публикувано 29.03.2015 от Камелия Хаджийска в Препоръчани книги
 
 

Фриц Риман, „Основни форми на страх“

IMG_8348Отдавна не съм препоръчвала книга и сега, покрай един мой клиент, имам стимул да го направя. Това е книгата на Фриц Риман, „Основни форми на страх“, която за моя радост я има и в свободен достъп он-лайн. Въпреки че вероятността мнозина вече да са я чели е голяма, тъй като е издадена през 2002 година, все пак реших да насоча внимането към нея, защото е една от наистина стойностните книги в областта на психологията,

Тя е отлично четиво за всеки, който цени самопознанието. Благодарение на богатия си психотерапевтичен опит авторът много точно и конкретно успява да опише различните личностови типове и съответстващите им форми на страх. Изхождайки от своята клинична практика той успява да покаже болестта като екстремна форма на проява на нормални човешки нагласи, съществуващи в психиката на всеки един човек. Това съответства и на моя начин на мислене, повлиян от теорията за психичното здраве като скала, според която психичното здраве е континуум, обхващащ  различните степени на психично здраве.

Ето, например, как изглежда градацията при депресивния тип личност:

„Депресивната структура на личността също градира от хора с депресивни изблици, които все още наричаме здрави, през по-леки до тежките и най-тежки депресивни личности; ние можем да скицираме тази градираща линия по следния начин: съзерцание, пасивна вглъбеност — тиха интровертност, — скромност, стеснителност — задръжки в поставянето на изисквания и в себеналагането, — удобство, рецептивна пасивност — пасивно поведение на очакване (безделнически очаквания от живота), — безнадеждност — депресия — меланхолия. Не рядко в края на тази линия стоят самоубийството, пълната апатия и равнодушие или бягството в някаква пристрастеност, която обаче само временно засилва Аз-а и снема депресията.“

Според Фриц Риман основният страх, характерен за депресивния тип личност, е страхът да бъдеш себе си, което той свързва с индивидуационния импулс в юнгианската анализа. Подобно на Земята, която се движи около Слънцето, така и депресивният тип личност има нагласата да гравитира около неща, които възприема като по-важни от самия себе си, превръщайки се в сателит за хората, които обича и обричайки се на зависимост от тях. Други форми на същия вид страх са страхът от загуба, раздяла, изоставяне, самота, непринадлежност. Пълна противоположност на депресивния тип личност е шизоидният, който въплъщава едно друго движение на Земята – въртенето около собствената й ос. Тъй като при него ротацията вече е около собствения център, страхът на шизоидния тип е страх от отдаване, зависимост и човешка близост.

Както става ясно от самото заглавие на книгата, „Основни форми на страх“, човек може да очаква от нейния прочит познание за по-дълбоката основа на човешките страхове, т.е. за тяхната архетипна форма. Примерът по-горе с антиномията себеотдаване – себесъхраняване вече илюстрира това. Авторът нарича тази антиномия „парадоксално свръхизискване, което самият живот ни поставя“, защото от нас се изисква да намерим непротиворечив начин, в който да съчетаем две съвсем противоположни тенденции и да се справим с породените от тях страхове – страха от отказа-от-Аза, както и страха от ставането-Аз.

Има обаче и още една – втора, антиномия, т.е. още едно свръхизискване, идващо от естеството на живота – да съчетаем противоположните желания за трайност и за промяна. Тя води до две други основни форми на страх – страхът от неудържимата преходност и страхът от неизбежната необходимост, които на свой ред определят облика на още два типа личности – натрапливите и хистеричните. Техните характеристики също са част от психиката на всеки човек, а в своите екстремни форми те се проявяват като болест и патология.

След като обединим двете антиномии или свръхизисквания от живота да съчетаваме противоположни движения и желания вътре в себе си, ще открием символа на кръста – един човек, разпънат на кръста на противоположните желания, което в сърцевината си е архетипът на Цялостната личност. Кръстът, който едновременно е и проблемът, и решението, защото тласка човек именно в трансцедирането на противоложностите да открие „третото решение“, средния път.

Ако обобщим четирите основни форми на страх, представени в тази книга, ще видим следното:

1. Страхът от себеотдаването, преживяван като загуба-на-Аза и зависимост.
2. Страхът от ставането-самия-себе-си, преживяван като незащитеност и изолиране.
3. Страхът от промяната, преживяван като преходност и несигурност.
4. Страхът от необходимостта, преживяван като окончателност и несвобода.

Както се вижда, ценността на тази книга е в това, че помага да опознаем по-отблизо този базисен екзистенциален факт за човека, какъвто е страхът в неговите различни форми.

„Да вярваме, че сме в състояние да живеем живота си без страх, си остава една от големите ни илюзии; той е част от нашата екзистенция, отражение на нашата зависимост и на знанието, че сме смъртни. Ние можем само да се опитваме да създаваме противодействащи му сили: смелост, доверие, познание, мощ, надежда, смирение, вяра и любов. Те ни помагат да приемаме страха, да се стълкновяваме с него, отново и отново да го побеждаваме. Ние би трябвало да се отнасяме скептично към всякакъв вид методи, които обещават да ни освободят от страха; те не отговарят на действителността на човешкото битие и събуждат илюзорни очаквания.“

На тоя етап от живота си мога само да се съглася с него. Смятам, че в най-добрия случай можем да развием един неутрален подход към преживяванията ни като човешки същества, включително и преживяванията на страх, но не и да се освободим окончателно от тях. Ако искаме да се развиваме и да се свързваме с другите хора, ако искаме да бъдем все по-верни на себе си, да се осмеляваме да заявяваме своята различност и да вървим по неутъпкани пътища, винаги ще има страх, защото той е чувството, което идва от срещата с новото и непознатото. Затова от гледна точка на психичното здраве правилният подход към страха е не да го избягваме, а да го поглеждаме в лицето и да го надмогваме. И така, докато се появи следващата стъпка в новото, която да породи нов вид страх заедно с новите възможности за разширение и вътрешен растеж. Надмогването на страха не е еднократен акт, защото няма крайна дестинация на нашето развитие, а фактор на растежа и еволюцията, лична и общочовешка.

„Страхът се появява винаги, когато се намираме в ситуация, с която не сме в състояние или все още не можем да се справим. Всяко развитие, всяка стъпка на съзряване е свързана със страх, защото ни води към нещо ново, досега неизвестно и неовладяно, към вътрешни или външни ситуации, които все още не сме преживявали и в които още не сме преживявали себе си. Всичко ново, непознато, което предстои да се направи или изпита за пръв път, наред с очарованието от новото, с удоволствието от приключението и с радостта от риска, носи също и страх. И тъй като нашият живот винаги води към нещо ново, далечно и все още неузнато, страхът ни съпровожда непрестанно. Той обикновено нахлува в съзнанието в особено важни моменти от нашето развитие, тогава, когато трябва да бъдат изоставени стари, познати коловози, когато трябва да бъдат овладени нови задачи или напират промени. Следователно развитието, израстването и съзряването очевидно са свързани с преодоляване на страх, и всяка възраст съответно има своите стъпки на съзряване с присъщите им страхове, с които трябва да се справим, за да извършим успешно тази стъпка.“

От прочита на тази книга човек печели както по-добро познаване на себе си, така и идеи как да надмогне едностранчивостта в своето развитие, т.е. как да се справи със страховете си.

„Тази книга е написана с цел да помогне на отделния човек в неговия живот, да му предложи повече разбиране за самия него и за другите и да изясни важността на първите ни години за нашето развитие. Тя е написана, за да разбуди сетивата ни за смисъла на големите взаимовръзки, в които сме включени и от които според мен може да научим нещо много съществено.“

Тъй като книгата изхожда от клиничната практика на автора, естествено е неговата теория да стигне и до ранното детство и неговите формиращи влияния. Като човек, който споделя теорията за жълъда на Джеймс Хилман, според която най-важните формиращи влияния идват още преди детството, аз, разбира се, гледам по-различно на ранните детски години – за мен те са само условията да се разгърне уникалността на жълъдовото семе, но не и причината то да е това, което е. Въпреки това виждам безспорната ценност на книгата и я препоръчвам на всеки, който се интересува от себепознанието през темата за различните лица на човешкия страх.

Камелия