публикувано 19.10.2011 от Камелия Хаджийска в От мен
 
 

За двете части на нашата реакция

Обичам „полезните разграничения“, които можем да правим с помощта на ума си, за да се справяме с объркването, което по-сложно мислещите хора няма как да избегнат в живота си. Затова сега бих искала да споделя едно такова. В предишната публикация за Смирението вече направих едно такова – за разликата между смирение и примирение. То, обаче, породи въпроси от ваша страна, затова сега ще споделя още едно „полезно разграничение“ – в нашата реакция на събитията от външния свят, която може да се раздели на две части – емоционална и поведенческа. Именно в разграничението между тези двете се крие ключа за това как да бъдем смирени без да сме примирени. Защото реакцията на смирението е реакция на нивото на чувствата – тя е реакция на приемане, на неосъждане, на разбиране. А реакцията на непримиримостта е на нивото на действията – когато в сърцето си нямаме гняв, негодувание, омраза или друга форма на осъждане към събитията или хората от външния свят, но въпреки това не стоим пасивни и безучастни, не позволяваме да злоупотребяват с нас, а вместо това се опитваме да променим нещата към по-добро.

Осъзнаването на разликата между тези двете части на нашата реакция на времето беше много ценно за мен. Тогава бях в самото начало в четенето на духовна литература и не можех да разбера как да реагирам спрямо хора, които очевидно злоупотребяват с мен. Нали трябва да им прощавам, да ги разбирам, да ги приемам такива, каквито са, ако искам да развивам качествата на безусловната любов? Тогава попаднах на книгата на Н.Лазарев за „Диагностика на кармата“ и именно там прочетох за това разграничение. То внесе успокоение и яснота за мен. Изглеждаше толкова очевидно, че се чудех как сама не съм се сетила по-рано за това. Но нали за това са книгите – да ни помогнат да се сетим за неща, за които ни е трудно сами:)!

А това е и примерът, който обещах да дам. Ако партньорът (тук можете да сложите шефа, родителя и прочие) се отнася очевидно зле с вас, не ви разбира, не е справедлив, естествено е да се ядосате или огорчите. След което обикновено си мислите как е най-добре да се справите с тази ситуация – да разговаряте с него, да го напуснете, да му покажете че сте наранени, да се развикате… ?Това, обаче, вече са избори за реакция на нивото на поведението. Това са важни избори, които изискват разумен анализ за това кое е подходящото действие спрямо този човек в точно този момент от взаимоотношението. И в дадения случай всички реакции са уместни – да, включително и да се развикате! Някои хора ни чуват само като им повишим тон – е, ако това е условието да ни чуят, няма нищо лошо в това да го направим:). Важното в случая е това, което правим, да става на фона на една вътрешна нагласа на неосъждане, на разбиране – при това разбиране най-вече на човешките несъвършенства, грешки, слабости и ограничения… защото именно в това е смирението – че нищо човешко не ни е чуждо. Вероятно можете да си представите разликата в реакциите – когато се развиквате, а вътре във вас бушува гняв и негодувание и когато се развиквате, но вътре във вас няма осъждане и само желание да направите така, че все пак да ви чуят и думите ви да имат ефект.

Това е много важна разлика, от която има също няколко много важни последствия. Първото е, че когато поведението ни е основано на неосъждането, ние имаме възможност да сме в енергията на любовта, и затова, когато показваме на другите, с какво не сме съгласни, да нямаме вътрешен конфликт, че ги нараняваме. Всъщност, много хора се въздържат от негативни поведенчески реакции, именно защото изпитват осъждане. Така не само нараняват себе си, като потискат реакциите си, нараняват и хората, които обичат, защото ги предпазват от конфронтиране с фактите за тяхното поведение и начина, по който то ги кара да се чувстват. А това е неискреност.

Второто е, че когато изразяваме реакция на гняв, която е основана на неосъждане, вероятността другия човек да ни чуе е много по-голяма. Никой не обича да бъде осъждан. Но когато гневът е изразен не с енергията на осъждането, а с енергията на болката и горчивината, той се усеща от другия човек по един по-различен начин. Това е така, защото огромната част от човешката комуникация е несъзнавана (т.нар. невербална комуникация, според някои изследователи, е почти 70% от целия обмен на информация между общуващите страни). В този смисъл по-важното е не това, което казвате (казването също е част от поведенческата реакция) или правите, по-важното е нагласата, която стои зад него. Ако там няма осъждане (а смирението е точно това – липса на осъждане, защото ние сме разбрали, че не сме по-високо от другите хора), това просто се усеща!

Третото е, че този вид разграничение ни дава възможност да се усетим свободни. Истинската свобода е качество на сърцето, а не на правенето. Светът е пълен с хора, които са на свобода, но не са свободни, и обратното… По-точно, има случаи и на обратното – но те са много, много редки. За мен такъв е Нелсън Мандела – той е въплъщение на това как може човек да е смирен, но не и примирен. След като е излязъл от затвора, той не е бил реваншистки настроен – той е търсил помирение, търсил е обединение… И го е постигнал, без да се отказва от своята борба.

Може още доста да се пише по тази тема, но се надявам и това тук да е достатъчно, за да внася яснота, когато сте объркани какво точно да направите. Първо се вгледайте вътре в себе си и след това вижте какво можете да направите, за да промените и във външния свят. Промяната наистина започва вътре от нас. За нея се изисква отговорност и любов, смирение. Докато не ги развием, ние или няма да успеем да напуснем неблагоприятна връзка или ситуация, или, ако ги напуснем, ще попадаме отново и отново на същите по-късно. Защото, и аз наистина вярвам в това, животът не е в това да променяме другите, той е в това да развиваме себе си, и чрез нас промените да достигнат и до външния свят.

Камелия