към хора като Камелия,които са изобилни и даващи от себе си,които всеки ден отдават време,сили и енергия да споделят с другите всичко онова,което са прочели и ги е развълнувало,да споделят и изразяват открито онова,което мислят, което чувстват, и го правят без предубеждения.Такива хора са преливащи и всеки един от нас,четящите или пишещите тук,поемаме от тях. А ние просто ги допълваме,споделяйки и изразявайки себе си.Общувайки,ние се обединяваме с другите.Това е типичен пример за „целостта“,в която всички ние сме свързани,в която всеки внася частичка от себе си,допълвайки цялото.
Думите и мислите изказани тук пораждат асоциаций у нас, четящите. И всеки ги пречупва и тълкува през собствената си призма и моментно състояние. И аз като Катя си задавам често въпросите:„Кой е средния път? Как да намерим хармонията, без да се лутаме прекалено дълго? Как да сме в хармония със себе си и да не нараняваме околните? Защо сме тук? Какво трябва да научим? Все риторични въпроси отговора, на които не е еднозначен. “
Но възможно ли е да мислим за себе си без да нараняваме околните??? Или „Как околните неволно ни нараняват??? Ако вдигнем стена около себе си, ще ни направи ли тя безчувствени???
Пожелавам ви приятни мигове по пътя, който всеки върви!!!
Отношението ни към себе си, е огледало на отношението ни към другите хора…Ако сме чужди на себе си, няма как да сме близки на другите…