публикувано 03.10.2012 от Камелия Хаджийска в По Пътя на Духа
 
 

Процесът на събуждане и психичната детоксикация

Michael J Tamura„…колкото повече се събуждаме, толкова повече съзнаваме болката и тъмнината, които внимателно сме заровили в нашата психика. Когато светлината на нашата съзнателност освети болката, всичко, което сме изградили около нея,  за да се защитаваме от нея, започва да се разпада. И често изплашени, ние се извръщаме от нея…

Всички ние сме чувствали как нашия крак „заспива“. Той се сковава, но когато кръвообращението се задвижи и той започне да се „пробужда“ – ох! Доста е неприятно, нали? Духовното пробуждане може да е подобно на това. Когато осъзнаването ви е заспало, вие сте несъзнателни и вцепенени. Не чувствате, не чувате или не виждате много. Когато обаче започнете да се пробуждате, ви полазват „тръпките“. Дълго потисканата болка, емоции и мисли излизат на повърхността на съзнателния ви ум.

Добрата новина е, че имате избор. Можете да изберете да се съпротивлявате на този процес на психична детоксикация и с усилия да продължавате да заравяте болката. Или можете да изберете с готовност да се изправите пред изпитанията – и наградите – на това психично приключение в дълбините на своята същност….

Когато кракът ви се пробуди от сковаността, е болезнено, но знаете, че ще премине. Колкото повече се отпускате и оставяте усещането да премине, толкова по-бързо отминава. Същото се отнася и до болката, която се появява с духовния растеж. Трябва да я оставите да премине. Съпротивлението не само е безсмислено, но и налива „масло в огъня“….“

Майкъл Тамура, „Отговорът си ти“, с.99-100,

Коментар: Избрах да споделя този цитат от прекрасната книга на Майкъл Тамура, защото метафората, която той използва, за да опише процесите на духовното ни събуждане, много ми хареса. Това, което знам от своя опит, е, че преди да започна да се питам имаме ли душа – нямаме ли, какъв е смисълът на живота и прочие въпроси, които обръщат погледа ни навътре и ни карат да търсим себе си по пътища, които отиват толкова надалеч, че стигат до вечността … та преди да започна това търсене навътре, аз съм била точно такава – хипнотизирана от автоматизма на обусловените си реакции и следваща масовия модел на поведение в по-малка или по-голяма степен „безвъпросно“.

Сякаш думата вцепененост на съзнанието много точно описва разбирането за себе си, което придобиваме впоследствие, когато излезем от живота на автопилот (това обаче не го знаем, докато сме на автопилот – напротив!) Това е така, защото все още не сме се събудили за осъзнаването, че вътре в нас има една част, която наблюдава целия този живот, който живеем. Че ние не сме само този, който живее, но и този, който стои и наблюдава как се случва животът ни междувременно. Докато не преминем през преживяването на този вътрешен център, на вътрешния ни наблюдател, сме в потока на автоматизми и обусловено поведение от типа стимул-реакция. Някой ни взема играчката и ние се сърдим, друг не ни дава това, което искаме, и отново страдаме…

Събужда ни болката, събужда ни отчаянието… след което наблюдаваме как ни боли, но вече не използваме болкоуспокоителните за живота под хипноза, който сме водили до този момент… След това става по-различно. Може би не е по-леко, защото отново ни боли, но поне вече не сме в транса на автоматизирания начин на живот. Вече има едно малко късче пространство вътре в нас, в което се чувстваме по-свободни …

Камелия