публикувано 28.02.2013 от Камелия Хаджийска в Self help
 
 

Фермата с гърмящите змии

Историята по-долу я знам от книга на Дейл Карнеги. В последния месец се чух да я разказвам толкова често на различни хора, та реших, че това е знак да я споделя и в сайта си. За да бъда коректна към източника, от който я научих, отново я потърсих в книгите на Карнеги и установих, че поради голямата отдалеченост във времето, когато съм я чела, в моя вариант на разказване е настъпила известна „творчески преработка“. Въпреки това смисълът й е съвсем същият. Дейл Карнеги го нарича „как да превърнем лимона в лимонада“, а за мен това е любимата ми тема „как да превърнем оловото в злато“. За мен това е истинска алхимична история, в която главният герой е един фермер от Флорида. Тя започва с това, че той придобива в наследство земя, която била негодна за нищо и което първоначално го довежда до истинско отчаяние:

„На нея не можело да се отглеждат плодове, ни­то да се развъждат свине. На участъка растели само вековни дъбове и се развъждали гърмящи змии. Но в края на краищата го осенило. „А какво ще стане, ако обърнем минусите в плюсове“. Защо да не извлечем полза от гърмящите змии? За всеобщо удивление, той се заел с консервиране на месо от гърмящи змии. Ежегодно тя била посещавана от 20 хиляди човека. Неговото предприятие процъфтявало. Отровата, получена от зъбите на змиите, се отправяла в лабораториите и се използвала за приготвяне на антитоксичен имунен разтвор. Кожата на змиите се продавала на баснословни суми. От нея приготвяли дамски обувки и чанти… Аз видях как консервираното  месо от гърмящи змии се отправяше към клиенти от цял свят. Купих картичка с изглед от фермата и я изпратих от пощенското отделение на селото, което беше преименувано и наречено Гърмяща змия в чест на човека, превърнал отровния лимон в сладка ли­монада.“

Дейл Карнеги, в книгата му „Как да престанем да се безпокоим и да заживеем пълноценен живот“

Причината да разказвам тази история напоследък толкова често е, че в професионалната си практика постоянно се натъквам на истории на хора, които наследяват от родителите си психично наследство, което много прилича на фермата на нашия герой – фермерът от Флорида. То е пълно с гърмящи змии и на пръв поглед изглежда, че не става за нищо. Идеята, че това е основният капитал, с който разполагат, ги хвърля в истинско отчаяние, защото искат да се отърват от родителските модели в семейството, които не харесват, но разбират, че това е изключително трудно, защото те са основното наследство, с което разполагат.

Като казвам психично наследство имам предвид не само средата, в която сме израсли, възпитанието, което сме получили и моделите за справяне с живота, които са били постоянно пред очите ни. Имам пред вид и нашето ДНК, което носи кодирана в клетките ни информацията за нашите родители, „помнейки“ не само техните физически характеристики и биологични черти, но и техните психични качества и душевни предразположености. Колкото и да решаваме като малки, че когато порастем няма да приличаме на това, което не харесваме у родителите ни, за наша изненада ние започваме да го повтаряме. Няма как да е иначе, ако огромната част от психичния ни апарат е подсъзнателна, а умът, т.е. съзнанието ни, е несъразмерно по-малка спрямо нея. Затова рано или късно записите в нашето подсъзнание започват да се показват на повърхността и ние с ужас откриваме, че в градината на психичния ни живот е пълно с гърмящи змии.

Това може да докара някои хора до истинско отчаяние. Затова е добре да знаят, че все пак има начин да превърнат усойната и неплодородна земя, която са наследили от предците си, в печеливш бизнес. Единственото, което прави възможно подобно обръщане, е нагласата да не бягат от реалността на това, което са получили в наследство, и да видят какви са предизвикателствата, които то носи в себе си. След което да ги посрещнат.

Първото е от особена важност. Няма как да трансформираме негативното в позитивно, докато си затваряме очите пред фактите на вътрешния ни психичен живот и се правим, че земята, която сме наследили, няма нищо общо с нас самите. Има хора, които правят точно това. Затварят си очите. И не виждат, че междувременно все по-отчетливо и отчетливо започват да приличат на родителя, на който най-малко искат да приличат! Защото предизвикателството пред тях е не да се отърват от въпросното качество, а да го трансформират, изразявайки го по един по-развит начин. Трансформацията изисква съвсем друг тип дейност от това да продадем дивата ферма, за да купим някоя друга, по-плодородна. Тя се отнася до това да се вгледаме към своите корени, които са източника на живота, от който сме дошли, за да открием скритите съкровища, заровени в неплодородната на пръв поглед земя.

Защото, ако се вгледаме по-отблизо в родителските ни модели и това, което не харесваме в тях, ще видим, че всъщност те съдържат много непреработено злато в себе си. Ние не можем да го видим, защото то е скрито от очите на тези, които виждат само външните форми и са слепи за измерението на Духа. Ако принципа за превръщането на лимона в лимонада се отнася до светската страна на живота – там, където сме достатъчно креативни и изобретателни, за да превърнем минусите в плюсове, то превръщането на оловото в злато се отнася до неговата духовна страна. Той описва процесите на дълбоката вътрешна трансформация, която няма как да се случи, ако живеем комфортен живот, в която получаваме нещата, които искаме.

Превръщането на оловото в злато по отношение на психичното наследство от нашите родители не е нищо друго, освен виждането на това, което отхвърляме у тях, по един различен начин – като ценни качества, които чакат да бъдат развити и проявени на едно по-високо ниво на осъзнатост. Например, можем да видим в тревожната ни майка, която постоянно се страхува, че нещо лошо ще ни се случи, способността за дълбока обич и загриженост. И вместо да се вбесяваме, че постоянно ни контролира или вижда само най-лошото, ще разберем, че това е любовта, която чака някой да се научи да се доверява на живота и да развие мъдростта, без която подобно доверие не е възможно.  И този някой сме ние. Можем да преодолеем ограниченията, които тревожната любов носи, като ги превърнем в точка на осъзнаване. А с осъзнаването ще дойде и развитието на съзнанието ни – най-ценното нещо в очите на Духа.

Или да вземем бащата, който е точно обратното на майката – егоист, които мисли само за себе си и не е чувствителен към чуждите чувства. Колкото тя е мълчалива и задържаща негативните чувства в себе си, толкова той е гневен, избухлив и нападащ. Колкото тя търси вината винаги в себе си, толкова той обвинява другите без да вижда своите грешки. Какво да правим с неговите гърмящи змии, които вече ни нападат не само отвън, но и с ужас установяваме, че говорят с гласа на един от най-яростно критикуващите ни вътрешни гласове и нападат не само нас самите, но и нашите близки? Как така се случва, че това, което не харесваме нито у единия, нито у другия от родителите си, го правим ние самите, като го редуваме, преминавайки от полюса на безкрайното търпение и жертвоготовност към полюса на бунтовната независимост и агресивно отношение към другите. На пръв поглед изглежда, че от гърмящите змии във фермата няма спасение и това може да ни доведе до отчаяние. На втори поглед, обаче, истината е точно обратната.

Можем да превърнем семейното наследство в печеливш бизнес, ако успеем да превърнем конфликтните части в себе си в нещо трето. Третото е не само известният „среден път“ в будизма. То е христовата енергия на любовта, която преминава отвъд дуалността на живота и е символизирана от разпънатия на кръста Христос. Така това, което е изглеждало като непреодолим вътрешен конфликт, се превръща в най-голямата ни благословия, защото ни тласка към развитие на нови форми на съзнание. Ако продължим нашия пример с безкрайната жертвоготовност на майки ни, ще трябва да се научим да бъдем и егоисти, използвайки егото по позитивен начин – установявайки здравословни граници между нас и другите хора, тача че да не влизаме в „чужди филми“ и да не жертваме своите нужди, поставяйки другите хора по-високо от себе си. А, ако не харесваме гневните и обвиняващи изблици на баща ни, да се научим да изразяваме истинските си чувства по по-отговорен и загрижен към другите хора начин. Така не просто научаваме нов и по-здравословен модел на комуникация, който надмогва ограниченията на „модела мълчание или нападение“, но и нов начин на обичане и свързване с другите.

Примерът по-горе е много типичен за голяма част от клиентите, с които общувам. Понякога с нескривано изумление наблюдавам как тези модели се смесват вътре в нас, въплъщавайки напълно противоположни нагласи и качества в тялото на един човек – ние самите. Така дори и ако нашите родители се разведат някой ден, техните конфликти остават вътре в нас, пораждайки силно вътрешно напрежение и люшкане между крайностите. Тогава задачата за промяна на психичното наследство изглежда непосилна, а гърмящите змии – твърде опасни и мощни, за да ги удържаме вътре в себе си. Въпреки това е възможно. Всъщност, ако вярваме в духовните причини да сме на Земята, може да се окаже, че точно това е нашата задача и основната причина да сме тук.

Ако вашето психично наследство е подобно на тази ферма, като начало нагласата, че това е вашият избор на едно свръх-съзнателно ниво, помага. За целта не е необходимо да вярвате в нещо, за което нямате доказателства. Достатъчно е да вярвате на фактите. А те са, че сте се родили в точно това семейство, че колкото и да обвинявате съдбата, това няма да ви помогне, а само ще ви обезсили, както и че ако успеете да трансформирате тези дадености в състрадание, мъдрост и вътрешна сила, това ще бъде най-ценното нещо, което някога ще сте направили в живота си. Защото всички останали постижения са от света на преходното и като такива ще ни бъдат отнети. Колкото по-големи са трудностите, толкова по-големи са предизвикателствата; с колкото по-големи предизвикателства успеем да се справим, толкова по-голяма сила ще придобием. Сметките са прости. И те са, че колкото по-големи са гърмящите змии във фермата на семейното ни наследство, толкова повече възможности за печалба има.

Единственото, което се изисква от нас, е да гледаме творчески. Да търсим вътрешните, а не външните стойности. Да вярваме, че ще се справим. И да не се отказваме. Така един ден ще доживеем времето, в което ще сме собственици на печеливш бизнес. А селото, в което сме направили това нещо, ще носи нашето име. Смятам, че си струва.

„Такъв е животът. Това е нещо повече от живота. Това е ПОБЕЖДАВА­ЩИЯТ живот! Аз бих искал да увековеча следните думи на Уйлям Боли в бронз, ако имах тази възможност, и да ги закача във всяко училище в страната: „Най-важното в живота не се състои в това максимално да използуваме своите успехи. Всеки глупак е способен на това. Действи­телно важно е умението да извличаме полза от загубите. Това изисква ум, в това се заключава разликата между умният човек и глупака.“   Дейл Карнеги

Аз бих добавила, в това се заключава разликата между простото възпроизводство и творчеството, между инерцията и растежа, между видимото и невидимото. И от нас зависи накъде ще гледаме.

Камелия

zp8497586rq