публикувано 16.05.2013 от Камелия Хаджийска в Избрани статии
 
 

Третият вид страдание

Мисля, че ако знаех това навремето, щях да си спестя доста терзания. Става дума за третия вид страдание, за който се говори в будизма – т.нар. всепроникващо страдание. Защото аз определено страдах и то с дълбочина, която беше по-голяма от всичко преживяно до този момент, но не намирах никаква рационална причина да се чувствам така – напротив. Основните неща от външния свят, които ме бяха тревожили години наред, вече бяха разрешени и ми беше трудно да намеря рационална причина за начина, по който се чувствах.

А аз се чувствах дълбоко празна и нещастна и неспособността да разбера причината за това ме караше да чета усилено. С времето прочетеното в книгите започна да внася яснота и разбиране за процесите, през които преминавах, и немалка част от това вече съм споделила тук в сайта. Най-точната дума за описване на този вид страдание обаче открих в будизма – в учението за Четирите благородни истини, което обяснява природата на дукха, т.е. на човешкото страдание. В това учение се говори за три различни вида страдание, като третият от тях е т.нар. „всепроникващо страдание“ или „страдание от съставността на нещата“. Причината за това страдание е, че човек преживява непостоянството на всичко съставно. То е най-финото от всички останали – човек започва да го усеща едва когато тежестта на другите два вида страдание отслабне.

Обикновено ние познаваме другите два вида страдание – „страдание от страданието“ и „страдание от промяната“, които са свързани с осуетяване на нашето желание за живот без болка и нуждата ни от сигурност. „Страдание от страданието“ възниква всеки път, когато човек се съпротивлява да приеме факта, че в живота има болка и че тя е нормална част от това да си човешко същество в тяло. „Страдание от промяната“ в будизма се нарича страданието, породено от привързаността ни към постоянството, която влиза в конфликт с базисния екзистенциален факт, че всичко в живота ни се променя, че не можем да задържим безкрайно нещата, които ни носят наслада и радост. Това, което в началото се е преживявало като радост и удоволствие, по-късно се превръща в източник на страдание. Третият вид страдание се описва като „толкова фино, че на фона на привичното състояние на ума обикновените същества не го усещат и то се осъзнава, когато първите два вида вече са отслабени“.

За мен не е трудно да видя връзката между описанието по-горе за всепроникващото страдание в будизма и това, което казва Юнг за анализата, а именно, че трябва първо да се разрешат външните проблеми, за да се освободи човек за срещата с по-дълбоките и потискащи го вътрешни проблеми. Въпреки че това правило има изключения, т.е. процесите може да започнат паралелно и без да сме решили проблемите си от външния свят, едно е сигурно – тази среща с по-дълбоките пластове на нашия психичен живот е болезнена. Защото това е срещата с Ерешкигал – царицата на подземното царство, когато лично преживяваме ритуала на смъртта и разделянето с всичко, с което сме били свързани или идентифицирани. След тази среща нещо вътре в нас не е същото –  докоснати сме от смъртта.

Това, което за юнгианската анализа е нигредото – т.е. депресията като архетипно преживяване и начало на индивидуационния процес, в християнската литература е тъмната нощ на душата, за Екхарт Толе е плътното болково тяло, а в учението за четирите благородни истина на Будизма  – всепроникващото страдание. Оказва се, че необяснимата за рационалния ни ум безпричинна дълбока тъга и нещастност, все пак си има своята причина и макар че различните автори и традиции да й дават различни имена, тя се отнася до едно и също нещо. Това е задействане на духовни процеси, в които е дошло ред его-стратегиите за справяне с нещата от живота да отстъпят своето мястото на сили от по-висок, трансперсонален порядък.

Освен дълбокото усещане за празнота и самота, което е типично за този вид страдание, защото е свързано с преживяването на нетрайността на нещата от живота и факта, че рано или късно всичко се разпада, в моя опит то изглеждаше и като чувството, че между мен и външния свят е спусната дебела стена. Това че стената е прозрачна и другите хора ме виждат и аз мога да ги видя, не я правеше по-малко реална. В същност тази стена е едно от най-реалните неща, които съм преживявала във вътрешния си живот –  птиците бяха там, хората бяха там, развлеченията – също, слънцето грееше на небето….но нищо не можеше да породи радост от това, че ги има.

Най-добре това състояние го описа една моя клиентка, чийто невръстен син се беше разболял от една от най-усложнените форми на диабет и тя трябваше постоянно да следи нивото на захар в кръвта му, защото всяко отклонение от нормата беше животозастрашаващо за него. В телцето на детето беше имплантиран уред, който постоянно да показва какво е състоянието на кръвта след всяко хранене, емоция или нещо друго. „Най-непостоянното нещо в живота е нивото на  кръвната захар в тялото на сина ми“, ми каза тя на нашата среща. Преди да се открие тази диагноза, тя е била изключително позитивен и щастлив човек – радвала са на птичките, на тревичките, на всичко. Малките неща в живота носели огромна радост в живота й, а тя била изпълнена с дружелюбие и любов. След диагнозата на сина й, обаче, животът й се беше превърнал в кошмар. Довършвайки своя разказ тя добави: „Сега дори птиците навън и слънцето в листата на дърветата ме изпълват с отвращение“.

Обръщаме се към духовността /или психотерапията, когато имаме проблем, когато страдаме. Проблемът е, че ако въпросите, които си задаваме, са породени от т.нар. всепроникващо страдание, его-ориентираната психотерапия не може да помогне. Със сигурност тя може да помага за решаване на човешките проблеми, но само ако нашето страдание е от първите два вида. Защото това й е работата – да ни помага да постигаме своите желания със силата на ума, намерението и волята. По-голямата част от книгите и семинарите са посветени точно на това – как да осъществим желанията си. Когато обаче на сцената на психичния ни живот дойде времето за среща с най-дълбокото и преживеем „страданието от съставността на нещата“ желанията ни се променят и отслабват. Няма как да е по-различно, ако вътрешните процеси на трансформация са те довели до точката, в която постоянно виждаш преходността на нещата; в момента, в който пожелаеш нещо, виждаш и неговия край, виждаш как даденото нещо рано или късно се превръща в нещо друго. Виждаме как раждането води до смърт, притежанието до загуба, срещата – до раздяла… В това е дарът на всепроникващото страдание – то прониква до самия център на костите ни, достигайки до пластове, до които не можем да достигнем докато сме в транса на нашите сетивни възприятия. Дебелата прозрачна стена се спуска именно, за да можем да отидем на по-дълбокото.

Първата от Четирите благородни истини на будизма гласи, че животът е страдание – „раждането е страдание, старостта е страдание, болестта е страдание, смъртта е страдание, скръбта, риданието, болката, мъката, отчаянието са страдание, обединението с неприятното е страдание, раздялата от приятното е страдание, неполучаването на желаното е страдание, накратко петте агрегати на привързването (материя, чувство, възприятие, умствени образувания, съзнание) са страдание.“ Втората от Четирите благородни истини ни казва коя причината за това страдание – това че имаме желания. Докато сме в плен на нашите желания, ние постоянно ще се прераждаме и въплътяваме в тяло, а тялото означава ограничение и преходност, означава раждане и смърт, болест и старост. Третата благородна истина в будизма ни казва, че краят на страданието може да настъпи само, когато се освободим от желанията, а Четвъртата – как да направим това, практикувайки правилните неща (т.нар. благороден осмократен път). Свободата от желанията е свобода от страданието, а самото страдание не е просто преживяването на болка, мъка или тъга – то е усещането за неудовлетворение, чувството, че нещо важно липсва.

Когато навлезем в етапа на всепроникващото страдание, силата на желанията започва да отслабва по един естествен начин. Следващата опасност обаче е да попаднем в капана на „желанието да не бъдеш“, което съпътства депресивните състояния. Това е стремежа да не преживяваш света,  да бъдеш нищо, както и желание да бъдеш отделен от болезнени чувства. Според будизма три са каналите, през които тече жаждата, т.е. желанието и те са: желание за сетивни удоволствия, желание да бъдеш и желание да не бъдеш. Депресивността е желанието да не бъдеш. Когато дойде времето, това желание също трябва да бъде изоставено, защото в не по-малка степен ни свързва със страданието. Вероятно става ясно защо в подобна ситуация различните автори препоръчват не нещо друго, а неутралност (М.Тамура), присъствие (Екхарт Толе), медитация (Ошо), или трансцедиране на противоположностите (Юнг). Това са състояния, в които и последното желание – да не бъдеш и да не преживяваш, изчезва.

Безпричинното страдание, всъщност, си има своята причина. Тази причина е, че е дошло време да се разделим с много неща, с които дълго време сме били свързани. Когато успеем да осъществим тази раздяла е нормално да си позволим да скърбим и тъгуваме. Тогава обаче това няма да е разкъсващата мъка от нетрайността на всичко, което обичаме и с което сме свързани (или опожаряващия гняв, че нещата не са така, както на нас ни се иска), а естествената тъга по ограниченията и загубите, които животът неизбежно ни налага. Този процес приключва със смирение, доверие в живота и предаването като начин на живот. Така разбираме, че това са истинските причини за нещата, през което сме преминали, но докато сме били потопени в тях не сме разбирали защо ни се случват. На мястото на каузалната причинност от типа причина-следствие идва телеологичната причинност, в която причината се търси не в миналото, а в бъдещето – в целта на нашето развитие. Тогава разбираме и думите на Юнг, който казва: „Не съм аз този, който създава себе си, а по-скоро се случвам на себе си“.

Камелия