публикувано 19.08.2013 от Камелия Хаджийска в Воинът на светлината
 
 

Пътят на индивидуацията

Зад психичните проблеми стоят различни причини – от личностен и духовен порядък, и това е особено важно да се знае както от психотерапевтите, така и от хората, търсещи самостоятелни начини да се справят с тях. Нееднократно в този сайт съм посочвала подобно разграничение  – един от най-отчетливите в това отношение примери е теорията Роберто Асаджиоли за личностния и духовния психосинтез. Сега искам да добавя още едно, което идва от друг психотерапевт, когото много ценя – Карл Густав Юнг, създателят на аналитичната психология. Смятам, че разбирането за това какво съдържа едно от централните понятия в неговата психология – „индивидуацията„, ще даде яснота за хората, чието психично страдание има духовни причини.

Въпреки че в някои отношения Юнг се отдалечава от Фройд толкова много, че дори влиза в противоречие с някои от основните му идеи, той е наясно, че Фройдовата анализа остава да е подходящ метод за лечение на определен вид хора. За да направи това разграничение, той дори предлага различни понятия – „редуктивна анализа“ и „проспективна анализа“, с които да се описват различията между двата метода. Докато „редуктивната анализа“ (фройдовата) се отнася до лечението на травми в личното несъзнавано на човека, които са се случили в неговото минало, то „проспективната анализа“ (юнгианската) се отнася до бъдещето на човека и подпомагането естествените процеси на неговия психичен растеж. Понятието за индивидуация, което Юнг предлага, се отнася именно до втората. В същността си индивидуационния процес е „спонтанен, естествен и автономен, потенциално даден в психиката на всеки човек процес, най-често несъзнаван. Ако не е възпрепятстван, задържан или изкривяван от специфични смущения, той образува психическия паралел на растежа и остаряване на тялото.“ (Йоланде Якоби, „Психологията на Юнг“, с. 140-141)

От това, че индивидуацията е естествен процес на растеж по посока постигане на психична цялостност, който обхваща целия живот на човека, следват няколко важни последствия за хората, които преминават през него.

Първо, тъй като това е процес, в който нещата се променят по силата на вътрешното зреене – така както стават в природата при растежа на едно дърво, те не могат да бъдат насилвани да стават по-бързо, отколкото процесите на вътрешно съзряване позволяват това. Докато в его-ориентираните психотерапии терапевтът все още има някаква лична сила да повлияе върху посоката и ефективността на търсената промяна, когато е в ролята на подпомагащ индивидуационните процеси, той прилича по-скоро на градинар, който се грижи за дърветата в градината – окопава ги, пръска ги и ги полива, но няма властта да им каже кога да дадат плод. Когато това се знае от клиента, той по-лесно той може да понесе  фрустрацията на нуждата си от постигане на бързи резултати.

Второто важно последствие от разглеждането на индивидуацията като естествен процес на растеж е, че дори този човек да посещава психотерапевт и работи със своето психично страдание, основен предмет на техните взаимоотношения не е лечението, а растежа.  Това означава различна употреба на психичните проблеми – на тях вече не се гледа като травми, които трябва да се лекуват и от които човек трябва да се освободи, а като на спонтанни самооздравяващи процеси на несъзнаваното, които се случват по силата на вътрешни закони, отговорни за постигането на психичната ни цялостност.  Затова когато работим с психичен проблем, който е израз на активизиран индивидуационен процес, ние заставаме на страната на симптома – т.е. подхождаме с нагласата, че проблемът е решението.

„Но здраве и индивидуация невинаги съвпадат; това което е „здраво“ за един доминантен Аз-образ в един период от живота, може да бъде нездраво за зараждащия се А-образ в следващата фаза на живота. Психологическо погледнато, както и в други области на живота, доброто е враг на по-доброто. „Индивидуация“ е по-широко и по-комплексно понятие от „здраве“. Индивидуацията е динамичен процес; той включва постоянна промяна и в крайна сметка води до приемане на крайността на живота и неизбежността на смъртта. „

от книгата на Джеймс Хол, „Юнгианска анализа на сънищата“, с. 39

В аналитичната психология на Юнг се говори за две различни фази на индивидуацията, различаващи се по различните цели, които развитието през първата и втората половина на живота отравя към нас. Докато в първата половина от живота основна цел на младия човек е да развие здраво чувство за идентичност, да се вгради в обществото, адаптирайки се към неговите норми, то във втората половина на живота целта става не просто различна, а дори противоположна. По-важно от адаптацията към социалните норми става човек да бъде верен на своята вътрешна природа и да изрази своята вътрешна уникалност и неповторимост – нещо, което понякога води до конфликт с традициите и установените норми на обществото. Също така задачата, която този път неговото развитие му отправя, е да премине отвъд едностранчивостта на изградения до този момент Аз-образ. Това означава да трансцедира чувството си за идентичност, обхващайки и съдържания на несъзнаваното, които са различни от това, което до този момент си е мислил за себе си. Тъй като това става под напора на сили от надличностен порядък, върху които нямаме власт, същият този процес в духовните традиции обикновено се нарича предаване на властта от егото.

Въпреки че процесите на индивидуация обхващат целия живот на човека, с това понятие обикновено се описват процесите на трансформация, започващи в средата на живота.  А това не са лесни процеси – раждането на по-дълбокото ни автентично Аз, т.е. активирането на архетипа на Цялостната ни личност, може да бъде изключително болезнен процес, който започва с тежки депресивни или страхови състояния, с натрапливо чувство за празнота и безсмисленост (т.нар. нигредо на алхимиците). Също така и не по-малко болезнено  продължава – отправяйки човека на дълго самотно пътешествие все по-навътре в себе си и неизбежно преминавайки и през фазата на отчаянието. Йоланде Якоби пише, че „Развитието на личността е едновременно милост и проклятие. Човек може да плати скъпо за това – защото това означава усамотяване.“ (с.139, „Психологията на К.Г.Юнг“). Именно самотата, през която преминаваме, е условието да започнем да се отграничаваме от колективното и да влезем в контакт с индивидуалното, с уникалното за себе си. „Първата последица от него е осъзнатото и неизбежно обособяване на отделното същество от неотграничеността и неосъзнатостта на стадото.“(Юнг)

Когато гледаме на индивидуацията като естествен процес на растеж, който през първата половина от живота ни съответства на развитието на личната ни сила, а във втората половина на живота ни, на предаването на същата тази сила на Бог (като част от подготовката ни за смъртта), ние можем по-спокойно да приемем неизбежните трудности и страдание, които съпътстват този растеж. Подобно знание не само ни помага да преодолеем чувството си за малоценност, което преживяването на дълбока нещастност ни носи, но и да сме търпеливи, имайки по-голямо доверие във вътрешната мъдрост на несъзнаваното. Изглежда, че основната причина този природен процес да ни причинява страдание е факта, че ние хората, имаме съзнание – имаме тази съзнаваща сама себе си част, която, за разлика от дървото, което също расте и някой ден също умира, все пак е различна от природните процеси, през които преминава тялото ни, но идентифицирайки се с него, страда.

Една от големите трудности, които хората с активизиран архетип на Цялостната личност в живота си срещат, е нагласата, че ако знаят кое е правилното нещо, което да направят, ще могат да си спестят страданието, през което преминават; че нещата ще се оправят. Но те не се оправят. Защото ние нямаме власт над зимата. Дори и да имаме идея какъв е плодът, който някой ден ще роди нашето дръвче, все пак се налага да изчакаме докато премине зимата. Това е така, защото в дълбините на нашето несъзнавано се е пробудил „инстинкт за себереализация„, който се отнася не до постиженията в света на преходното, а е насочен към вечното, към това, което не умира. Затова трансформацията, която съпътства този процес, в сърцевината си е не е нищо друго освен умиране – един дълъг процес на умиране на различни неща от света на преходното, към които нашето малко земно Аз се е устремило като източник на щастие или върху които гради чувството си за вътрешна ценност.

Тъй като индивидуационният процес засяга активиране на по-дълбоки пластове от нашето несъзнавано – там, където сме свързани с всичко останало, с цялото човечество, добре е да знаем за съпътстващите го рискове. Малката лодка на земния ни Аз може да се обърне от някоя от по-големите вълни на колективното несъзнавано, в което всички ние сме потопени. Ако имаме един слаб Аз-център (т.е. не сме постигнали целта на първата фаза от живота си), когато нахлуят преживявания от света на архетипите (което в същността си са мистичните преживявания), има опасност или от инфлация на егото, или от преминаване през психотични епизоди.Както казва Мари Луиз фон Франц, доближавайки се до Цялостната личност, ние се доближаваме до Поглъщащия лъв. А там има много латентна лудост. И, ако това ни се размине, по-меките форми на преживяване на съдържания от несъзнаваното също носят риска за загубим контакта си с реалността и здравата почва под краката си.

„Затова по този път трябва да се върви „по двама“… Желанието да бъдеш оставен на самия себе си лесно води до духовно високомерие, до безплодни размишления и до усамотяване в собствения Аз. Човек се нуждае от отсрещната страна, в противен случай основата на преживяването е прекалено нереална. Всичко се стича навътре и получава отговор винаги от същия, а не от някой друг, различен човек.“

Йоланде Якоби, „Психологията на Юнг“, с. 142

Й. Якоби тук дава пример с ролята на изповедта в католическата църква, която осигурява подобно пространство за „разговор между двама насаме“, както и с общуването, което се случва в кабинета на психотерапевта за хората, които не са настроени религиозно.

„За мнозинството хора, които не се изповядват обаче, или за онези, които са настрани от всичко религиозно и не познават изповедта, работата с психотерапевта е такова помощно средство. Разликата обаче е значителна, защото той не е свещеник, говорещ от името на една по-висша власт, не е абсолютен морален авторитет (и не бива да се държи като такъв), а в най-добрия случай е доверено лице с известен житейски опит и задълбочено познание на същността и законите на човешката психика… Когато „целостта“, т.е. осъществяването на изначално заложената в анализирания личност, се издига като цел, психотерапевтът помага с разбиране за постигането на тази цел. Но тя израства от само себе си и никога не може да бъде издигната осъзнато.“

Йоланде Якоби, „Психологията на Юнг“, с. 142

Смятам че във времето, в което живеем, формите на „вървене по двама“ са по-богати от времето на Юнг или разцвета на църквата. Освен духовен наставник или психотерапевт, който има личен опит с извървяването на пътя на духовната трансформация, това може да бъде всеки, който познава тези процеси и при нужда може да послужи като коригиращ фактор. Включвам в тази група и четенето на книги, тъй като в същността си то е форма на общуване с хората, които са ги написали. Когато сме подготвени, че в същността си индивидуацията е потапяне в света на мистериите, че тя израз на това че в живота ни се е включил фактор от вътрешен порядък, върху който нямаме контрол, можем по-лесно да приемем ирационалните на пръв поглед преживявания, които тя отключва.

„Успешната“ юнгианска анализа ни кара да оценим изключително тайнствената природа на психиката, която изглежда едновременно интимна и трансперсонална, свързана с индивидуалния Аз, но по-свободна във времето и пространството от емпиричната личност.“ с. 29

Макар и да има различни цели в различните етапи от живота ни, индивидуацията като естествен процес на развитие продължава цял живот. Дори и когато най-трудната част от нея е минала, дори когато трансформацията и вътрешното преобръщане вече са се случили, развитието остава. Ние продължаваме да се променяме до края на живота си, участвайки в този безкраен процес на вътрешно обновяване и растеж.

„Понеже архетиповите потенциали са много големи, не може при всеки отделен процес на индивидуация  да се постигне всичко, което е вътрешно възможно. Важният фактор тук не е обемът от постигнатото, а дали личността е вярна на своите по-дълбоки потенциали или просто следва егоцентрични и нарцистични тенденции, или се идентифицира с колективните куртурални роли. „

Джеймс Холс, „Юнгианска анализа на сънищата“, с. 26

Правим това като осъзнато съдействаме на диалога между земното ни аз – съзнателния ни Аз, и трасперсоналното ни Аз, божествената част от нас. И в това е творчеството, т.е. сътворяването на нашата уникална идентичност.

„Процесът на индивидуация, коакто се излага в теорията на Юнг и се стимулира в анализата, включва един продължителен диалог между Аза като отговорен център на съзнанието и тайнствения регулиращ център на цялата психика, център, който Юнг нарича цялостна личност – ядро едновременно на Аза и на неговата трансцеденция, при което за индивидуационния процес е необходимо Азът да разгърне състояния привидно отделни и независими от него.“ с. 28 пак там

Накратко, пътят на индивидуацията е пътят на нашия вътрешен растеж. Когато той се случва във втората част на живота ни (за Юнг това е 35-тата година, по мои наблюдения това започва вече по-рано – след 28-мата), това е растеж към смъртта. Подготовката за нея се случва като започне серията от по-малки или по-големи умирания на неща от света на преходното, към които сме привързали или върху които сме изградили своята вътрешна ценност и идентичност. А това е болезнено. Понякога твърде болезнено. Но болката не е болест. Тя е симптом за развитие – дошло е времето да се отворим към мистерията на живота, върху която нямаме контрол. И най-доброто, което можем да направим, е да се доверим, че същият този източник, който ни е изпратил страданието, ще ни изпрати и решението. И да се въоръжим с търпението на градинаря, който се грижи за дърветата, за да дочакаме узряването на плода. Преди това обаче е зреенето и страданието от извършващите се процеси на вътрешната ни трансформация.

Камелия