публикувано 29.04.2013 от Камелия Хаджийска в Воинът на светлината
 
 

Пътят към Голгота

Наскоро получих и-мейл от приятелка. Завършвайки писмото си тя се чудеше какво да ми пожелае по повод идващите Великденски празници. „Щастливи празници, пишеше ми тя, някак не ми звучи добре. Възкресението свързвам с болката от умирането на старото и този процес е тежък и мръсен – за мен поне.“ Разбрах я какво има пред вид, дори и да не бих използвала същите думи. Защото по някаква причина и аз виждам във Великден по-скоро разпятието, отколкото възкресението. По-силното в мен е това:

И това

и това

и това

и това

Ако оставим настрана боядисването на яйцата и семейните срещи с хапване и пийване, в същността си Великден е християнски празник и Великият ден, който празнуваме, е възкресението на Божият син от кръста. За мен обаче още по-великото от възкресението е носенето от Божият син на кръста. Това е истинското величие, което виждат очите ми – да преживееш толкова тежка участ, бидейки човешко същество в тяло, но да не загубиш вярата си в Бога и любовта в сърцето си! Да си предаден за тридесет сребърника от единия от твоите ученици, а другите да се откажат от теб в момента на най-големите изпитания, да носиш тежкия кръст и трънения венец, изпивайки горчивата чаша, която не друг, а сам твоят Създател ти е пратил, да можеш да кажеш на тези, които забиват пирони в тялото ти „Боже прости им, защото не знаят какво правят“ – за мен това е моментът на истинското величие. Да надмогнеш човешкото, за да проявиш Божественото дори когато любовта и вярата ти са подложени на нечовешки изпитания.

Може би в снимките по-горе сте разпознали кадри от известния филм на Мел Гибсън „Страсти Христови“ /The Passion of the Christ by Mel Gibson/. Действието в него показва последните дванадесет часа от живота на Исус. Когато за първи път го пуснаха по кината, аз бях в Косово и го гледах в една малка кино-зала в сградата на EU в Прищина. Нямах никаква представа, че двата часа, които ми предстоят, сърцето ми почти ще се пръсне от мъка и че с огромно усилие ще се удържам да остана до края на филма. Докато го гледах болката на моменти беше толкова силна, че имах чувството, че ще полудея и затова се оглеждах наоколо с подпухнали от сълзи очи да видя дали има и други като мен. Не успявах да видя някой друг толкова дълбоко разтърсен и не разбирах дали нещо в мен не е наред или нещо в другите хора не е наред.

По това време все още не бях започнала да се спускам в тъмната нощ на душата, нито бях чувала за плътното болково тяло и затова не можех да си обясня изключително силната си реакция. Сега поне вече знам. Все още обаче не съм сигурна, че  отново мога да гледам този филм. Подозирам, че сцените на болката, кръвта и страданието ще ме разтърсят отново и мъченичеството във филма ще докосне някакви дълбоко неразбираеми за ума ми, но и също толкова дълбоко истински нишки у мен.

Дълго време не разбирах християнството. Чувствах се по-близо до източните философии и религии отколкото до религиозната вяра по собствените си земи. Не можех да разбера как така Бог може да подложи Своят син на толкова изпитания и мъчения и накрая дори да го разпъне на кръст.

Болката ми изглеждаше не само необяснима, но и безсмислена. Тъй като обаче трябваше да се справям със собствената си ирационална като причини, но съвсем реална като проявление болка, се наложи да започна да разбирам. В това отношение в най-голяма степен ми помогна написаното от Юнг. Благодарение на него вече мога отвъд болката да видя и любовта (повече за това в статията ми за „комплексът на мъченическата любов„).  Също така идеята за разпятието на кръста вече има реален психологически смисъл за мен и затова с по-малко негодувание нося своя си житейски кръст, знаейки, че ако искам да извървя индивидуационния процес към Цялостната личност ще се наложи и аз да бъда разпъната на кръста между духа и материята. Всъщност това знание е единственото, което ми помага в моментите, в които товарът на живота започва особено силно да привежда раменете ми.

Докато са правени снимките на филма „Страсти Христови“, актьорът в ролята на Исус – Джим Кавиезел, е бил ударен от светкавица. Не мога да си представя по-символично събитие от въпросното, когато различните нива на живота ни се пресичат, за да засилят посланието на това, което искат да ни кажат (т.нар. синхроничност). Подобно на моята приятелка и на мен ми е трудно да пожелавам Весели Великденски празници. Но мога да пожелая сила, вяра и любов по Пътя към вътрешната ни цялостност. Хората, поели по Обратният път, знаят как изглежда това да си разпънат между света на материята и света на Духа – между този, в който играем малките си човешки роли, в който имаме тела и страхове, и този, от който идват светкавиците. Може би ще дойде денят, в който  вместо разпятието ще виждам възкресението. Но може и да не дойде. Защото – дори да празнуваме възкръсването на Духа от материята, величието ще продължава да бъде в изпитанията, през които преминаваме, докато сме все още в материята – без да губим своята вяра и любовта в сърцата си.

Камелия