публикувано 01.05.2012 от Камелия Хаджийска в Воинът на светлината
 
 

Приближаване чрез отдалечаване

spacetime-2

Това е един от поредните парадокси в моята работа, личен опит и наблюдения – докато правим уж неправилните неща и по всичко да изглежда, че вървим в неправилната посока, да се доближаваме до разрешението на проблема.

Ще започна с най-ярките примери в това отношение. Всички духовни учители ни казват, че приемането е Пътят към Бога. Че, да живееш в отхвърляне на нещата от живота и самия себе си, означава да отхвърляш Него. И, обратното, да приемаш света такъв, какъвто е, означава да приемаш безусловно Божието творение. Вероятно е така, но фактите сочат, че двама от най-известните духовни учители и автори на множество книги-бестселъри в областта на духовността – Екхарт Толе и Байрън Кейти, са постигнали своето просветление, не като са практикували приемане, а точно обратното – като са стигнали крайната степен на отхвърляне, неприемане и отчаяние, на която въобще човек е способен. Екхарт Толе си е казал, че повече не се понася сам себе си, че не издържа да живее този живот, а Кейти  е спяла на пода в болничното заведение, защото е смятала, че не заслужава да спи дори на леглото, че не е достойна за това. Ясно е, че става дума не само за крайна степен на отхвърляне – става дума за крайна форма на неприемане на живота и необичане на самия себе си (другото „правилно“ нещо, което трябва да правим – да обичаме себе си!).

Именно в крайната точка на своето отчаяние тези хора са преживели това, което се нарича „просветление“ и след това дълбоко трансформиращо преживяване са започнали да проповядват новото си разбиране, а именно да приемаш живота такъв, какъвто е. Байрън Кейти дори е написала книга с подобно заглавие: „Да обичаш това, което е“. Но самата тя достига до това разбиране не по друг начин, а едва след като е достигнала крайната точка на необичане на това, което е – включително и самата себе си. Същото важи и за Екхарт Толе. Тези двамата постигат просветление и приемат живота такъв, какъвто е, след като са постигнали крайната форма на отхвърляне на същия този живот. Интересно, нали?

На фона на тези факти, се надявам, вашата твърда убеденост в това как да продължавате да правите „правилните“ неща и да съветвате другите да правят „правилните“ неща, поне малко да бъде разколебана. Наистина ще се радвам, ако стане така.  Може да е правилно, може и да не е правилно – имам пред вид това, че аз ще се радвам, ако вашата твърда убеденост в това кое е правилното бъде малко разколебана…  но въпреки това, така или иначе, правилно или неправилно, аз много се радвам, когато виждам хората да започнат да се объркват по малко. Имам пред вид ОНЕЗИ хора, на които всичко им е ясно и с охота проповядват своята яснота на останалите.

Знам, че подобна обърканост може да се окаже доста дискомфортно усещане за тях, защото Егото има нужда от сигурност и, от това да не знае какво е правилното нещо, хич не се чувства добре. За мен, обаче, подобно объркване е знак, че его-ориентираното мислене, за което да се приближаваш означава да правиш правилните неща, вече губи силата си. Наистина смятам, че когато става дума за душата, да се отдалечаваш, понякога означава да се приближаваш. Животът е мистерия, а душата ни диша въздуха на парадоксите.

Имам близък човек, който преживяваше трудности в брака си и неудовлетворение от връзката със своята жена. В отчаян опит да разбере какво го мъчи той се раздели с нея и започна във връзките си с други жени да търси това, което мислеше, че му липсва в брака. Опита му в тези връзки го доведе до разбирането, че всъщност той най-много обича жена си и че тя е нещото, което той наистина иска. И се върна при нея. Неговата раздяла и изневяра до го доведе до по-голяма близост с жена му повече от всякога и „някак си“ знам, че ако не беше преминал през този опит, нямаше да се върне обратно при нея с тази категорична убеденост, че именно Тя е неговата половинка. Това е друг пример за приближаване чрез отдалечаване.

В живота има много, безкрайно много примери за приближаване чрез отдалечаване. Ако стоите с отворен и непредубеден ум, ще ги откриете – например в кризите, сривовете, болестите и прочие „неправилни неща“, случили се в живота ви и довели до осъзнаване, пробуждане и значима промяна. Тогава вероятно ще усетите онова особено чувство, което сега искам да споделя с вас. А именно, че в това състояние на непредубедена отвореност, граничеща с обърканост и незнание, се съдържа корена на приемането… същото това, което ни е толкова трудно да го постигнем.

В един момент разбираме, че няма такова нещо като правилно и неправилно. Всичко е правилно – след като се случва. Именно това – последното, е една от най-известните мисли на Байрън Кейти:

Как разбираш, че нещо е правилно? Защото се случва.

Подобна нагласа може и да обърка ума. Няма лошо. Нека да се обърква, колкото си иска. Егото живее в ума, но душата няма нищо против умът да се пообърка малко. За нея объркването е възможност да усетим смирението в себе си, да преживеем приемането на едно по-дълбоко ниво от преди, да погледнем на живота с любопитство – без предразсъдъци и преценки какво е правилно и какво не – и да преживеем неговата мистерия. Това е друг пример за приближаване чрез отдалечаване. Колкото повече се объркваме и не знаем, толкова повече се доближаваме до едно друго разбиране и знаене – същото онова, за което говорят мистиците.

Камелия