публикувано 12.08.2013 от Камелия Хаджийска в Защо обичам Юнг
 
 

Прекалената страст търси поражение

Зад влюбването в човек, който не отговаря на нашите чувства или не ни дава това, което искаме от него, стои определена психична динамика. Зад силните чувства в несподелената любов стоят душевни закономерности, които са различни от това, което на пръв поглед изглежда. Ако знаем това, много от объркването, което подобни ситуации поражда, ще изчезне. Защото подобни влюбвания определено са съпътствани от много объркване. Човек не знае с какво е заслужил подобно отношение или съдба, след като дава най-доброто от себе си.  Явната несправедливост изпълва сърцето му с негодувание и той, чувствайки се жертва, безспирно обвинява в ума си обекта на своите чувства. В мислите си е като обсебен от това какво другият е направил или не направил и не се сеща да си зададе въпроса какво означава всичко това за него самия – защо продължава да има чувства към човек, който очевидно не им отговаря – при това достатъчно дълго време.

В подобни моменти натрапливо се изпращат SMS-и или се пишат мейли и въпреки явното нежелание на другия човек да откликне, човекът, който гори в огъня на страстта, продължава да търси начини да провокира у другия някакъв отговор или реакция. Мислите са натрапливи, човек сякаш няма власт над тях, влязъл е в силно драматичен филм и дълбоко изстрадва любовната драма. Отстрани страданието му изглежда много силно, почти задушаващо, но при по-близък поглед се вижда, че зад него стои нищо друго освен едно ядосано дете, което не е получило това, което иска, и което не е готово да се откаже, приемайки неизбежните ограничения на живота и липсата на власт върху чувствата на другия.

Юнгиаските психоаналитици биха казали, че влюбването и съпровождащите го силни чувства идват от архетипа на Цялостната личност – т.е. „образът на Бога“ и са израз на активирания процес на индивидуация:

„Може да се каже, че във всяко дълбоко любовно преживяване е включено и преживяване на цялостната личност, защото страстта и обсебващия фактор в нея идват от цялостната личност“. с. 225

но понеже силното желание е насочено към нещо външно, конкретно, архетипът „пада в материята“ и човек изглежда като обсебен от „дявола“ (в чиито владения е материята – затова на подобни хора, въпреки силното им страдание, е трудно да се симпатизира).

„… ако сила и страст останат на конкретно ниво, като искат това или онова и не са способни да пожертват желанието, тогава същото страстно либидо, което е основа на процеса на индивидуацията отслабва, става деструктивно и се саморазрушава.“

Мари Луиз фон Франц, Алхимията – символика и психология, с. 189

Страстното либидо, което е в основата на процеса на индивидуацията, не е нищо друго освен Поглъщащият лъв. Той е енергията, която черпи своята сила от архетипните пластове на „образа на Бога“ в нас, но ако това не се разпознае от човека, който гори в огъня на страстта, и той не успее да оттегли проекциите си от външния свят и да одухотвори желанието, то става деструктивно.

Интересното е, че дори човек да е стигнал до точката, в която е разбрал, че няма власт над другия човек и неговите чувства, му е много трудно да приеме поражението си. Той продължава да се занимава с другия дори и когато е започнал да разбира, че желанието му е насочено към човек, който от гледна точка на шансовете на взаимност и споделена любов не е подходящ. Понеже страданието му е голямо, той започва да иска да излезе от подобна драма, но въпреки това не успява. А не успява, защото неговото влюбване не е сляпа случайност на Съдбата, а естествен и закономерен процес – избор на неговото несъзнавано, който ще бъде оттеглен едва когато дълбоките процеси на вътрешна трансформация приключат.

Добре е да се знае, че ако корените на силните страсти са в активирания архетипа на Цялостната личност и задействането на процеса на индивидуация, въпросният процес се развива със силата на природен закон и в този смисъл не е подчинен на волята на съзнателната ни нагласа. Тъй като е въвлечен фактор от несъзнаваното на човека (а както добре знаем, то е много по-голямата – огромната!, част от психичния ни живот), нещо вътре в него отказва да извади от сърцето му стрелата на Амур, породила привличане към точно този човек. Дори и да е изтощен от дългите битки и постоянното отхвърляне (някои подобни взаимоотношения продължават много дълго време – познавам не един или двама човека, които са стояли в тях, осем, девет и дори десет години), докато не завърши процеса на калцинация и не изгорят примесите на материята, той продължава да се пече на този огън.

„Да седиш в огъня и да се печеш, е това, което носи философският камък; както е казано тук, огънят изгасва, следвайки своята вътрешна мярка; няма такова нещо като хаотично либидо, защото знаем, че и самото несъзнавано, като чиста природа, притежава вътрешен баланс. Липсата на равновесие идва от инфантилността на съзнаваната нагласа. Ако само следвате своята страст по нейните собствени указания, няма да стигнете далеч, защото тя винаги води до собственото си поражение.

Прекалената страст търси поражение. Хора, които имат неумерено страстна натура, един вид дяволска натура, охотно търсят човек или ситуация, в които да си удрят главата, и презират всеки партньор или ситуация, в които тяхната страст печели. Инстинктивно те търсят поражение. Като че ли нещо в тях знае, че този дявол трябва да бъде ударен по главата и затова, ако човек е приятелски настроен или слаб, или с разбиращо отношение към такъв огън, на болния не му се помага; обикновено такива хора ви напускат, защото това не им е нужно. Огънят на страстта търси това, което ще го угаси и затова е спешна индивидуацията, защото естествените неумерени импулси търсят невъзможни ситуации; те търсят конфликт и поражение и страдание, защото се стремят към собствената си трансформация.“ с. 286

Това се отнася не само за любовното увлечение. Това се отнася до всяко силно увлечение, което търси своето удовлетворение като се опитва да наложи своята власт над външния свят.

„Да речем, че някой е обсебен от дявола на властта. Когато доминира хората, той не е щастлив, а остава неспокоен; доминира цялото семейство и хората в професионалния живот, но пак е неспокоен. Той наистина търси някой, който да го надвие; за това копнее, въпреки че не му харесва. Това е двойнствена нагласа, защото той я мрази и в същото време копнее за някой или нещо, което да го подчини и да сложи край на властта му. Важно е това да се знае при лечение на гранични случаи, защото те обикновено страдат от страхотни емоции и винаги се опитват да стоварят всичко върху аналитика с надежда и страх, че той ще отвърне на удара; така е защото огънят знае собствената си вътрешна мярка.“ с. 286

Ако на хора в подобна ситуация им се каже, че всъщност дълбоко в себе си те искат да бъдат отхвърлени, че сами подсъзнателно са избрали подобен вид страдание, те ще ви погледнат с неразбиране. Това обаче е неразбирането на ума – на същата тази съзнателна нагласа, чиято едностранчивост и инфантилност е конфронтирана от силите на тяхното несъзнавано, което отказва да оттегли чувствата им към хората, които ги отблъскват или нараняват. Затова единственият начин да спечелят тази битка е да приемат, че те са не само това, което знаят с ума си; че те са също така и своето несъзнавано – същото онова, което им е изпратило стрелата на Амур и все още отказва да я извади от сърцето им.

Когато все пак успеят да направят това – преодолявайки яростната съпротива на „дяволското“ в себе си, конфликтът  престава да е външен (т.е. между тях и обекта на страстта им) и става вътрешен. И, дори това да не сложи край на страданието им (защото приключването на вътрешния конфликт изисква време и не става изведнъж), то слага началото на края на страданието им. Тъй като са оттеглили проекциите си и са престанали постоянно да се занимават с това какво прави или не прави другият,  вътрешната им сила започва да нараства. Тъй като вече не хабят енергия за това как да накарат другия да ги разбере или да откликне на желанията им, а вместо това се интересуват как да одухотворят желанието си, в техния объркан дотогава ум настъпва спокойствие и усещане за ясна цел и посока.

Въпросът, който най-много помага за одухотворяване на желанието и изваждането му от хватката на материята, е: „Кое е това нещо, което задоволяването на моето желание към другия човек, ще ми донесе?“. С други думи, да се опитат да си представят какво би им дало, ако обектът на страстта им най-сетне откликне на техните чувства и им даде това, което искат. Обикновено това са неща като чувство на пълнота, на цялостност, нараснало чувство за вътрешна стойност, на свобода и щастие. Когато намерят отговора на този въпрос, те вече знаят коя е истинската им цел, кой е истинският предмет на тяхното желание. Одухотворяването на желанието започва, когато започнат да търсят неговото задоволяване без да го поставят в зависимост от действията и реакциите на другия човек. Както се казва в символния език на алхимията, това е начинът да „измъкнем Озирис от оловния ковчег“.

Едва тогава разбираме Божествената логика да привлечем подобно страдание в живота си и едва тогава можем да изпитаме дълбока благодарност за вътрешната трансформация, до която това ни е довело. Тогава разбираме – по-ясно от всякога, че ако другият човек е целта ни, то свободата, която се стремим да преживеем като го имаме в живота си, се превръща в своята противоположност – в зависимост от неговото присъствие и реакции; че щастието, което неговата компания ни носи, винаги ще се превръща в нещастие, когато него го няма; че ако нашето чувство за вътрешна ценност зависи от неговото одобрение, вместо да се увеличава, то ще намалява. В подобни случаи задействаният архетип на Цялостната ни личност ще се проявява вместо в позитивните си, в негативните си форми. И това е така, защото сме се опитали да задоволим глада на Поглъщащия лъв с конкретни неща от света на материята. А, както казват юнгианските аналитици, материята е дяволът. Той иска нещо конкретно и затова такива ценности от духовен порядък като като любовта, пълнотата, свободата, радостта и чувството за вътрешна ценност и уникалност, когато „паднат в материята“ се превръщат в своята противоположност.

Огънят на страстта угасва, когато процесът на вътрешна трансформация приключи. А това е дълъг и не много лесен процес. Когато обаче приключи и пелената на магията падне, човек за първи път в живота си вижда, че в силните страсти всъщност няма любов. Че, точно обратното – те са анти-любов. Те са същите, които пораждат драмите на ревността, омразата и злобата, ако сме пренебрегнати или отхвърлени от другия; на зависимостта и обсебеността от него. Тогава разбираме, че „неподходящият“ за нашите любовни чувства човек, всъщност, е бил „подходящ“. Такъв е, защото сме го избрали по волята на нашето несъзнавано. И затова „подходящият начин“ да отговорим на избора на несъзнаваното е като е опитаме да видим какво иска да ни каже то; да оттеглим проекциите си от външния свят; да одухотворим желанието си; да сме достатъчно търпеливи, за да преживеем разпъването на кръста на вътрешния конфликт, от който се ражда новото съзнание.

Възкръсването от пепелта на изгорените страсти носи безценен дар – за първи път сме способни да обичаме истински.

Камелия

Сродни статии: