публикувано 08.03.2015 от Камелия Хаджийска в Воинът на светлината
 
 

Тази лодка също е празна

boat_on_the_river_by_regionella-d41x0dt

Има една дзен-притча, която моя близка преди време ми прати и която на свой ред поисках да предам нататък, защото тя не просто е красива. За мен тя е най-доброто нещо, на което съм попадала за това как да се научим да не приемаме нещата от живота лично. Историята е разказана от Лин Чи:

„Когато бях млад, ми харесваше да плувам на лодка. Имах малка лодка и в самота плавах по езерото, и можех с часове да стоя там. Веднъж седях със затворени очи и медитирах. Беше прекрасна нощ. Някаква пуста лодка плуваше по течението и се удари в моята. В мен се надигна гняв! Аз отворих очи и се канех да наругая обезпокоилият ме човек, но видях, че лодката е пуста. Нямаше към кого да насоча гнева си. Нищо друго не ми оставаше освен да затворя очи и да започна да се вглеждам в гнева си. В момента, в който го видях, аз направих първата крачка по Пътя си. В тази тиха нощ аз се приближих до своя вътрешен център. Празната лодка стана моят учител. Оттогава ако някой се опитваше да ме обиди и в мен се надигаше гняв, аз се смеех и си казвах: „Тази лодка също е празна“. Затварях очи и се отправях навътре в себе си.“

Празната лодка е прекрасен учител за всеки, не само за Лин Чи. Разковничето в развитието на безличностен подход към това, което ни се случва, е да направим разграничение между това да преживяваме нещата лично и това да ги приемаме лично. Да се ядосаш, когато някой те блъсне, е лично преживяване. Да се разгневиш на този човек, защото те е блъснал, е лично приемане на неговото действие. Поводът да се почувстваш ядосан не съвпада с причината да си ядосан. В единия случай реакцията е заради стреса и болката, които ударът ни е причинил. В другия тя включва и мисленето, че другия човек не трябва да прави такива неща – при това точно на теб, който с нищо не си го заслужил! В първия случай ядът минава бързо и ние продължаваме необезпокоени по пътя си. Във втория случай той ни държи много дълго време – тялото отдавна е забравило за шока от удара, но ние продължаваме да стоим на пътя и да ругаем негодника.

Да не приемаме нещата от живота лично, прилича на това да те вали дъжд, да си прогизнал до костите, да ти е неприятно,  но дори и не се сещаш да помислиш, че времето е такова заради теб самия. Това обаче е лесната част. Тя се отнася до „чуждата лодка“. По-трудната част се отнася до нашата собствена лодка – нея също не трябва да приемаме лично просто защото и тя е феномен от света на преходното – сега я има, но идва момент, в който и тя излиза от употреба. Тогава не само не обвиняваме дъжда. Тогава не обвиняваме и себе си, че не сме си взели чадър. Знаем, че в подобна ситуация най-доброто, което можем да направим, е да вземем решение какво да направим в тази ситуация. Както и да си напомним, че следващия път трябва да сме по-съобразителни с времето навън и да не забравим да си вземем и чадър. Ако не се обвиняваме, че сме забравил чадъра си, вероятно ще открием, че е имало неща, които са ни помогнали да го „забравим“. Такива като чутата преди това прогноза за времето или това че подсъзнателно предпочитаме да ни навали, отколкото да мъкнем чадъра със себе си.

За мен това е истински трудната част по отношение на „празните лодки“ – не само другата лодка е празна, нашата е също празна. Или, по-точно, нашата също трябва да бъде изпразнена от „частта, която приема лично нещата“ – негативните форми на егото. За мен неутралният подход към живота е най-ясният и прагматичен критерий за проверка доколко вътрешните ни процеси на трансформация са напреднали. Разбира се, преживяването остава, човешката част у нас естествено ще реагира, ако някой я блъсне и събори на земята, но другата част няма да подклажда огъня на яда. Ще й помогне да стане, да изтупа праха от панталоните, да види какво може да направи и да продължи по пътя си. Когато престанем да приемаме нещата лично откриваме, че продължителността на негативните ни състояния се е смалила до неузнаваемост. Камъкът цопва във водата, прави няколко вълнички и отново всичко утихва.

Силата на това да не приемаме нещата лично е толкова голяма, че правилото „не приемай нищо лично“ е едно от „четирите споразумения“ от известната едноименна книга на дон Мигел Руис. Според дон Мигел, тази сила е толкова голяма, че ще можем да пропътува­ме из целия свят с напълно отворено сърце и никой няма да ни нарани.

„Ще можете да кажете: „Обичам те“, без страх, че ще ви се присмеят или ще ви отхвърлят. Няма да се боите да поискате онова, което ви е необхо­димо. Ще можете да кажете „да“ или „не“ – което избе­рете – без да се осъждате и да изпитвате чувство за вина. Ще можете винаги да следвате сърцето си. Тога­ва дори насред ада ще изпитвате вътрешен покой и щастие. Ще можете да останете в блаженство и адът въобще няма да ви засегне.“

Второто споразумение, Дон Мигел Руис

Съгласна съм. Когато нашата лодка се изпразни от негативните съдържания на „егото“, вече няма кой да се страхува от отхвърляне. Остават само неговите позитивни форми – остава само лодката. Тогава разбираме, че макар и поводът за гнева да идва от вън, причината е вътрешна. По-важното е, че откриваме и че причината за любовта също е вътре в нас. Другата лодка е била само стимулът да открием какво има в собствената ни лодка.

Ако се изразя в стил „воинът на светлината“, бих казала: Воинът на светлината не позволява на вътрешния си обвиняващ глас да го обезсилва. Той го изслушва внимателно и след това му казва, че всеки има право да се учи от грешките си. Воинът на светлината си признава грешката, учи се от нея, но никога не гледа на себе си като на грешка. 

Камелия