публикувано 20.01.2013 от Камелия Хаджийска в Self help
 
 

Тайната на пълноценното общуване

Ето на, и аз започнах да се изразявам комерсиално – говоря за тайни, защото всеки иска да разбере тайната:). В дадения случай, обаче, точно това ми се струва подходящата дума да обясня кое е това най-важно нещо за пълноценното общуване, чиято роля не се вижда достатъчно ясно. Странното е, че то не се вижда, не защото е скрито, а защото е твърде очевидно, за да му се обърне внимание. В същото време то е толкова важно, че именно в него виждам отговора на въпроса си защо някои хора, които познавам ( и които четат доста книги за умението да се общува или участват в обучения за комуникативни умения), въпреки това не успяват да постигнат значими успехи в тази област.

Това е така, защото истински „важното нещо“ за общуването се отнася до основата, фундамента, върху който развиваме уменията си за общуване. А аз говоря за него като за „тайна“, защото когато възникне проблем в отношенията ни с другите, не се сещаме да погледнем натам.  Вместо това оглеждаме цялата постройка на нашите комуникативни умения, обхождаме всеки етаж, вглеждаме се във всяка възможна техника на общуване, за която сме чули, че помага в подобни случаи, търсим и в мазето за някое друго умение, което също би ни помогнало да се справим с проблема, но не се получава. Не се получава, защото решението е извън „кутийката“. То е извън къщата, в която се ровим и търсим. То е под нея – в почвата, върху която тя е построена, в самата й основа. Защото, ако постройката на нашите комуникативни умения е построена върху плаващи пясъци, колкото и добре да поддържаме етажите й, ако основата не е стабилна, къщата ни ще се разклаща всеки път, когато отношенията ни с другите хора засягат истински важните неща в живота ни.

Тази основа е тайната. И тази тайна не е нищо друго освен нашето самопознание – и степента, в която сме свободни от его-ориентираното мислене. Точно така. В дадения случай дори не става дума за другите хора изобщо! Става дума за нас самите и степента, в която познаваме себе си. Точно тук най-често се проваляме в общуването си, защото как можем да общуваме ефективно, ако не познаваме достатъчно добре едната страна от комуникацията – своята. Единствената, която познаваме отвътре! И проблемът е не само в това, че си мислим, че се познаваме, докато в действителност разполагаме с една доста неточна представа за нас самите, изкривена от множество проекции и „слепи петна“. Проблемът е, че толкова сме пълни със самите себе си и умът ни толкова много е зает с мисли за това какво „трябва“ и какво „не трябва“, какво „съм аз“ и какво „не съм аз“, как трябва да се държи другия и как не трябва да се държи, та не можем да видим не само себе си, но и другият човек реално. Как бихме могли да отворим пространство, в което другият човек да може да влезе – т.е. да бъде видян и чут непредубедено, ако сме толкова заети с подобен вид мисли?!

Пречките пред нашето самопознание са много, но най-голямата според мен е, че то изисква усилие – усилието да бъдеш присъстващ и осъзнат в настоящия момент. Друга такава е трудността да бъдеш безпристрастен и искрен със себе си. Защото, ако наистина сме искрени със себе си, цяла поредица от его-претенции ще бъдат разобличени, много илюзии за нас самите ще бъдат разпръснати, много негативност и „демони“ ще излязат от тъмнината на сянката ни. И от срещата с тях ще ни заболи. А, ако вярваме в силата на позитивното мислене, подобна задача за себепознание става почти невъзможна! Вместо да наблюдава безпристрастно вътрешния ни свят, умът ни ще е зает с програмиране на това, което си мислим и чувстваме. Затова позитивистите (имам предвид хората, вярващи в силата на позитивното мислене) са хората, които най-слабо познават себе си. Няма как да се познаваш добре, ако през цялото време си зает с това да се програмираш да мислиш позитивно. Няма как да опознаеш и сенчестата страна в себе си, ако постоянно се бориш с нея и я отхвърляш. Няма как да разбереш истината за своите вътрешни реакции, ако още преди да ги регистрира съзнанието ти, те вече са изпреварени от мисли за това какво трябва и какво не трябва да се случва или да се прави, и така истината за вътрешната ти реакция не получава никакъв достъп до светлината на съзнателната ти нагласа.

Ако сте започнали да четете книгата за „Ключовите разговори“ или вече сте я прочели, вероятно ви е направило впечатление, че повече от половината от нещата, написани в нея, се отнасят до това как да подобрим себепознанието.  По-голямата част от тази книга се занимава с това как да ни помогне да бъдем по-бдителни и точни наблюдатели на своите телесни реакции, чувства, мисли и поведение, така че да сме осъзнати за вътрешните си психични факти в момента на тяхното възникване. Едва след това идва втората част – изразяването. Става ясно, че ако не сме в контакт с вътрешната си психична реалност, нейното комуникиране няма да е много ефективно. Ще изразяваме една изкривена и слабо позната вътрешна реалност, което ще води до повърхностно или пораждащо конфликти общуване.

Вероятно става ясно защо общуването е толкова важно. То не просто е мястото на срещата ни с другите хора – там, където се случва любовта, партньорството и приятелството. То е точката на осъзнаване и себепознание. Когато Мериън Уилямсън казва, че именно „взаимоотношенията са храмът на Светия Дух“, аз си представям храмът на Аполон в Делфи с прословутия надпис „Познай себе си“. Няма по-добър начин да опознаем себе си от общуването с другите хора. Те съдържат най-голямата провокация към нашите вътрешни реакции и са огледалото, което ги отразява. Те осигуряват  алхимичното пространство за нашата вътрешна трансформация, в която можем да изберем да намаляваме егото си или да го отстояваме. Те отварят портите на рая или ада. Те са зоната, в която излизат нашите най-тъмни демони, най-големи страхове и в която най-често се проваляме, опитвайки се да наложим своята воля и желания над другия.

Именно нашите отношения с другите хора носят благословията на себепознанието и най-големия потенциал за осъществяване на нашата вътрешна трансформация. Затова в сърцевината си общуването не е толкова въпрос на познаване на правилните комуникативни техники. Преди всичко то е въпрос на познаване на себе си – и най-вече – на освобождаване от себе си. Колкото по-малко „его“ присъства в общуването ни с другите, толкова повече отвореност и непредубеденост е налична. Когато сме в контакт с вътрешната си реалност и същевременно сме отворени и непредубедени към чуждата реалност, общуването се случва по един естествен начин. Тогава по един естествен начин, водени от правилната нагласа, ние намираме правилните думи и привличаме подходящите изразни средства, за да влезем в диалог с другия. Тогава техниките стават това, което са – подходящата опаковка на вътрешното съдържание. Не казвам с това, че те не са важни – напротив! Това, което казвам, е че по-важно от тях е нашата вътрешна същност, която имаме да изразим. Ако сме пълни с его-ориентирано мислене, колкото и техники за общуване да прилагаме, диалогът ще се провали, срещата ни с другия няма да се случи. Така че – ако искате да подобрите уменията си за общуване с другите – започнете от себе си. Започнете с основата. Там е тайната на пълноценното общуване.

Камелия