публикувано 19.01.2015 от Камелия Хаджийска в Споделено
 
 

ПЪРВА ГЛАВА

GopiKrishnaFilePhotoОт книгата на Гопи Кришна: „Кундалини – еволюционната енергия в човека“

Превод от руски: Петя Стоянова


Веднъж, в рождественското утро на 1937 г., аз седях скръстил крака в тясната стая на малката къща, разположена в покрайнините на град Джаму, зимната столица на щата Джаму и Кашмир в северна Индия. Медитирах, обърнал лице към прозореца, гледащ на изток, през който първите сиви ивици на ранния изгрев започнаха да проникват в стаята. В продължение на дългата практика се научих с часове да седя неподвижно в една поза, без да изпитвам ни най-малък дискомфорт. Дишайки ритмично, насочвах вниманието си към темето, където се намира въображаемият разцъфнал лотос, излъчващ ослепителна светлина.

Седях неподвижно с изправен гръб, мислите ми бях насочени към съзерцаване на лотоса, внимавах да не се разсейвам и връщах вниманието си към сияещия лотос всеки път, когато то се насочваше в друга посока. Интензивността на медитация забавяше дишането ми , което стана толкова бавно и тихо, че понякога ми се струваше неосезаемо. Цялото ми същество беше толкова погълнато от съзерцаването на лотоса, че за известно време изгубих връзка със собственото си тяло и обкръжаващия ме свят. В такива моменти ми се струваше, че вися във въздуха без да усещам тялото си. Единственото, което тогава осъзнавах беше присъствието на лотоса, излъчващ ярка светлина. Това преживяване е известно на много хора, които редовно практикуват медитация достатъчно дълго време. Но това, което се случи през онова утро, променило целия ми по-нататъшен живот и светоглед, се случва с не особено голям брой практикуващи.

В един от миговете на интензивна концентрация в основата на гръбначния ми стълб, в мястото, където тялото ми докосваше пода, се появи странно усещане. То беше необикновено и толкова приятно, че цялото ми внимание се насочи към него. Но веднага щом вниманието измести своя фокус, усещането почти изчезна. Решавайки, че въображението ми предприема игра с мен, за да отслаби силата на концентрацията, аз изхвърлих от главата си мисълта за това усещане и отново насочих вниманието си към предишния обект. Концентрирах се върху лотоса на темето си и щом видението стана отчетливо, странното усещане се появи отново. Но този път се опитах няколко минути да не измествам фокуса на вниманието си. Но усещането, разпространявайки се нагоре, ставаше толкова интензивно и необичайно (в сравнение с всичко, което някога съм изпитвал), че умът ми, независимо от усилията да противостоя, отново се насочи към него и то в същия миг изчезна. Реших, че с мен се случва нещо извън пределите на обичайното и че причината за това се крие в ежедневното ми практикуване на медитация.

Някога четях вълнуващи трактати на учени мъже за ползата, която може да донесе концентрацията и за чудесните способности, които йогинът развива в себе си благодарение на подобни занимания. Сърцето ми силно заби и аз почувствах, че ми е трудно да продължа да поддържам нужното ниво на неподвижност на вниманието. След няколко минути ми се удаде да се успокоя и отново се потопих в медитация. Усещането отново възникна, когато напълно потънах в себе си, но този път не му позволих да отвлече вниманието ми от първоначалния обект. Усещането отново започна да се разпространява нагоре, интензивността му нарасна, и аз почувствах, че започвам да се разсейвам. С огромно усилие на волята продължавах да задържам фокуса на вниманието си върху лотоса. Внезапно чух звук, подобен на бученето на водопад и усетих как течна светлина нахлу през гръбнака в мозъка ми.

Съвършено неподготвен за подобно явление, аз се оказах неочаквано връхлетян от него, но, възстановявайки веднага самоконтрола си, продължих да седя в същата поза, фиксирайки ума си върху все същия обект на концентрация. Светлината ставаше все по-ярка, бученето все по-силно, и, усещайки залюляване, аз осъзнах, че се измъквам от собственото си тяло, обвит от светещ ореол. Невъзможно е да се даде точно описание на това преживяване. Усетих, че точката на съзнанието, която би била моето „аз”, се разширява, обкръжена от вълни от светлина. Тя се разширяваше все повече и повече, докато в същото време тялото, обичайният обект на нейното възприятие, се отдалечаваше непрекъснато дотогава, докато не престанах да го осъзнавам. Аз се превърнах в чисто съзнание, лишено от каквито и да е очертания, лишено от каквото и да е допълнение, наречено тяло, лишено от всякакви усещания, чиито източник са сетивата – съзнание, потопено в океан от светлина. Едновременно с това осъзнавах всяка точка наоколо, разширявайки се във всички посоки, без граници и бариери. Аз вече не бях себе си или, казано по-точно, онзи „себе си”, какъвто се познавах преди – мъничка точка на осъзнатост, заключена в тяло. Сега аз станах огромен кръг осъзнатост, къпещ се в океан от светлина, в състояние на възторг и блаженство, неподдаващ се на никакво описание, където моето тяло беше само точка.

След известен период от време (продължителността на който не мога да преценя) кръгът се сви. Появи се усещане за свиване – аз ставах все по-малък и по-малък, докато не започнах да усещам границите на собственото си тяло, отначало смътно, после все по-ясно. Връщайки се към предишното състояние внезапно започнах да чувам шум от улицата, почувствах своите крайници, главата си и отново станах малък, пребиваващ в непрекъснат контакт със собственото си тяло и околния свят. Отваряйки очи и оглеждайки се наоколо, усетих главозамайване и дезориентация, сякаш се връщам от далечни, съвършено непознати земи. Слънцето изгря и освети лицето ми с топла, успокояваща светлина. Опитах се да повдигна ръцете си, които обикновено почиват на коленете ми по време на медитация – те бяха вяли и безжизнени. За да ги отлепя от коленете си и да ги протегна напред, давайки възможност да се възстанови потока на кръвта, ми беше нужно голямо усилие. След това се опитах да измъкна изпод себе си краката и да ги поставя в по-удобно положение, но не успях. Те се оказаха тежки и сковани. Единствено с помощта на ръцете ми се удаде някак си да ги измъкна изпод себе си и после, облягайки се на стената, заех по-удобно положение.

Какво се случи с мен? Бях ли жертва на халюцинация? Или по капризите на съдбата ми се удаде да преживея Трансцеденталното? Действително ли ми се удаде това, в което милиони други са претърпели фиаско? Имаше ли в края на краищата капчица истина в потвърждение на повтаряното в продължение на хилядолетия от индийските мъдреци и аскети, че ако следваш определени правила на поведение и практикуваш медитация по специален начин, можеш да познаеш Реалността в този живот? Моите мисли ме плашеха. Аз почти не можех да повярвам, че току-що съм видял божественото. Обяснението на тази трансформация, която се случи с мен, след като потокът на жизнена енергия, който се издигаше от основата на гръбначния стълб, и преминавайки през неговия канал нахлу в мозъка ми, трябваше да търся в себе си, в своето собствено съзнание. Аз си спомних, че някога съм чел в книгите по Йога за това, че съществува жизнена енергия, наричана Кундалини, разположена в основата на гръбнака и способна да се активира благодарение на определени техники. Издигайки се по гръбнака, тази енергия издига ограниченото човешко съзнание до трансцедентални висоти, надарявайки го с необичайни психически и умствени способности. Имах ли късмета да открия този невероятен механизъм, обгърнат от мъглата на легендите от вековете, за който са разказвали (често шепнешком) някои хора, познавайки неговото въздействие върху себе си или виждайки как той се проявява у техни познати? Аз се опитах още веднъж да повторя упражнението, но бях толкова уморен и вял, че не намерих сили за концентрация. Умът ми беше възбуден. Погледнах слънцето. Възможно ли беше в момент на дълбока концентрация да съм объркал неговата светлина със сияещия ореол, който ме обгърна, когато се намирах в състояние на свръхсъзнание? Аз отново затворих очи, за да усетя играта на слънчевите лъчи върху лицето си. Но не, светлината, която идваше до мен през затворените клепачи, беше от съвсем различно естество. Тя беше външна и лишена от великолепие. Онази светлина идваше отвътре и изглеждаше като неделима част от разширеното съзнание, част от мен самия.

Аз станах, чувствайки слабост в треперещите ми крака. Струваше ми се, че цялата ми жизнена сила някъде се е изпарила. Ръцете ме слушаха по-добре. Помасажирах бедрата и подбедриците и едва след това слязох долу. Нищо не казах на жена си, а мълчаливо закусих и тръгнах на работа. Почти нямах апетит, устата ми беше пресъхнала и никак не можех да се съсредоточа. Бях обезсилен, апатичен и не бях склонен да водя каквито и да било разговори. След известно време почувствах, че се задъхвам в помещението и реших да се опитам да събера мислите си, излизайки да се поразходя на улицата. Отново и отново умът ми се връщаше към прекрасното утринно преживяване и се опитвах да го възкреся в паметта си, но напразно. Чувствах слабост в цялото тяло, особено в краката. Минувачите не предизвикваха у мен и най-малък интерес и аз продължих да вървя по улицата безучастен към всичко случващо се, което не беше характерно за мен. Върнах се към масата си по-рано, отколкото имах намерение и безсилен да работя прекарах останалата част от деня, ровейки се безцелно в книжата.

След завръщането си у дома аз не се почувствах ни на йота по-добре. Не можех да си наложа да седна и спокойно да отворя книга, както обикновено правех вечер. Похапнах без всякакво удоволствие, в пълно мълчание и легнах да спя. Обикновено заспивам почти мигновено, щом главата ми докосне възглавницата, но тази нощ беше неспокойна и тревожна. Никак не можех да потуша екзалтацията, която бях преживял сутринта, с последвалата след нея депресия и постоянно се въртях в леглото. Обхванат от мрачни предчувствия, най-накрая заспах. Сънят ми беше накъсан и изпълнен със странни видения. В три часа окончателно се пробудих. Известно време седях неподвижно на леглото. Сънят не ме ободри. Все още се чувствах уморен и на мислите ми липсваше яснота. Наближаваше обичайното време за моите медитации. Реших да пристъпя към медитация малко по-рано, за да може слънцето вече да не ме притеснява. Тихо, за да не събудя жена си, се надигнах от леглото и се отправих към кабинета си. Както обикновено, постлах на пода одеяло и, сядайки на него с кръстосани крака, започнах да медитирам.

Колкото и да се стараех, не ми се удаде да постигна обичайната си концентрация. Мислите ми се насочваха ту в една, ту в друга посока и вместо да изпитам приятно очакване, усетих нервност и безпокойство. Накрая, след упорити усилия, успях за известно време да задържа вниманието си върху обичайния обект за медитация. Но не се случи нищо и започнах да се съмнявам в истинността на моя предишен опит. Предприех още един опит, но този път с огромен успех. Центрирайки се, аз успях да успокоя блуждаещите си мисли и, концентрирайки вниманието си върху темето, се опитах да визуализирам цъфтящ лотос. Веднага щом достигнах обичайното ниво на устойчивост на ума, в мене отново възникна усещането за движещ се нагоре поток. Аз не позволих на вниманието си да се отклони и отново чух раздиращ звук в мига, в който поток ослепителна светлина нахлу в мозъка ми, изпълвайки ме с жизнена сила. Усетих как се разширявам във всички посоки извън пределите на плътта, изцяло отдаден на съзерцанието на блестящата светлина, ставайки едно цяло с нея, но все още без напълно да се сливам с нея. Състоянието продължи по-малко, отколкото предишния ден, а чувството на екзалтация не беше толкова силно. Връщайки се в нормално състояние, чух как диво бие сърцето ми и усетих горчивина в устата си. В мен възникна чувство, сякаш кален въздух изпълва цялото ми тяло. Чувството на умора и отпадналост беше по-силно, отколкото предишния ден.

За да възстановя силите и спокойствието си, известно време почивах. Още не беше се съмнало и аз се убедих в това, че преживяването е било истинско, слънцето нямаше никакво отношение към видяната от мен вътрешна светлина. Но откъде се взеха депресията и безпокойството? Защо ме обзе отчаяние, когато трябваше да благославям своята щастлива звезда и да са радвам на успеха? Аз почувствах надвисваща заплаха отстрана на нещо, което превъзхожда моето разбиране – опасност, произтичаща от нещо незабележимо и тайнствено, което не мога нито да постигна, нито да анализирам. Тежък облак на депресия и тъга, нямащ никакво отношение към външните обстоятелства, надигащ се от дълбините на моето същество, надвисна над мен.

Аз се почувствах съвсем не този човек, какъвто бях преди няколко дни. В мен се всели страх пред неясна промяна, страх, от който не можех да се избавя независимо от силата на волята. Тогава почти не осъзнавах, че от този ден нататък никога няма да стана предишния и че, правейки необратима крачка без достатъчно подготовка и необходимите знания, аз активирах една от най-страшните и чудесни сили в човек; не осъзнавах, че без да знам завъртях ключа на вратата, водеща към най-съкровената тайна на древните и че отсега нататък съм обречен да живея на границата между живота и смъртта, между разума и безумието, между светлината и тъмнината, между небесата и земята.

Аз започнах да практикувам медитация, когато бях 17-годишен. Провалът на зрелостните изпити в колежа, поради който не можах да постъпя в университета в същата година, предизвика преврат в моя млад ум. Аз бях разстроен не толкова от провала и загубата на цяла година, колкото от мисълта за това, каква болка причинявам на своята майка, която толкова силно обичах. Дни и нощи терзаех ума си, опитвайки се да намеря правдоподобно обяснение на своя провал – обяснение, способно поне отчасти да смекчи мъката от новината. Тя беше толкова уверена в моя успех, че не ми стигаше смелост с един замах да я лиша от илюзиите. Аз бях примерен ученик в колежа, заемащ почетно място в него, но вместо да посветя свободното си време на подготовка за изпити, четях книга след книга от училищната библиотека. Твърде късно разбрах, че по някои предмети не зная нищо и нямам никакъв шанс да взема изпитите. Никога преди това не бях изпитвал позора на провала. Учителите винаги се изказваха много добре за моите способности и сега се чувствах извънредно потиснат при мисълта за майка ми, която беше свикнала да се гордее с моите успехи и беше уверена в бъдещето на своя син.

На нея, родената на село в семейството на богобоязливи селяни, било съдено да стане съпруга на човек, значително по-възрастен, роден в Амритсар, разположен на шест дни пътуване с влак (в онези времена) от нейното родно място. Беззаконието, което царяло тогава в страната, заставило един от моите предци да каже „сбогом” на своя роден край с прохладен климат и да се отправи да търси пристанище на безводната суха територия на далечния Пенджаб. Тук, сменяйки дрехите и езика, моят прадядо и моят дядо са живели в добро и мир, както и другите бежанци, променяйки всичките си навици и бит, но не и религиозните обреди и лесно узнаваемите лица на кашмирски брамини. Моят баща, с неговата силна склонност към мистика, бидейки вече не особено млад, решил да се завърне в земите на дедите си, за да се ожени и установи там. Даже в периода на своя най-активен светски живот той проявявал неизменен интерес към практикуващите йога и аскетизъм, славейки се със своите окултни способности и, не знаейки умора, им слугувал, за да узнае тайната на техния чудесен дар.

Той свято вярвал в традиционната школа на религиозна дисциплина и в Йога, съхранени в Индия от дълбока древност – Йога, която (наред с много други фактори, способстващи за постигане на успех) заема почетно място в приноса за доброволно отказване от светските богатства и стремежи, отказ, необходим, за да се помогне на ума, който скъсва връзката, задържаща го на земята и да се гмурне в собствените неизмерими дълбини, недокоснати от желание и страст. Подобно поведение се прославяло още във Ведите. Като пример за това служели най-вдъхновените ведически химни и прославените пророци на Упанишадите, продължили традицията на древното индо-арийско общество да изоставят светския живот в зряла възраст (петдесетгодишна и повече) и да се отправят в планините (понякога съпроводени от съпругите си), за да живеят в изолация, посвещавайки остатъка от живота си на непрекъсната медитация и молитви – прелюдия към великия и мирен изход.

Подобни примери винаги са предизвиквали в Индия дълбокото възхищение на безбройните мистично настроени последователи. И в днешно време все още стотици бащи на семейства (достатъчно благополучни и преуспяващи от светска гледна точка), достигайки преклонна възраст и разделяйки се със своите уютни домове и почтителни потомци, се отправят в отдалечени места за отшелничество, за да прекарат остатъка от дните си в умиротворено духовно търсене далеч от неспокойния и суетен свят. Моят баща, горещ поклонник на този идеал от древността, след дванадесетгодишен семеен живот взе решение да прекара остатъка от живота си в отшелничество.

Това решение беше предизвикано отчасти от трагичната смърт на неговата първа рожба на петгодишна възраст. Оставяйки доброволно правителствения пост, който носеше голям доход, той се отдалечи от света, за да се уедини с книгите, когато още не беше навършил 50 години, и цялата отговорност за дома и семейството легна върху раменете на неговата млада и неопитна съпруга.
Тя страдаше ужасно – тогава беше на двадесет и осем години с 3 малки деца на ръце, две дъщери и един син. Това, как тя ни отгледа, с каква преданост и самозабрава се грижеше за баща ни (той не отрони от този момент нататък нито една дума с никого от нас), успявайки да съхрани при това и доброто име на семейството, може да се възпее като образец за безпримерен героизъм, неотклонна преданост на дълга и кристална чистота на пълно самоотричане.

Аз се чувствах като убит. Как можех да погледна в очите й и да призная своята слабост? Съзнавайки, че поради отсъствието на самоконтрол не оправдах възлаганите на мен надежди, реших да се оправдая в майчините очи по друг начин. Но за да изкореня в себе си пагубните наклонности и да се науча да контролирам поведението си, ми беше необходимо да се науча да подчинявам ума си.
Приемайки това решение, започнах да търся начини за неговата реализация.

За да постигна успех, беше необходимо да притежавам поне някакви знания за начините да подчиня своята бунтарска натура. И аз прочетох няколко книги за развитие на личността и контрол над ума. От всички сведения, събрани в тези трудове, обърнах внимание само на две неща: концентрация на ума и възпитаване на волята. Започнах да практикувам и едното, и другото, с юношески ентусиазъм, отдавайки на това всичките си сили и подчинявайки всичките си желания, за да постигна целта възможно в най-кратък срок. Знаейки, че неспособността ми за самоограничаване ме доведе до това, че поддавайки се пасивно на желанието, започнах да чета художествена литература вместо сухите и сложни учебници, реших да закаля волята си, започвайки с малко, а после поставяйки пред себе си все по-големи задачи. Аз се лутах и блъсках, изпълнявайки неприятни и тежки задания, срещу които въставаше моята свободолюбива натура, докато не започнах да се чувствам като пълен господар, който не може лесно да стане отново жертва на съблазните.

От контрол над ума до Йога и окултизма има само една крачка. Преходът от четене на книги, посветени на предмета, до изучаването на духовна литература (включително и беглото запознаване с някои оригинални текстове), стана почти незабелязано. Страдайки заради първия си житейски неуспех, измъчвайки се от угризения на съвестта, аз чувствах нарастващо отвращение към света с неговите объркани отношения, довели ме до това унижение. Постепенно желанието ми за оттегляне от светския живот започна да расте и започнах да търся начин да си тръгна с чест от неуредиците в живота, намирайки подходящо място за тихо и затворено съществуване. По време на този остър вътрешен конфликт тихото послание на „Бхагавад-гита” ми оказа дълбоко благотворно въздействие, потушавайки огъня на възпламенения ми ум с картината на вечен и мирен живот в хармония с Безкрайната Реалност, намираща се зад света на явленията, в които се преплитат радост и болка. По този начин, желаейки да постигна успех в светския живот, изключвайки възможността за провал поради недостатъчна решимост, аз съвсем неочаквано отидох в другата крайност: Много скоро започнах да упражнявам своята воля и да практикувам медитация не за постигане на ежедневните цели, а с цел напредване в Йога, даже ако това изисква пренасяне в жертва на всички мои светски планове.

Моите светски амбиции угаснаха. В тази младежка възраст, когато човек е склонен да попадне под влияние на блянове и идеали, а не се ръководи от практически разсъждения и гледа на света през розови очила, болката и нещастията, срещащи се на всяка крачка и подчертаващи контраста между това, което на практика е факт, и това, което следва да бъде в идеалния случай, са способни да променят посоката на мислите на най-чувствителните натури. Всичко това ми оказа двояко въздействие: направи ме голям реалист, грубо изтърсвайки от мен розовия оптимизъм, основан на мечтата за безболезнено, лесно съществуване, и в същото време направи непреклонно намерението ми да търся истинското, а не придобитото за сметка на другите, щастие, каквото и да ми струва това. Често, уединявайки се в тихо местенце в лоното на природата или в своята стая, аз водех диалог сам със себе си за преимуществата и недостатъците на откриващите се перспективи пред мен. Само няколко месеца преди това в моите честолюбиви планове влизаше подготовката за кариера, позволяваща да живея богато, наслаждавайки се на удобствата, открити за представителите на висшата класа. Сега реших да водя умиротворен живот, без светска суета и непрекъсната борба. „Защо – си казвах аз – да се привързвам към вещите, които все едно ще трябва да оставя, възможно с голяма неохота и болка, когато смъртта забие в мен своя меч? Защо да не живея, наслаждавайки се на малкото, посвещавайки времето си и спестените сили на придобиването на нетленни ценности, които ще останат с мен завинаги?”

Колкото повече мислех над тази перспектива, толкова повече ме привличаше простият незабележим живот, непознаващ жаждата за слава и светско величие, който не веднъж рисувах във въображението си. Единствената трудност в осъществяване на тези планове се състоеше в необходимостта да получа съгласието на майка ми. Нейните надежди някога бяха разбити с оттеглянето на баща ми от светския живот и сега очакванията й бяха насочени към мен. Тя мечтаеше да ме види успяващ, стъпил здраво на краката си човек, способен да изведе семейството от нищетата, в която се намираше, след като баща ми се беше отказал от задълженията си и беше започнал да раздава наляво и надясно парите, спестени от грижливата ми майка и скътани за черни дни. Аз знаех, че новината за моите планове ще й причини болка и исках на всяка цена да я предпазя от това. От друга страна, не можех да потисна в себе си желанието да тръгна да търся истината – то беше твърде силно. Разкъсваха ме две чувства: синовният дълг и естественото желание да възстановя благосъстоянието на семейството – от една страна, и отвращението към света – от друга.

Но мисълта да оставя семейството на произвола на съдбата никога не ми мина през ума. Аз можех да се откажа от всичко, даже от избрания от мене път, но за нищо на света да не се разделя с родителите си и да се откажа от изпълнение на своите задължения. Освен това цялото ми същество въставаше срещу идеята за бездомен аскет, чието съществуване изцяло зависи от труда на другите. „Ако Бог въплъщава в себе си благородство, доброта и чистота – казвах си аз, – как би могъл да допусне, че тези, които хранят към него най-гореща любов, подчинявайки се на Неговата воля, могат да оставят своите близки и роднини (задълженията към които той самият е вложил в сърцата им) и да тръгнат да скитат по света, възлагайки надежди единствено на тези, които тачат семейните връзки?”. Самата мисъл за подобен живот предизвикваше тръпки в мен. Никога не бих се примирил с живот, който пряко или косвено ще хвърли сянка върху моето човешко достойнство или би ми попречил, използвайки своите таланти и сила на ръцете, да се грижа за тези, които съм длъжен да издържам, с живот, който би ме поставил на едно ниво с инвалидите и паралитиците, причиняващи на близките си единствено неудобства.

Реших да избера за себе си семейния живот, прост и чист, освободен от съперничество, позволяващ ми да изпълнявам своите задължения пред близките и роднините и да разчитам на плодовете на своя труд. Укротявайки своите желания и намалявайки потребностите, аз ще имам на разположение свободно време и спокоен ум – всичко, което е необходимо за напредване по избрания път. В тази млада възраст ме водеше не интелектът, а нещо друго – едно далеч по-дълбоко чувство, проявяващо се благодарение на душевния конфликт и определящо целия мой предстоящ жизнен път. Тогава още не подозирах, че по невероятно стечение на обстоятелствата след много години ще ме завърти водовъртежът на свръхестествените сили и там, в безкрайната дълбочина, аз ще намеря отговора, който не дава покой на човечеството в продължение на хилядолетия. Не виждам никакво друго обяснение на това, приличащо на анархизъм: нали в незряла възраст не бях толкова проницателен човек, за да предвидя всички последствия от крачката и не можех да предполагам, че ще мога най-пълно да се реализирам, водейки спокоен семеен живот, а не разрязвайки възлите на любовта, както това са правели много отчаяни млади мои съотечественици, заричащи се в одобрението на своите духовни и светски наставници.

Нашето семейство тогава живееше в Лахор. Ние обитавахме част от последния етаж на малка триетажна къща, разположена в тясна пресечка в покрайнините на града. Кварталът ни беше гъсто населен, но, за щастие, околните къщи бяха по-ниски от нашата и не пречеха на слънчевите лъчи и свежия въздух да проникват през прозорците, откъдето се откриваше прекрасен изглед към морето. Аз си харесах едно ъгълче в едната от двете стаи и всеки ден, с първите лъчи на изгрева, се отправях там да медитирам. Започвайки с кратки медитации, увеличавах постепенно тяхната продължителност, докато не се научих да седя с часове, без да сменям позата с прав гръб пред обекта за наблюдение, без ни най-малък признак на умора и безпокойство. Стараех се неотклонно да следвам всички наставления, които дават на обучаващите се в Йога. Това не беше лесна задача за човек на моята възраст – без наставник да съблюдавам всички правила на самоограничение и добродетелно поведение, необходими за постигане на напредък в Йога, когато наоколо е пълно с многочислените изкушения на съвременния град. Но нищо не можеше да повлияе на взетото от мен решение и в отговор на всеки неуспех аз полагах още по-яростни усилия, за да усмиря непокорния ум и да не му позволя да ме командва. Колко съм успял в това, отчитайки природните ми наклонности и стеклите се обстоятелства, ми е трудно да кажа, но ако не беше продължителната практика на самоконтрол и многогодишният навик да въздържам с желязна ръка буйните пориви на младостта, мисля, че не бих могъл да изляза победител в суровите изпитания, паднали се на моята участ на тридесетгодишна възраст.

Забелязвайки необичайната за мен покорност, майка ми разбра, че с мен стават сериозни промени. Аз никога не изпитах потребност да й обясня моята гледна точка, за да я подготвя решението, което бях взел. Не желаейки да причинявам и най-малка болка на майка си, аз не споделях плановете си и не правех дори и най-малък намек за тях, когато обсъждахме моя бъдещ живот и кариерата ми. Но обстоятелствата се стекоха така, че все пак ми се наложи да споделя своето решение. Бях втори кандидат за доста изгодна длъжност в правителството, но ме отхвърлиха поради промяна на процедурата за прием. Неодобрителното отношение на съпруга на сестра ми не ми позволи да направя медицината своя професия.

По това време поради жегата внезапно се влоши моето здраве, което причини такова безпокойство в сърцето на майка ми, че тя реши незабавно да ме изпрати в Кашмир – когато ставаше дума за моето здраве, успехите в училище отиваха на втори план. В този критичен период с охота приех предложението да заема нископлатена длъжност в Департамента на вътрешните работи. Майка ми даде своето съгласие. Без каквото и да е съжаление аз напуснах прекрасната долина, за да се отдам на новата за мен чиновническа работа. След година семейството ми пристигна да живее при мен в Сринигар и скоро след това майка ми се зае активно с търсене на съпруга за мен. Следващото лято, на 23-годишна възраст, аз встъпих в граждански брак с жена, седем години по-млада от мен, дъщеря на Пандит от Барамула.

Аз доста я учудих през първата брачна нощ, когато в три часа сутринта напуснах стаята, за да извърша „умиване” в близкия крайбрежен храм, и, връщайки се след час, седнах в поза за медитация и не пророних нито дума, докато дойде време да тръгна на работа. Но тя с готовност прие това, което за нейния прост ум изглеждаше като ексцентрична черта на характера на мъжа, и когато се връщах от храма в студените зимни утрини неизменно ме чакаше топло кангри (малка глинена чаша, оплетена отвън с лоза, в която се слагат горещи въглени за загряване на тялото. Обикновено кашмирците носят кангри до голото тяло под дълга дреха).

След около година ме пратиха на служба в Джаму. Жена ми ме последва заедно с родителите ми. Тя се отнасяше към тях с преданост и ги обкръжаваше са неотслабващо внимание. Времето минаваше, в живота ми ставаха промени и ситуацията от време на време излизаше извън моя контрол, но аз никога не забравях за целта, която някога бях поставил пред себе си и не се отклонявах от избрания път, не подозирайки за онази криза и велико изпитание, които ме очакваха занапред.

През 1937 г., когато стана този необикновен случай, аз работех като чиновник в офиса на директора на образованието в нашия щат. Преди това заемах същата такава длъжност в офиса на главния инженер, откъдето бях пренасочен към новото място поради това, че се осмелих да се усъмня в справедливостта на директивите на министъра, който изпитваше извратено удоволствие да издевателства над подчинените. Работата на новото място не ми доставяше никакво удоволствие, макар че според колегите заемах завидна длъжност. В моите задължения влизаше воденето на служебни досиета на служители от висш ранг, необходими при вземане на решения за издигане по служба или преместване на друго работно място. Поради това ми се налагаше да общувам с много колеги от двата департамента. Някои от тях често минаваха през офиса, желаейки да постигнат предразположението на началството по лесен начин и за сметка на своите нищо неподозиращи колеги.

Самото естество на моите задължения, влияещо по един или друг начин на кариерата и живота на другите, правеше неизбежна критиката от страна на колегите. Но техните действия често предизвикваха в душата ми обратен ефект и понякога решението се взимаше в полза на бедния, нямащ поддръжка, но достоен кандидат за определена длъжност. Заради моята неизменна привързаност към справедливостта аз често се натъквах на подводните рифове на тайни симпатии или интриги, добре скрити под безукорната фасада на правителствените учреждения. Заради добрите си чувства към обидения често действах в ущърб на собствените си интереси и не веднъж се отказвах от извънредно повишаване в служба в полза на по-възрастни приятели.

Тази професия не беше за мен, но нямайки нито необходимото образование, за да я сменя с по-добра, нито желание да го получа, продължавах да плувам по течението. И макар да отдавах на работата много сили и да се стараех да я изпълнявам добросъвестно, изучаването и практикуването на Йога ме интересуваха много повече, отколкото светската кариера. Работата просто ми даваше възможност да преживявам, удовлетворявайки най-скромните си потребности. Друго значение за мене тя нямаше. На мен ми бяха неприятни постоянните опити на враждуващите страни да ме въвлекат в своите интриги, поради което в безметежната гладка повърхност на моя ум, която пазех за заниманията по Йога, възникваха вълни.

Няколко години след началото на моята работа в Департамента на обществените работи започна сгъстяване на облаците около главния инженер, чието желание да призове към ред корумпираните сътрудници предизвика голямо недоволство. Подчинените, недоволни от неговата политика, обединявайки се с чиновниците на министерството, изкусно изплетоха мрежа от интриги, което го принуди да си подаде оставката. След неговото напускане аз се озовах сам срещу могъщи и отмъстителни врагове, успяващи да настроят министъра срещу мен. Моята критика по адрес на новоназначения главен инженер беше последната капка, която доведе до преместването ми – за мое голямо удоволствие, тъй като атмосферата в Департамента с всеки изминал ден ставаше все по-напрегната.
Условията на работа в Директората на образованието бяха за мен по-приемливи. Тук нямаше такава крупна корупция, каквато процъфтяваше в Департамента на обществените работи. Като следствие от това не възникваха интриги и заговори. Тук, до 1947 г., животът ми течеше относително плавно и ритмично. Мисля, че приятната атмосфера и спокойствие на новата работа ми позволиха да остана на нея по време на дългото изпитание, писано се на моята съдба.

Към „ВТОРА ГЛАВА“, Гопи Кришна, „Кундалини – еволюционната енергия в човека“