публикувано 09.09.2013 от Камелия Хаджийска в От мен
 
 

Снежната кралица и огледалото на дявола

„Слушайте, започваме! Когато стигнем до края на приказката, ще знаем повече, отколкото сега, защото ще приказваме за един лош магьосник. А той беше най-лошият от всички магьосници, защото беше самият дявол.“

Така започва приказката за Снежната кралица от Ханс Кристиян Андерсен. След което продължава с историята за едно изобретение на дявола – огледало, което изкривява нещата и обръща всичко наопаки. А огледалата, както стана дума в публикацията „Образи от светлина“, са нещо много специално, защото са въвлечени в начина, по който се случва Божието творение. От религията и митологията вече знаем, че дяволът също е част от това творение – дървото на познанието в райската градина е божие творение; змията, която изкушава Адам и Ева да откъснат плода от това дърво, също е част от това творение. С други думи, грехопадението е част от Божия план – и дяволът също. Затова – слушайте! Вижте как изглежда тази част от вътрешните ни огледала, която е в неговата власт, и коя е неговата роля в този план:

„Веднъж той (дяволът) се намираше в много весело настроение: беше сполучил да направи едно огледало, което имаше това свойство, че всичко хубаво и добро, огледано в него, се изгубваше, а грозното и лошото изпъкваше и се виждаше още по-лошо, отколкото бе в действителност. Най-хубавите гледки в това огледало изглеждаха като мъртва пустиня, а най-красивите хора — грозни и гнусни. Лицата им бяха тъй обезобразени, че мъчно можеха да се познаят, и ако някой имаше някоя пъпчица, тя покриваше целия му образ. Всичко туй забавляваше страшно много дявола. Минеше ли през ума на някой човек някоя добра мисъл, в огледалото се явяваше мигом обезобразеното й отражение — така че дяволът не можеше да се сдържи и се кикотеше радостно на хитрата си измислица. Ония, които посещаваха неговото магьосническо училище — защото си имаше и училище, — разправяха навсякъде за новото чудо. „Едва сега, казваха те, могат да се познаят хората и светът в истинския им вид.“ И те тичаха с огледалото навсякъде и най-сетне не остана нито едно царство и нито един човек, които да не бяха се огледали осакатени в него. Накрая им се поиска да хвръкнат на небето и да се подиграят със слънцето. Но колкото по-високо се издигаха, толкова повече се кривеше и зъбеше огледалото в ръцете им, така че те едва можеха да го държат. Ала ето — те стигнаха вече до слънцето и огледалото се загърчи изведнъж тъй силно, че се изплъзна из ръцете им и падна на земята, където се счупи на милиони, милиарди и още по-малки частици.

Сега това огледало причиняваше много повече нещастия, отколкото по-рано, защото някои от частиците му бяха дребни като ситен пясък и се пръснаха по целия свят. Ако такива частици попаднеха някому в окото, те оставаха там и тогава човек виждаше всичко наопаки или пък забелязваше във всеки предмет само лошите му страни, защото всяко стъкълце бе запазило свойството, което притежаваше цялото огледало. На някои хора стъкълца попаднаха дори в сърцето и тъкмо туй беше най-лошото, защото сърцето им се превърна в парче лед. Няколко от частиците на огледалото бяха тъй големи, че можеха да се употребяват за стъкла на прозорци, и лошо нещо беше човек да гледа приятелите през тия стъкла. Други частици пък бяха сложени в очилата, но тежко на ония, които искаха да видят през тях истината и да бъдат справедливи. А дяволът се кискаше от радост, защото туй го забавляваше. „

Ханс Кристиян Андерсен, „Снежната кралица“

Както се вижда, в тази приказка става дума за участието на „дявола“ в човешкото възприятие, т.е. за това нещо вътре в нас, което е способно да изкривява нещата в такава степен, че дори да обръща видяното наопаки! Ханс Кристиян Андерсен ни казва, че дяволът живее в кривите огледала, по-точно той е майсторът на кривите огледала, и, ако и ние използваме същата тази тази думичка не трудно да видим, че именно дяволът беше сложил парченце от кривите огледала в окото на моята клиентка, която виждаше ръцете си много червени и това я караше да се изпълва със силна себеомраза. В моите очи и в очите на всичките й близки и приятели нейните ръце бяха съвсем нормални. В нейните очи обаче те придобиваха зловещи размери и бяха повод за изключително мъчителни кризи.

Въпреки че постоянно се натъквам на най-различни форми на изкриваване във възприятието, особено много ме привличат крайните, защото те, подобно на метафорите в литературата, преувеличават нещата, за да можем да ги видим. Освен това вече знаем, че когато работим с активизиран архетип на Цялостната личност, ангелите в нас са в опасна близост до демоните, защото колкото повече се приближаваме до светлината, толкова по-тъмно става. Сещам се за един  мой клиент, който в началото на нашите срещи ме гледаше с поглед, изпълнен с толкова много страх! Страх, който беше в пълен контраст с моята добронамереност и загриженост и който беше поводът той да потърси моята помощ. След като съвместната ни работа напредна, той ми каза, че в ситуации на доверие може да се свърже с „нещо“ вътре в себе си, което да превключва възприятието му. След което и ми го показа това – няколко секунди след като беше успял да се свърже с „копчето за  превключване“ вътре в себе си, очите му се промениха рязко и той ме погледна твърде хладно и безучастно. От точката на крайна форма на страх той беше преминал в точката на безстрашие, превключвайки по някакъв много магически начин своето възприятие. Гледах го изумена.

Не по-малко впечатлена останах след разказа на моя клиентка за един период в живота й преди да започнат нашите срещи. Тогава тя била толкова откъсната от себе си, че общувала с хора, които злоупотребяват с нея, включително и физически, но не разбирала това. Точно обратното – тогава тя чувствала, че върви нагоре по стълбата на живота, че едва ли не лети, а когато сутрин се погледнела в огледалото, виждала колко красиви са очите й. Този период продължил докато един ден един мъж, който я обичал, й казал какво вижда в нея по начин, в който думите му стигнали до нея. Истината за случващото се изведнъж пробила в съзнанието й и в този момент тя за първи път забелязала, че цялото й тяло е в синини, а нараняванията по тялото й са направени от човека, който й казвал, че я обича!

„Малкият Кай беше съвсем посинял и дори почернял от студ. Но той не забелязваше това, защото целувките на Снежната царица го бяха направили нечувствителен към студа, пък и самото му сърце се бе превърнало в леден къс.

Това е свойството на кривите огледала в очите ни – те ни пречат да виждаме неща, които ще избодат очите на нашите близки и приятели, но когато сме под тяхната власт, ние –  почти като в транс – стоим във връзки, в които някой злоупотребява с нас, но ние така и не забелязваме, че в начина, по който позволяваме да се отнася към нас, има нещо много сбъркано. Нещо дълбоко объркано! Макар че това не винаги се случва по толкова очебиен начин, както е в примерите по-горе, парченца от дяволското огледало има в очите на всеки един от нас. Въпреки че изкривяванията в нашето възприятие не винаги са толкова силни и драматични, те винаги са там – в „нещото зад очите ни“, което субективно изкривява – и оцветява, това, което виждаме, и под чиято власт ние изглеждаме като омагьосани.

„Човек в невротично състояние лесно може да бъде сравняван с прокълнат или омагьосан човек, защото хората в невротично състояние са склонни да се държат неадекватно и деструктивно спрямо себе си и другите. Те слизат на много ниско ниво на поведение и действат несъзнавано, принудително. Вълшебните приказки, които описват подобни същества, не се спират толкова на проклятието, колкото на начина на избавление, и от тях може да се научат някои неща относно терапевтичните процедури и процеса на оздравяване.“

Мари Луиз фон Франц, „Мотиви на избавлението във вълшебните приказки“, с. 8

В юнгианската анализа се обръща голямо внимание на вълшебните приказки, защото в тях се съдържа метафора за душевни процеси, които се случват у всеки един от нас. Разтълкуването на „мотива за избавлението“ в този случай е особено важно, защото носи ключ за освобождаване от невротичния комплекс, който ни измъчва; дава идея как да победим в битката с деструктивния анумус, която водим в душите си.  В начина на разомагьосване се съдържа послание и ето как това изглежда в нашата приказка за Ледената кралица, в която проклятието идва от попадналите в очите и сърцата на хората парченца от дяволското огледало:

„Тогава Герда заплака. Топлите й сълзи покапаха по гърдите му, проникнаха в сърцето му, размразиха ледената му обвивка и стопиха зрънцето от дяволското огледало. Той я погледна и тя запя:“Розите цъфтят и прецъфтяват, но ние нивга няма да се разделим!“

Кай изведнъж се обля в сълзи и плака тъй силно, че стъкълцето в окото му изскочи заедно със сълзите. Сега той позна Герда и извика радостно:

— Герда, миличка Герда! Къде беше досега? Къде съм бил и аз самият? — И той се озърна наоколо. — Колко студено и пусто е тук!“

В тази приказка разомагьосването се случва, когато топлите сълзи на Герда разтопяват вледенилото се сърце на Кай, а след това неговите собствени сълзи отмиват и другото стъкълце – това, което е попаднало в окото му. Изглежда, че това, което разваля магията, е болката, която кара хората да плачат, а в сълзите на човека има нещо много лечебно. Когато дойдат сълзите, е знак, че е дошло време за разтопяване на ледовете, които дълго време са ни държали в плен на Леденото кралство, в което няма сърце, а само разум.

„Сълзите са река, която ви води нанякъде. Плачът създава река около лодката, която носи душевният ви живот. Сълзите повдигат лодката ви от скалите, от сухата земя, отнасят я на ново, по-добро място.“

Клариса Пинкола Естес, „Бягащата с вълци“, с. 379

Интересното е, че след като Кай вече е освободен от магията, с помощта на Герда той най-сетне успява да подреди думата „вечност“ – същата тази дума, за която ледената кралица му е казала, че ако успее да я нареди от късовете лед, ще му даде за награда „целия свят и един чифт кънки“. Но защо ще му е на един дявол да иска хората, които са попаднали под неговата власт, да наредят точно тази дума? Та нали точно тя е думата, която кара хората да търсят Бога, нали именно тя описва целта на духовно търсещия, защото този, който познае вечността, ще разбере това, което не умира?! Очевидно така е в играта на дуалност – в нея има място и за дявола, и за бога, а дарът, който срещата със студената кралица на разума ни носи, е „да станеш господар на себе си“, тя е порастване и зрелост. Именно порастването на двамата герои е нещото, което се случва в края на приказката, и което придава смисъл на всичко преживяно от тях. Когато Кай и Герда се завръщат у дома си, те откриват, че столчетата, на които се седели преди всичко това да се случи, вече са им малки и че те двамата са пораснали (това е и причината тази приказка да бъде отнасяна към групата от приказки за инициация, т.е. на прехода от детството към зрелостта):

„Никое разумно същество на този свят не може вечно да остане невинно. За да се развиваме, нашата инстинктивна природа ни кара да осъзнаем факта, че нещата не са такива, каквито ни се струват на пръв поглед… Загубата и предателството са първите колебливи стъпки в продължителен посветителен процес.“

Клариса Пинкола Естес, „Бягащата с вълци“, с. 401

Нещата не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. И това ни го казват както дявола, така и бога. Единият ни кара да виждаме добро в нещата, които ни вредят (и обратно); вторият се грижи нещата, които ни нараняват, да се превърнат в стъпала за растеж, във врати към по-дълбокото и мистерията на живота (и обратно). Първият беше накарал моята клиентка да повярва на думите на човек, който злоупотребяваше с тялото й, че я обича. Вторият се беше погрижил тя да чуе думите и на втория мъж, който не й е казвал, че я обича, но го е показал.  След като болезненият пробив на истината в съзнанието й се беше случил ,  за нея беше започнало едно дълго слизане надолу към подземното Царство на Ерешкигал, в което губим всичко – включително илюзиите и невинността си.  Но този път слизането надолу за нея беше изкачване нагоре, защото слизането в света на подземната царица е изкачване по стълбата на Духа. Когато слизаме, се изкачваме, а когато се изкачваме – слизаме. В това е ролята на огледалото на дявола в Божествения план – то прави възможна играта на дуалност, в която неделимите неща стават делими,осигурявайки по този начин условията за индивидуация на съзнанието.

Приказката за Ледената кралица ни казва, че лошите неща ни се случват не защото сме съгрешили, а защото огледалото на дявола е било разтрошено – при това от самото Слънце! – на милиони частички, които започнали да попадат в очите на хората съвсем случайно. Ако в живота ни има страдание и объркване, значи все още има парченца от дяволското огледало в очите ни. Понякога когато разговарям с клиент, който е много объркан, съм изкушена да му кажа: „Ако искаш нещата да се подредят в главата ти, просто им смени местата – и имената!“ Най-често това се случва с любовта, когато сме склонни да виждаме любов в неща, които всъщност са анти-любов! Защото точно това прави дяволското огледало – обръща нещата наопаки, замъглява съзнанието ни. Убеждава ни, например, че силната страст е силна любов, докато тя е точно обратното – силно желание, което не иска да приеме ограниченията си.

Постоянно се натъквам на примери, в които „крадецът вика дръжте крадеца“ и ни кара да гледаме в погрешната посока. Най-типичният пример са проекциите, в които един човек обвинява друг човек за неща, които са проблем в самия него. Един от най-потресаващите примери беше, когато, изследвайки темата за „дявола“ в християнските книги, попаднах на една от тях, която даваше съвети как човек да се бори с дявола. По-„дяволско писание“ не бях чела! Стилът на писане беше откровено заплашителен и караше бедния четящ човечец да се страхува до смърт от грешки а, ако иска да спаси душата си, да прави само това, което му се предписва от автора на въпросната книга. Това предписание в същността си беше нещо от рода на „не се доверявай на себе си, а на светото писание и по-точно на моето тълкуване на него„. Накратко, постоянно виждам случаи, в които „дяволът вика пазете се от дявола“.

Можем да станем жертва на подобни писания – и послания, само ако не сме в контакт със себе си. Ако разумът ни вилнее и беснее и е тотално откъснат от сърцето ни – от мястото, където сме свързани с инстинктите си и автентичното ни аз, няма да можем да различаваме истинското от фалшивото, няма да знаем кога думите „обичам те“ са истински или лъжовни. Изглежда, че една от ролите на „дявола“ в психичния ни живот е да ни помогне да разберем, че нещата не са това, което изглеждат на пръв поглед, и да потърсим истината по-надълбоко в себе си. Да станем истински.

След като разомагьосването за моята клиентка от властта на Ледената кралица беше започнало, тя написа едно стихотворение.

Кукловодът не е спец,
а празна кукла на конец.
На него дърпат му конците
и той на вас, докато спите.

Очите му са замъглени,
сетивата притъпени.
И най-фалшивият герой,
накрая ще излезе той.

Кукли: „Кукловод, кукловод,
ти дал си ни фалшив живот.“

Много съм благодарна, че тя ми позволи да споделя това стихотворение с вас! За мен то е много точна и прекрасно римувана метафора за процесите, протичащи в нашето несъзнавано, в които – докато не се пробудим, докато спим, ще ни дърпат конците. Докато не се свържем с по-дълбоката част у себе си, ще гледаме на света със замъглени погледи и като в криви огледала ще виждаме в другите това, което трябва да видим в себе си; а когато вървим нагоре, ще си мислим, че пропадаме, и когато падаме, ще си мислим, че се качваме. Странно нещо е животът. Всеки ден с изумление откривам колко малко знам за по-дълбоката му тъкан…. Но, от друга страна, тъй като „сме стигнали до края на приказката, вече знаем повече, отколкото в началото, и това е, защото сме приказвали за един лош магьосник,  най-лошият от всички магьосници, защото е самият дявол“.

Камелия

Сродни публикации: