публикувано 18.12.2014 от Камелия Хаджийска в Споделено
 
 

ПАТОЛОГИЗИРАНЕ НА ДУХА

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА – Ел Колли, „Белязана от Духа“

„Първата дефиниция за думата „мистично“ в речника е „пряка връзка с крайната реалност“. Второто значение: „неясно или неразбираемо“. Тук е основният проблем: Пряката връзка с крайната реалност е неясна и неразбираема за онези, които не са я преживявали“!

Мерилин Фъргюсън

Тъй като проявите на Кундалини са многобройни, те често се бъркат с диагнози, и то погрешни. Някои неврологични и психиатрични заболявания в действителност могат често да бъдат случаи на събудена Кундалини, в които медицината се е втренчила от векове, но без да разпознава това, което вижда. Джоан Борисенко разказва за хора, диагностицирани с епилепсия на темпоралния лоб (позната също като комплексни частични припадъци), „които споделят, че могат да излизат от тялото си или че изпитват странни чувства, подобни на електрически заряди, които се зараждат в основата на гръбначния стълб и довеждат до оргазмични потоци от енергия, или че тялото им се изкривява в приличащи на йога пози, или стигат до задълбочени прозрения“. Други така наречени „симптоми“ включват прекалени занимания с религиозни идеи.

Това, което за мистика е автентичен духовен опит, може да изглежда обсебваща религиозна ангажираност за неинформирания наблюдател. Духът е така дълбоко потиснат в психиката на съвременния човек, че дори когато се сблъска с нещо, което изглежда като патица, ходи като патица и звучи като патица, той уверено заявява: „Виждам пред себе си счупен часовник“. И всеки, който твърди обратното, е шарлатанин. (игра на думи – Duck – патица; Quack – квак, квакане на патица, шарлатанин – бел. прев.).

Преследване на духовността

Има едно нещо, наречено шизофрения„, казва Джил Джонсън, „и това означава разбито сърце„. Неотдавна се натъкнах на една трагична история за млада жена, чиито тъжен житейски опит е бил третиран от медицината толкова зле, че унищожил живота ú. Много млада, тя се омъжила за грубиян, и претърпяла спонтанен аборт при първата си бременност. Нейната депресия след загубата на бебето, в съчетание с други източници на напрежение в живота ú, я накарала да потърси професионална помощ. За съжаление попаднала при психиатър, напълно лишен от съчувствие и разбиране на човешката емоция. Вместо да ú помогне да се справи с мъката си и лошия си брак, той я диагностицирал с шизофрения и ú предписал антипсихотични лекарства. Казал ú, че проблемите ú произтичат от нейния психичен дефект – „шизофренията“ – и разбил надеждите ú за възстановяване, както и малкото останало ú самочувствие. Това, заедно с увреждащите мозъка ефекти на дългосрочната употреба на антипсихотици и антидепресанти, превърнало живота ú в поредица от хоспитализации в психиатрични отделения. След години на този нечовешки режим, тя се превърнала в едно от скритите чудовища Франкенщайн в психиатрията, развивайки напълно истинска психоза.

Тъй като психиатрията като цяло не може да направи разлика между умствените увреждания и естествените емоционални отговори на житейските кризи, хората с разбити сърца остават изложени на риск от медицинско насилие. Това е двойно по-вярно за тези от нас, изпитващи „свещената лудост“ на духовното пробуждане. Б.С. Гоел, известен още като Шри Гуруджи, казва, че по време на неговия двайсетгодишен процес на събуждането на Кундалини, е проявявал симптомите на почти всички психически заболявания, които са известни. Когато Гопи Кришна е в процес на собственото си мъчително пробуждане, той казва, че инстинктивно е знаел, че трябва да стои далеч от лекари и психиатри, без значение в колко лошо състояние е бил. Той осъзнавал, че те не биха могли да разберат неговите психически и физически болки и че в своето невежество биха могли да наложат лечение, което би имало вреден ефект върху процеса.

Докато подготвяхме брой 22 от „Споделена трансформация“ (с тема на броя „Лудост или трансформация„), се натъкнах на новоизлязлата книга „Грижа за ума“: Подробно ръководство за психично здраве, която представлява дебел сборник от диагностични критерии за основните психични разстройства, признати в ДСН-IV (Диагностичен и статистически наръчник на психичните разстройства). Тази книга беше образователна за мен по начин, който авторите, Даян Хейлс и д-р Робърт Д. Хейлс, не бяха предвидили. В нея са описани нещата, които се преподават в медицинските училища – Диагностичният и статистически наръчник на психичните разстройства се приема като закон от болшинството психиатри, терапевти и застрахователните компании. Тя съдържа предположенията, които терапевтите масово определят като симптоми. В увода д-р Алън Дж. Франсис, професор и декан на Факултета по психология към Медицински университетски център Дюк, гордо заявява: „Аз препоръчвам тази навременна, авторитетна и мъдра книга като отправна точка, която уверено можете да използвате за решаване на проблеми, които засягат Вас и близките ви, и като източник на информация и просветление сега и за годините напред“. Ето една новина, докторе: Книгата не е толкова вдъхваща доверие, колкото ти смяташ. За всеки, който преживява Кундалини, психическо отваряне или други форми на духовно пробуждане, някои части от тази внушителна книга звучат като Наръчник на инквизитора.

Най-фрапантният пропуск в книгата – и наистина, особено в западната култура – е, че духовните елементи не са разгледани като нещо, което има въздействие върху човешката психика. В светлината на значителните постижения, направени в други области, е поразително, че съвременната психиатрия все още е обвързана с ограниченията, които Карл Юнг намира за крайно осъдителни още в началото на своето обучение през 1900 г: „То“ вярва само в това, което е „вероятно, средно, често срещано, относително“ и по този начин успява „да се откаже от всичко странно и значимо, и да сведе нещо необикновено до баналното“. Деветдесет години по-късно д-р Сет Фарбър, един от директорите на Сдружението срещу принудително психиатрично лечение, изразява същото чувство: „На Роналд Лейнг се гледаше като на екстремист, който „романтизира“ страданията на „психично болните“. Експертите по психично здраве успяха да де-романтизират почти всяко измерение на човешкото съществуване, оставяйки ни с една вселена, опустошена от смисъл, лишена от поезия, една безжизнена машина“.

Не е случайно, че официално само 10 процента от общото население се определят като атеисти, а проучване на американските психиатри установява, но проучване на американските психиатри установява, че повече от половината от същото това население казва, че не вярва в Бог. Тази разлика потвърждава дългогодишния антагонизъм на психиатрията към духовното и мистичното преживяване!повече от половината от същото това население казва, че не вярва в Бог. Тези, които влизат в спонтанни променени състояния на съзнанието, и които традиционно се възприемат като морално или психически дефектни, са подложени на лишаване от свобода и репресивни медицински лечения.

По-долу са изброени многобройни “ментални разстройства”, които могат да представляват феномена Кундалини (без той да бъде официално признат като такъв). Съвсем не искам да кажа, че някои от тези категоризации непременно се отнасят до Кундалини, те по-скоро разкриват някои симптоми, заради които лекарите могат лесно да объркат процеса Кундалини с истинско душевно заболяване. Изреждам тези разстройства по азбучен ред (Както е в латинската азбука – бел. прев.).

  • Краткото психотично разстройство е внезапна поява на дезорганизирана реч и поведение и/или кататония, и се диагностицира като заблуди и халюцинации. Кризата трае от няколко часа до около месец и обикновено е предизвикана от „огромно напрежение„. Спонтанният Кундалини транс може погрешно да бъде диагностициран като кататония и повечето мистични преживявания са отхвърлени като халюцинация от психиатрията.
  • Нарушената адаптация включва симптоми, които нямат никаква явна физическа причина, като психосоматични „слепота, двойно виждане, глухота, загуба на усещания, нарушен говор, нарушена координация или баланс, слабост или парализа, затруднения при преглъщане, гърчове, треперене, загуба на съзнанието, изтръпване на ръцете и краката“. Авторите обясняват, че „симптомите при нарушената адаптация не са съзнателно или преднамерено предизвикани“ и казват, че синдромът може да бъде резултат от травма. Той е често срещан при военните по време на война като посттравматичен шок. Знам случаи, които могат да попаднат в тази категория и които не са свързани с Кундалини, като при една жена, която беше необяснимо парализирана в продължение на година след шока да научи, че годеникът ú тайно се е оженил за друга. Фактът, че заболяването често се появява при пациенти с клинично диагностицирани неврологични и ортопедични проблеми, включително и с наранявания по главата, изглежда в пряко противоречие с устойчивата психиатрична теория, че симптомите са несъзнателен опит да скрият позорни емоции или да се избегне личната отговорност!
  • Делириум: Това състояние не е същото като деменцията, с която е характерна болестта на Алцхаймер. Делириумът, в който пациентът е доста „не на себе си“, често е предшестван от „безпокойство, затруднение да мисли ясно, свръхчувствителност към гледки и звуци, нощно безсъние, сънливост през деня и ярки сънища и кошмари”. Знаем, че „острият делириум“ може да доведе до халюцинации и усещания като „насекоми, пълзящи под кожата“, които авторите наричат просто „сърбеж“. ((кажете, моля ви, кой клиничен инструмент може да идентифицира тези усещания?) Втрисането, треперенето, сърцебиенето и зачервяването на лицето, са често срещани при пациенти в делириум, както и затруднената концентрация и пропуски в паметта. Много физически заболявания предизвикват делириум – например нараняване на главата, свръхдоза или внезапно спиране на лекарства. Известно е, че антипсихотичните лекарства причиняват тези симптоми и въпреки това, за да се контролират те, често се прилагат именно антипсихотици (силно се съмнявам, че лекарите, предписващи Торазин, за да контраатакуват делириума, съзнателно използват хомеопатичната теорема, че подобното се лекува с подобно)!;
  • Налудно разстройство: Тази категория включва хора, които въпреки всички доказателства за обратното, вярват, че обектът на чувствата им желае любовта им; мании за преследване, които често водят до насилие и „отмъщение“ за въображаеми обиди; прекомерно контролиращите „притежаващи“ съпрузи, които са сигурни – отново, без причина – че партньорката им е невярна; и вие или аз, които сме убедени в реалността на чакрите и духа на Кундалини, а нашият лекар е убеден в обратното;
  • Деперсонализацията „включва устойчиво, силно, обезпокоително и неприятно чувство на нереалност „, което хората могат много трудно да опишат. Преживявания като това да бъдеш „извън тялото си и близо до смъртта“, както и различните нива на трансцедентално съзнание, попадат в тази категория. Това разстройство се счита за психическо заболяване и независимо от факта, че и авторите споменават това, 70% от младите хора са споделяли поне едно преживяване от този род (това може да означава, че по-младото поколение разширява съзнанието си много бързо)! Въпреки, че това състояние може да бъде реакция на екстремна криза, загуба или травма, то не е необичаен отговор на трансцендентно преживяване и в такива случаи със сигурност трябва да се лекува чрез духовно (не психологическо) консултиране;
  • Депресивни разстройства: Те говорят сами за себе си. Най-голямата опасност при психиатричната интервенция тук е употребата на електрошокова терапия, която все още е предпочитана при лечение на депресия, която не се поддава на лекарствена терапия;
  • Паническите разстройства са разгледани по-надолу в тази глава;
  • Шизоафективно разстройство: „Комбинация на психотично разстройство и депресивно разстройство“. По същество това е шизофренна тенденция, съчетана с потенциал за самоубийство;
  • Шизоидно разстройство на личността: Включвам това предполагаемо заболяване не защото то има пряко отношение към процеса на Кундалини, а да покажа как психиатрията и религията си противоречат. Човек е диагностициран с това заболяване, когато той или тя е самотник, много емоционално сдържан, незаинтересован от социализиране или интимност, прави много малко неща и е безразличен към мнението на другите. Така може да бъде описан терориста Тед Качински, но точно тези качества са ценени в монашеските религиозни групи. Това е описание на един аскет. Йогите, типовете отшелници – мистици, монахини и монаси от всички традиции, както и много шамани, притежават тези черти – и работят усилено за постигането им!;
  • Шизофрения: Смята се, че шизофренията се развива във възрастта между 17 и 24 години, а на шизофренното разстройство са присъщи симптоми, които се проявяват в по-късна възраст и приличат повече на описанието на временната психоза при пробуждането на Кундалини, които пък са типични за шизофренията по принцип. Както обикновено всичко, което се стори на средностатистическия човек абсурдно, от напълно щуро до знак за психо-духовно развитие, е класифицирано като шизофренна заблуда в т.ч. странните параноидни идеи (някои вярват, са жертва на заговор между ЦРУ и Заека Роджър, или че телевизионният синоптик умишлено им изпраща кодирани съобщения по много лични въпроси); абсурдно положителна или отрицателна инфлация (убедеността, че са Наполеон, Дявола или Феята на зъбите); странно поведение или пълно незачитане на личния външен вид и хигиена без осъзнаване как това влияе върху останалите … и свръхчувствителност; чуване на вътрешни звуци, музика, гласове; изтръпване или усещане за вътрешно изгаряне. Друга шизофренна заблуда, казват, е убеждението, че „те имат рядък дар, като екстрасензорните възприятия“ (авторите не изясняват дали това е шизофренна самозаблуда, защото той или тя, в действителност, не изпитват екстрасензорно възприятие или тъй като то е невъзможно, всеки, който си мисли, че го има, е банан).

Фулър Тори описва следните симптоми като типични индикации за шизофрения:
1) Промяна в усещанията;
2) Невъзможност да се определят и интерпретират усещанията и следователно невъзможност да им се отговори по подходящ начин;
3) Заблуди и халюцинации;
4) Променено чувство за себе си;
5) Промяна в емоциите;
6) Промяна в движението;
7) Промяна в поведението.

Очевидно има нещо, което не е наред тук – повечето, да не кажа всички, прояви на Кундалини, биха били описани като признаци за шизофрения според този списък! Ето един от случаите, с които той онагледява заблудите и халюцинациите: “ На ранен етап е обичайна появата на цветни проблясъци от светлина. Те са под формата или на отдалечени ивици или на приблизително кръгли светещи петна с размер около 30 см в диаметър”. Ако възприемането на такива „проблясъци“ от светлина бяха „заблуда“, повечето от мистиците, ясновидците и озарените духовни водачи по света щяха просто да халюцинират и религиозните преживявания щяха да бъдат описвани като мозъчна дисфункция. В ръцете на съвременната психиатрия Буда щеше да бъде диагностициран с шизоидно разстройство на личността и тъпкан с антидепресанти! Всъщност всеки аватар или свят човек от незапомнени времена, отговаря на настоящите диагностични критерии за множество психични разстройства. Това би било забавно, ако психиатрите не упражняваха такава безконтролна власт върху живота на хората. В много държави психиатрите имат законно право да въведат всеки – независимо от това дали той е техен пациент или не – в психиатрично отделение и да го принудят да се подложи на медикаментозна или електрошокова терапия против волята му и без съгласието на неговото семейство, независимо колко дълга може да бъде тя (или колко дълго застрахователната компания плаща за нея). Соматичното разстройство е психо-предположението за “нямаме биологично обяснение за твоето заболяване, затова ти вероятно си луд“. Много от физическите проявления на Кундалини биха попаднали лесно в тази категория, включително менструалните неразположения, които жените започват да изпитват още в ранния си живот. С години мъжете-лекари пренебрегваха менструалните проблеми с „всичко е в главата“. С нарастването на броя на жените гинеколози, дамите вече не чуват толкова често, че предменструалният им синдром е въображаем, но за съжаление психиатрията е все още доминирана от мъже.

  • Недиференцирано соматоформно разстройство: Учените раздават ли награди за заболяванията с най-неясни имена? Не се изненадвайте, ако тази диагноза се появи в медицинското ви досие. Симптомите включват трудност при преглъщане, изтощение, загуба на апетит, стомашни оплаквания и т.н., за които няма видима физическа причина. Симптомите на недиференцираното соматоформно разстройство често започват или се обострят в период на стрес или криза в живота на пациента. Смята се, че тези симптоми са причинени от потискани емоции. Аз не твърдя, че емоционалните репресии не могат да предизвикат затруднения от този род, напротив. Ако психиатрията беше по-гостоприемна към душата, може би щеше да има шанс за сериозен диалог между медицинските и духовните общности. Много от методите на психиатрията могат да бъдат приложени за смекчаване на тежестта на някои симптоми на Кундалини. Но ситуацията е такава, че да се доверите на психиатър може да бъдат опасно за вашето здраве, особено ако изпитвате събуждането на Кундалини.

Неправилно медицинско лечение

В нашето недалечно минало (и аз искрено се надявам завинаги да е в миналото) дори най-естественият процес, като раждането на дете, беше „подпомаган“ по един жесток начин. Чувала съм зловещи случаи за акушерки, които насилствено държат затворени краката на раждаща жена, тъй като гинекологът, който трябва да води раждането, още не е пристигнал. Такива практики са довели до раждането на увредени или мъртви деца. Ето защо лошото насилствено медицинско третиране на събуждането на Кундалини може да прекъсне и преустанови процеса. “Психотичноподобни състояния — като духовното пробуждане – могат да разкъсат границите на личността, завинаги увреждайки я, ако не се подходи правилно към тях“, предупреждава Джон Нелсън: “Такива относително доброкачествени състояния са добре известни на опитни духовна водачи…. Но тъй като такива кризи донякъде напомнят патологични състояния, по-малко опитните водачи също се объркват. Това е кардинална грешка. Много медицински процедури, които са подходящи за злокачествено регресивни променени състояния на съзнанието, са противопоказани за ситуации на духовно пробуждане, както и обратното“.

Виждаме, че психиатрията погрешно смесва тези, които страдат от многобройните житейски удари и онези, които са обхванати от духовно пробуждане. Грешка в обратната посока могат да направят и онези, които твърдят, че всички случаи на психични заболявания като шизофренията и маниакалната депресия са в действителност Кундалини смущения. В своята книга Науката и еволюцията на съзнанието Хироши Мотояма (който лично е преживял Кундалини), описва научни открития, чрез които някои био-електрически промени, свързани с Кундалини, могат да бъдат измерени с подходяща апаратура.

Като част от от своето изследване Мотояма, лекар, занимаващ се с акупунктура и електроинженер, сравнява резултатите от изследвания на пациенти, клинично диагностицирани като психотици (група С) с тези на две други групи. Група А се състои от високо духовно развити хора, които са със значителни промени в съзнанието, а група B са хора, които са започнали да се събуждат духовно и при тях се забелязват физически и психологически промени, но не са имали трансцедентни преживявания. Резултатите от изследването категорично показват, че психозата, предизвикана от Кундалини, е от различен порядък – органично и енергично – в сравнение с други психични заболявания. “Като цяло”, обобщава Мотояма, “аз открих, че хората от група А лесно могат да бъдат разграничени от хората, които са диагностицирани като ментално небалансирани, а при много от хората от група B се проявяват редица прилики с психично болните”.

При по-нататъшни изследвания разликите между групите B и C се задълбочават. Продължителна серия от проучвания, изследваща галваничното кожно съпротивление, посочва задълбочено основните дисбаланси на вегетативната нервна система при психотичните пациенти. Такива системни проблеми не се забелязват при групите A и B. По-нататъшни изследвания, измерващи цялостното метаболитно състояние на организма, отразяват високи показания при хората с пробудени чакри и изключително ниски показания при психически неуравновесените пациенти.

Юнг открива, че архетипните теми многократно се появяват в сънищата и на обикновените, и на лудите хора, което предполага, че по същността си всички имаме универсален достъп до едни и същи територии. Това далеч не означава, че всички ние пътуваме с еднаква скорост или в еднаква посока. Всеки, който е разучавал историите на сериозно увредени пациенти (или е имал много по-личен контакт с такива хора), знае, че както може да има странна вътрешна логика за тяхната лудост, така характеристиките на тази лудост могат да бъдат хаотични и изолирани. Това не е същото при мистичната „психоза”. Наблюдателите на хора в духовна криза съобщават, че те са наясно, че преживяванията им са необичайни, докато психопатите нямат чувството, че се държат и говорят странно.

Основателят на психосинтезата, Роберто Асаджиоли, споменава за „случаи на необичайно развитие“, при които определени хора „постигат високо ниво с част от личността си, но все пак (могат) да бъдат възпрепятствани от някои инфантилни фиксации или контролирани от несъзнавани конфликти”. Гопи Кришна също говори за този феномен, който е по-известен в източните култури. Онези, “които съчетават извънредни ясновидски дарби… с шизофрения или маниакално-депресивна психоза в различни степени”, са наричани авадути в Индия и мастани в Персия. Свидетел съм на няколко такива случая. Вярвам, че те са в паралелна връзка с трудностите с моята травма на гръбначния стълб. Кундалини усложнява и утежнява състоянието ми, но със сигурност не може да се каже, че тъй като някои от нас имат и събудена Кундалини, и болки в гърба, всеки, който има болки в гърба, има активирана Кундалини. Повечето ментални/емоционални заболявания са защита срещу осъзнаването. Юнг е имал случай на психотична жена, за която е научил през сънищата ú и символния ú език, че е позволявала и насърчавала децата си да пият замърсена вода в подсъзнателното си желание да се отърве от тях и да се събере отново с изгубения си любовник. Когато едно от децата – малката ú дъщеря – всъщност умира, жената полудява. Юнг видял ясно, че тя не може да се възстанови, докато не бъде категорично изправена пред това какво е направила и не поеме отговорността за него. Това се оказало работещо. След като той я конфронтирал с вината ú, тя напълно възвърнала разсъдъка си и не е имала рецидиви след това.

От друга страна, духовното пробуждане, което прилича на психоза, не е защита срещу познаването на истината, а е осъзнаване на истините, от които хората се предпазват! Ние нарушаваме културните табута, когато виждаме повече от останалите. В този случай ние не се нуждаем от помощ, за да видим собствената си истина, въпреки че можем да се нуждаем от помощ, за да се справим с ужасяващата самота, която настъпва, когато знаем твърде много. Ако нашите предишни представи за реалността са били твърде строги, новото знание може да ни хвърли в шок, който води до временни умствени или емоционални разстройства. Ето защо в проучванията на Мотояма има повърхностни прилики между психопатите и духовно новопосветените. Ако не сме запознати с духовните явления, дори нещо толкова невинно като сетивното осъзнаване на собствените ни чакри, може да ни накара да се чувстваме луди, но това са единствено страхът и недоумението в лицето на неизвестното. В тази връзка Мотояма ни уверява, че “всеки, безотносително здравословното му състояние, който пребивава успешно в сферата на духа, най-вероятно ще премине през период на психологическа и/или физическа нестабилност като нещо естествено, тъй като тялото и умът му трябва да се променят и да се приспособят към новата им връзка с недоловимите измерения на съществуването. Това е естествен процес и няма причина за тревога”.

Социалното неразбиране затруднява много хора при определянето на разликата между духовното преживяване (здравословното духовно преживяване) и умствената дегенерация. В своята, иначе отлична, книга за мистицизма, Пътят на екстаза, Софи Бърнам не се справя с опита си да отличи мистичното преживяване от шизофренията (и други форми на душевни заболявания). “Познавам една жена, която в момент на маниакалност реши, че минава духовно преживяване и обзета от енергийни вълни се скиташе по улиците бездомна”, казва Бърнам. “В тези изкривени състояния духовното въображение може да включва сатанински срещи, странни сънища или идеята, че всичко е натоварено със смисъл… Всичко се превръща в послание от Бога”.

В този откъс Бърнам прави няколко погрешни извода. Жената, която се е скитала по улиците, може наистина да е загубила връзка с реалността или просто може непредпазливо да е споделила своите преживявания с хора, които не биха могли да си представят вътрешните енергийни вълни като нещо реално (никъде в книгата си Бърнам не свързва енергийните потоци с чистото духовно пробуждане). Трудно е да се направи извод, че жената показва действителни признаци на психична дезориентация или Бърнам неправилно е приела, че усещането за движение на енергията е доказателство за делириум. “Сатанинските срещи и странните сънища” трудно могат да бъдат определени като „отклонения“, много от нас имат странни сънища и се сблъскват с демонични или негативни преживявания в някакъв момент от своето духовно пробуждане. Колкото и да не ни се иска, ние се сблъскваме с тъмни и неприятелски сили, и това, че ги разпознаваме, не е признак за душевна дисфункция.

Бърнам прави често срещаната грешка да обърква съдържанието със смисъла. Проблемът на шизофреника не е илюзорната представа, че всичко има смисъл и е послание от Бога. На шаманите и мистиците от древността е известно, че всичко е наистина смислено и те са използвали това знание с добри цели. Точно тук се крие разликата. На шизофреника или психично болния им липсва способността да използват разумно духовната информация. Виждайки светлината на свещта като божествена светлина, психически неуравновесеният човек изяжда свещта или се изгаря с пламъка ú в безуспешен опит да се слее с Бога. Той не може да направи разлика между символа и същността, и затова се държи неадекватно. Той е поразен от сложността на възприятията си, докато мистикът е в състояние да издържи на необятността на своята будност, без да губи прозорливостта си. Разликата между лудостта и здравия разум не е в това, което виждаме, чувстваме или знаем, а как се отнасяме към информацията, която имаме. Както Дон Хуан казва веднъж на Кастанеда, номерът е да не „губим топчетата си“, когато се сблъскаме със страховитото и загадъчното.
Бърнам дава и друг пример за човек, който твърдял, че е Бог, а не просто се е слял с него. Тя тълкува тази разлика като знак за лудост (да не говорим за богохулство), въпреки че по-късно в книгата си цитира уважавани мистици, които по същество твърдят същото. В действителност осъзнаването за Бога се разглежда като върха на просветлението в източните религии.

Преживях подобно нещо, когато бях на двадесет и една години, и то не беше сливане. Аз знаех, че съм Бог. За разлика от човека, за когото Бърнам говори, не се превърнах в мегаломан след това (самовлюбеността е главната опасност при осъзнаването на Бога-Аз – много гурута са се поддали на властта ú). Знаех, че не Ел Колли е Бог, а че Аз съм Бог – Аз, човекът, който е част от цялото творение, както всички ние, впрочем. Вместо да обявявя себе си за просветлена, аз просто премълчах и продължих както преди. Досега съм споменавала за това само на трима души, двама от които са имали същото преживяване. Сега, когато съм на светло, мога да добавя, че противно на схващанията, осъзнаването на Бог не е последната стъпка по пътя, защото такава няма. Пътуването е един наистина вечен танц: Шива! Както Чешърският котарак на Луис Карол отбелязва, „Всички тук сме луди“. Но различните видове лудост изискват различно лечение. Някои, като истинските мистици, опиянени от Бог, нямат нужда от помощ изобщо. Просто да бъдеш понякога е най-доброто лекарство.

Независимо колко сериозни могат да бъдат физическите, душевните и емоционалните проблеми при процеса, Роберто Асаджиоли би ни напомнил, че „това са само временни реакции, вторични продукти, така да се каже, на органичния процес на вътрешен растеж и възстановяване”. Временните епизоди на психоза, които, ако се оставят да следват развитието си в подкрепяща среда, най-често биха довели до нови нива на вътрешна яснота и будност. Обратно, бомбардирането на нашите системи с препарати за подобряване на настроението, може да възпрепятства интегрирането на несъзнавания материал, което да доведе до „замразяване“, при което пациентът нито ще се върне към нормалното си състояние, нито ще завърши прекъснатия процес на самолечение.
По-брутални от арсенала от лекарства са принудителното лишаване от свобода в психиатрични клиники, електрошоковото лечение (което трайно уврежда мозъчната тъкан), както и други нехуманни ограничения. В Дания, където електрошоковата терапия е практика, са много “ жертвите на Кундалини“, подложени на това опасно „лечение“. Тук, в САЩ, те не са много по-добре. Хора с невинно променени състояния на съзнанието, са завързвани за болнични легла в продължение на дни или седмици в моменти на енергийни крии. Дори и по-меките терапии могат да бъдат вредни за някой, който е в разгара на процес на трансформация. Специалистите с нагласа, че знаят всичко, но им липсва разбиране за духовното пробуждане, могат да бъдат снизходителни в най-добрия случай. В най-лошия те могат, и унищожават, животи.

Томас Сас, един от най-отявлените критици на съвременната психиатрия, предупреждава, че „американците днес са по-неинформирани и по-наивни за истинската природа на психиатрията, отколкото когато и да било“. Той твърди, че от самото си основаване психиатрията е била законният начин хората с власт да се отърват от по-малко социално влиятелните членове на семейството, съседи или други човешки същества, които са им причинявали някакво безпокойство. „Тъй като психиатрите имат голяма власт“, казва Сас, „и тъй като са напълно погълнати от претенцията да помогнат на така наречените пациенти, те в действителност са агенти на социален контрол от името на семейните и социални антагонисти на пациентите, и е наложително потенциалните „клиенти“ на психиатрични услуги да бъдат запознати не с това, което се казва за психичното здраве, а с това, което се прави“. Според вижданията на Сас, най-опасната черта на психиатрията е нейното „умишлено, системно дехуманизиране на човека в името на психичното здраве“.

Без значение какви са смущенията при даден човек, Джон Пери казва, че подкрепата е по-добра от лекарствено-индуцираните репресии: „…. в състояние на висока възбуда, когато архетипното несъзнавано се енергизира и активира, психиката автономно върши работата си по свой собствен начин. Това, което е необходимо, не е „лечение“, а по-скоро навлизане в тясна и дълбока връзка с другия човек, на когото съчувстваш и когото насърчаваш, а не го възпрепятстваш”.

Възгледите на Пери съответстват с тези на духовните традиции като Сидха йога, в които пробудената Кундалини се счита за интелигентната Богиня, вътрешното божествено женско гуру, което знае точно какво прави. “Когато Кундалини се пробужда, тя го прави от само себе си и се установява точно където следва да се установи”, уверява своите последователи Свами Муктананда. “Кундалини сама ще се погрижи за себе си, тъй като Шакти е съзнателна и всезнаеща сила”.

За нещастие терапевтите и психиатрите, които знаят как да се справят с необикновените, непатологични състояния на съзнанието, не са много. Някои се опитват да вместят преживяванията на пациента в редукционистката формула на травма от детството или нерешени проблеми на личността и често успяват. С подобна терапевтична „помощ“ на жена, която преминавала през значително психично отваряне, е било вменено, че нейните духовни преживявания са безсмислени халюцинации, резултат от насилие в детството ú.

Историята на западната духовна слепота накратко

Обезсърчаващо е да се живее в епоха, която осигурява толкова малко подкрепа за преминаването през трансформация. До много скоро феноменът на пробуждащата се Кундалини беше реално непознат за западния свят, което не означава, че процесът никога не се е случвал. Силно съм подозрителна към използваната през 19-ти век и по-рано и, вече остарялата, диагноза „истерия“. Такива пациенти са имали необясними припадъци и свързаните с тях симптоми, и това кара човек да се замисли колко от тях може би са изпитвали неразпознаваемо пробуждане на Кундалини. Истерията е позната от времето на Хипократ, въпреки, че е била смятана за състояние, характерно за жените. Т.нар. истерици в древна Гърция са проявявали физически симптоми като: “парализа или тремор на крайниците, функционална слепота и глухота, задух, болка в гърдите, буци в гърлото, болки в слабините или краката, загуба на съзнание припадъци, кожни обриви, храносмилателни смущения… и менструална кръв, която тече в обратна посока и залива останалите органи, включително мозъка“.

Последният, анатомично невъзможен, симптом, е причина диагнозата „истерия“ да изпадне в немилост пред европейските лекари по-късно. Дори и днес, идеята за „обръщането на менструалния поток“ се разглежда от учените като старомодно и примитивно понятие. Що за идиот е бил Хипократ, за да си представи, че кръвта от матката може да тече в обратна посока през органите и да стигне до мозъка! Опитайте се заместите думите „енергиите на Кундалини“ (които често се усещат като топла течност, която се движи през тялото) с „кръв“, имайки предвид, че източните религиозни учения твърдят, че събудената Кундалини обръща потока на Шакти от половите органи. Сексизмът настрана, Хипократ може и да се смее последен.

По-късно, учените през 18 век също се присмиват на теорията на Месмер, че вселената “тече като взаимосвързваща течност, наподобяваща етер, и че едно физическо тяло влияе на друго чрез вибрации, минаващи по потоците на тази невидима среда“. Месмер провежда множество чудотворни лечения, служейки като телесен канал за този мистериозен „етер“ – китайците го наричат „чи“, хиндуистите – „прана“, а днешните лечители – просто „енергия“. В по-късните векове последователите на Месмер разработват методите му до това, което в днешно време е известно като хипноза, вярвайки, че са спасили жизнеспособната част от теориите му, но се разграничават от лудата му концепция за „свързващата течност“. (Месмер, като Вилхелм Райх с неговата оргонна теория и други, далеч изпреварили времето си, умира като социален парий и съкрушен човек).

Зората на новата ера

Възможно е феноменът Кундалини да не се разраства, но със сигурност се разраства признаването му. Кой знае колко подобни случаи в миналото са били отписани като психични отклонения? Подобно на семена, поникнали между павета, много потенциални лечители и учители са били изгубени в закостенялостта на една култура, която не би ги признала пред света. Благодарение на Богинята, паважът най-накрая започва да се пропуква и семената са изтласкани по пътя си към светлината.

Въпреки, че осъзнаването за събуждането на Кундалини остава субективно и анекдотично (анатема за научната общност), може би скоро то все пак ще бъде потвърдено от науката. Вече има и изследване в тази посока. Когато двете австралийски изследователки Бронуин Фокс и Жасмин Артър-Джоунс завършват презентацията си на Сипозиум за изследване на Кундалини през 1994, аудиторията обявява информацията им за „зашеметяваща“. Това, което те разкриват, е, че от 1980, когато симтомите за това, което Фокс нарича „митът за паническите разстройства“, са включени в Диагностичния статистически наръчник на психичните разстройства, за онези, които преживяват пробуждането на Кундалини, се казва, че са душевно/емоционално болни и респективно биват подлагани на медицинско „лечение“. Изследването им получава високо признание: през 1995 правителствата на Австралия и Нова Зеландия награждават Фокс и Артър-Джоунс с престижната Сребърна награда, признавайки постиженията им в областта на душевното здраве и тяхната работа върху паническите разстройства.

Съдейки по резултатите от изследването на Фокс и Артър-Джоунс излиза, че от една трета до три четвърти при хората, диагностицирани с „панически атаки“ всъщност се събужда Кундалини! Известно е, че много хора, които са преживявали принудителното и непознато пробуждане на Кундалини през 70-те, са се стичали при лекари и психиатри за помощ, поради което медицинските власти са решили, че тези пациенти имат „неконтролируеми пристъпи на паника“ (т.е. имали са епизоди на екстремен, непровокиран страх). Всички симптоми на Кундалини се обясняват като следствие от прекомерно количество адреналин в системата, причинено от определено непровокиран терор, както тези пациенти често твърдят. Истината е, както Артър-Джоунс обяснява, че страхът, който те изпитват, е абсолютно нормален отговор на непознатото (за тях) и превземащо пробуждане на Кундалини, включително: усещане за топли електрически тръпки или вибрираща енергия през телата им, спонтанни преживявания за излизане от тялото (които психологията нарича „дисоциация“), чуване на гласове или виждане на ярки вътрешни светлини. Допълнителни симптоми или усещания, каквито такива хора споделят (наричат ги още „постоянно променящи се“ и които много от тях изпитват 24 часа на ден) са: депресия, треперене, главоболие, болки ниско в гърба, временна парализа, болки във врата, диария, силно изтощение и страх, болка в корема, горещи вълни, ишиас, нощно изпотяване, необяснима мигрираща болка по цялото тяло, болка, рецидивираща в таза, необясними обриви, хронична или временна болка по цялото тяло, чувствителност към светлина, остър слух, затруднено дишане, усещане за парене в стомаха. Познато ли ви звучи?

Голяма част от тези хора никога не са медитирали и сериозно се страхуват, че умират, полудяват или губят контрол, когато тези преживявания и симптоми възникнат. 74% от тези т.нар. пациенти с „паническо разстройство“ казват, че тяхната нервна система функционира по различен начин, отколкото преди първия им „пристъп на паника.“ 33% споменават крии, които те наричат „спонтанно физическо разтърсване“, които се наблюдават най-често нощем. Повече от една трета от тях споделят следните мистични преживявания по време на или след техните „панически атаки“:

* Виждане на бяла или златиста светлина;
* Преобладаващо чувство на любов;
* Ново разбиране за духовните истини;
* Емоционален пристъп на преданост, радост или благоговение;
* Разширяване на съзнанието;
* Силно усещане за покой;
* Огромна усещане за чудо и страхопочитание.

За работа с такива хора (на никого от тях стандартното медицинско лечение не е помогнало особено), това, което Фокс и Артър-Джоунс откриват, че е най-доброто за тях като начин за освобождаване на страха и окуражаването им да позволят на симптомите и усещанията да се проявяват, е медитацията (преди, поради страха или усещането, че са луди, те са опитвали да се противопоставят и да се преборят с тези прояви на процеса). Въпреки, че т.нар. „панически атаки“, т.е. пробуждането на Кундалини, продължават, „възстановяването“ е определено като липса на страх от проявленията му. Най-полезната терапевтична техника, която помага на тези хора да работят с вътрешните въпроси, които самият процес носи, т.е. лекуване на преживяната травма и създаването на лична нагласа за собственото им развитие и благополучие.

Фокс посочва още, че последното издание на Диагностичния статистически наръчник на психичните разстройства е постигнал известен напредък признавайки, че т.нар. „необясними атаки“ са със симптоми, различни от тези при фобиите, посттравматичния стрес и пристъпите на тревожност, а и те всъщност много се различават от тези на Кундалини. Въпреки това, Наръчникът все още не признава изцяло процесите при Кундалини (но сега включва отделна категоризация за преживяванията при духовно пробуждане). В същия ред на мисли медицинските изследователи, изучаващи симптоми като „сърцебиене, напрежение в мускулите, болки в главата и изпотяване“, които понякога медитацията предизвиква, наричат този процес „релаксация, предизвикана от паника“. Нито изследователите, нито д-р Бари Бърнет, който публикува доклад за тези изследвания, осъзнават, че това са възможни признаци за активирането на Кундалини, а не просто продукт на страха! Но поне признават, че медитацията не е гаранция за гладко духовно пътуване. Бърнет цитира Натаниъл Мийд (който споменава за изследването в изданието на Utne Reader през март/април 1994): “Когато човек медитира, очаквайки да намали напрежението си, а вместо това се изправя лице в лице с истинската си същност, резултатът може да бъде всякакъв друг, но не и релаксиращ“.

Тъжно е, че в името на изцелението могат да бъдат нанесени толкова много вреди. След като публикувахме информацията за изследването на Фокс и Артър-Джоунс в бюлетина на „Споделена трансформация“, бяхме затрупани с писма на благодарност от нашите читатели. В едно затрогващо писмо на читателка, която се е борила в тъмното със своите симптоми на Кундалини цели дванадесет години, казва, че сърцето ú е запяло при откритието, че агорафобията и пристъпите на паника са сред често срещаните трудности при Кундалини. Тя споделя, че едва когато прочела тази информация, най-накрая можела да „прости на себе си“ за тези симптоми, които преди това е възприемала като признаци на лична неадекватност и духовна недостатъчност.

Пристъпи на паника могат да се появат, когато Кундалини се опитва да извади потисната емоция, травматични спомени или друг несъзнателен материал. Писателката-лекар Рейчъл Наоми Ремен започва да получава пристъпи на паника скоро след като попаднала на реформаторските идеи на Института Есален. В следващ момент нейният терапевт я помолил да затвори очи и да позволи на изображението, което предизвиква паниката ú, да се появи в ума ú. Ремен видяла тънък плосък бял правоъгълник, който тя първоначално взела за визитна картичка. Терапевтът я помолил да съзерцава образа през следващите няколко седмици и просто да му даде възможност той да разкрие своя смисъл.

И това се случило. “Изведнъж плоският бял правоъгълник се появи отново в ума ми“, казва Ремен, “но този път започна да променя формата си, да подпухва”. Новият образ предизвикал нова паническа атака. Накрая разбрала посланието: “Белият правоъгълник не беше никаква визитна картичка. Беше бяла ружа, подложена на постоянен външен натиск в продължение на много, много години. Този натиск беше разрушил нейната форма, затова тя изглеждаше дълга и плоска. Сега тя беше освободена от потискането. Формата ú се променяше и я беше страх. Имаше чувството, че я умъртвяват. Но ружата не беше умирала, тя се връщаше към себе си. Формата, която е мислела, че има, не беше нейната собствена форма. С освобождаването на потискането, нещо дълбоко в нея можеше да си спомни своята цялост, истинската си форма, и нея копнееше сега”.

Ремен осъзнала, че условията в детството ú и годините на обучение по медицина, са стъпкали природната ú чувствителност и нежност. Сега тя била в състояние отново да приеме тези скъпоценни части от себе си: “Въпреки, че можех да бъда аналитична и практична, по природа аз бях интуитивна, мистична дори…. Усещането е като прибиране у дома“. Никога повече не получила паническа атака.
Думата „паника“ произлиза от Пан, богът на природата, който бил демонизиран от патриаршеската църква. В действителност, пан е гръцката дума за „всичко“, смята се, че великият Пан е всемогъщ в природния свят, което е подобно на това, което е и Богинята Кундалини – жизнената сила. В този смисъл, думата „паника“ за първи път е използвана за опетняване на пряката вътрешна връзка до основните свещени сили. Историята се повтаря, уви.

Обикновено се смята, че хората, които имат психически и духовни преживявания, са от друг свят и са ексцентрични, в най-добрия случай. В по-малко добрия се смята, че те са откачалки, далеч по-нездрави психически, отколкото тези, които не се подвизават в такива странни води. Но когато социологът Андрю Грийли на Националния център за изследване на общественото мнение към Чикагския университет изследва такива хора, включително и тези, които твърдели, че са имали дълбоки мистични преживявания, той открива, че точно обратното е вярно. Те показали най-високи резултати в стандартните тестове за измерване на психическото здраве. Грийли съобщава, че „религиозните луди или психиатричните случаи“, са много далеч от това и повечето от тях демонстрират по-висока от нормалната интелигентност и са по-малко религиозни от масата. Всъщност Лари Досей отбелязва, че според Норман Брадбърн, един от психолозите, създали тези тестове, “няма друг известен фактор, който така тясно кореспондира с психичния баланс както мистичното преживяване”. Техните заключения са потвърдени в проучванията на друг изследовател за коренните шамани. Далеч без да бъдат психотични или истерични (както психолозите първоначално смятат), шаманите са пример за по-високо душевно здраве и баланс от други членове на техните общности.

Надявам се, че тези от нас, които са преживели тези мощни и недостатъчно разбирани духовни преживявания, са авангардът на новата епоха в човешката осъзнатост. Преследването, от което страдаме, вероятно е много по-малко от това, пред което някой във вихъра на духовното пробуждане трябва да е бил изправен преди 20, 30 или повече години. Дори и да не сме в състояние да се измъкнем от тези хора, които са заслепени от крайно невежество, ние можем да се застъпим за себе си вътрешно и да не даваме правомощия на никого да тълкува нашата реалност вместо нас. Чрез нашата мрежа и завършването на собствените ни процеси безпрепятствено, нека бъдем средство за увеличаването на осведомеността за истинската природа на трансформацията. Нека се молим нашите деца и техните деца да наследят по-добър, по-мъдър свят, в който духовната еволюция е призната и почитана като автентична, целенасочена и решаваща част от човешкото развитие.

Опасни лекарства

Старият лекарски съвет “Вземи два аспирина и ми се обади на сутринта” има своето ново звучене като “Взимай Прозак и ми се обади след три месеца”. На много хора, които се консултират със своя лекар относно душевното, емоционално или физическо заболяване Кундалини, са предписвани психотерапевтични лекарства. В книгата си „Бурното търсене на себе си“, Кристина и Станислав Гроф отбелязват, че всички, които преминават през духовно пробуждане, „често се чувстват безпомощни и се радват на помощ от всякакви източници“ и това ги прави особено уязвими за неподходящо лечение. Както Гроф посочват, репресивните медикаменти „често добавят и дезориентация към преживяването на човека“. Още по-зловещо, множеството възможни нежелани реакции към тези медикаменти са много подобни на симптомите на Кундалини. Докато естествено разиващите се прояви на Кундалини обикновено са безвредни и преходни, техните зли симптоми-близнаци вследствие на химическото отравяне могат да доведат до трайни (и понякога фатални) физически увреждания.

В моя случай двама различни лекари (общопрактикуващ и невролог) ми изписаха антидепресанти срещу физически симптоми. Първото лекарство, Тразадон (генерично Дезирел), беше срещу затрудненията ми при дишане и преглъщане (тези симптоми по-късно се изпариха от самосебе си и, както разбрах, са типични проявления при отварянето на сърдечната и гърлената чакри). Беше ми предписана много малка доза, която да вземам преди лягане, тъй като лекарят ми беше казал, че единственият страничен ефект, който може да се прояви, е лека сънливост. Увери ме, че лекарството е безопасно и че за дълги години практика един-единствен човек се е оплакал от него.

Вечерта, след като взех първата си таблетка Тразадон, изхвръкнах от леглото час по-късно, с блокирана дихателна система. Всички лигавици – в носа, устата, гърлото и синусите ми, бяха толкова подути, че аз се задушавах, а от носа ми шуртеше кръв! Минаха часове, преди тези ефекти да изчезнат. На следващата сутрин, когато съобщих на лекаря си за този инцидент, бях посъветвана да прекратя лечението (дори и да трябваше да го продължа, никога не бих се доближила отново до това нещо).

Вторият антидепресант, който ми беше предписан две години след това, беше Дезипрамин. Тогава потърсих помощ за мъчителната ми болка в гърба. Моят невролог ми каза, че това лекарство се счита за ефикасно при облекчаване на хронични болки и ме увери, че единственият страничен ефект би могъл да бъде „сухота в устата“. Когато го попитах дали е възможно пристрастяване към лекарството, той отговори: „Съвсем не“.

Този път не повярвах на такива думи. Проверих в четири справочника, които съдържат списъци за употреба и предупреждения за лекарства с рецепта. Нито един от тях не споменаваше обезболяващите му характеристики, но и четирите казваха, че Дезипрамин никога не трябва да се спира внезапно, тъй като това може да предизвика тежки симптоми на абстиненция. Това за мен е работната дефиниция за пристрастяване към лекарства! Всеки справочник мрачно изреждаше „по-малки“ до „по-големи“ странични ефекти, много от които бяха значително по-сериозни от сухота в устата. Повечето от трициклатите носят същия риск. Марките подобни антидепресанти включват Норпрамин, Пертофран, Тофранил, Джанимин, Елажил, Ендеп, Авентил, Памелор и Вивактил. Възможните странични ефекти: възбуда, тревожност, замъглено зрение, болки в гърдите, объркване, запек, конвулсии, спазми, диария, смущения в уринирането, виене на свят, сънливост, сухота в устата, увеличени или болезнени гърди (и при двата пола), припадъци, умора, повишена температура, задържане на течности, косопад, халюцинации, главоболие, импотентност, киселини в стомаха, повишена чувствителност на кожата към слънчева светлина, безсъние, загуба на апетит, промени в настроението, афти, гадене, нервност, кошмари, кървене от носа, изтръпване на пръстите на ръцете или краката, сърцебиене, странни вкусове в устата, безпокойство, шум в ушите, припадъци, кожни обриви, нарушения на съня, болки в гърлото, изпотяване, тремор, некоординирани движения или проблеми с равновесието, необичайно кървене или посиняване, повръщане, отпадналост, наддаване или загуба на тегло, пожълтяване на кожата или очите. Толкова много от тези симптоми са прояви на Кундалини, че биха могли да бъдат пренебрегнати като сериозни предупредителни знаци от някой, който преживява пробуждане на Кундалини.

Трициклатните антидепресанти са антагонистични за духовното пробуждане. Те могат да препятстват процеса в незавършен етап на емоционалното пречистване, да удължат или забранят психическата решимост. Според Питър Брегин изследванията показват, че тези потенциално опустошителни медикаменти „едва ли са много по-добри от плацебо“. Действието им предизвиква „летаргия и липса на интерес, все едно, че си надрусан. Освен това, обща умствена недостатъчност и … оставят ума в невъзможност да приеме психодуховните отговори“. Известно е също, че могат да предизвикат или усложнят психоза при онези, чиито психически баланс е крехък (което се случва в много от етапите на духовно пробуждане).

Въоръжена с цялата тази информация, нямаше начин да поглъщам тези медикаменти – покана за ятрогенни заболявания. Освен всички очевидни причини за избягването им, тези лекарства рядко имат ефект преди да бъдат приемани поне 3-4 седмици. Аз не исках да вливам в тялото си субстанция, от която нямам реална нужда (и в двата случая не страдах от депресия) и че не можех спокойно да спра приема, когато или ако страдах от страничните ú ефекти.

Също толкова често на хората, изпитващи душевното объркване на промененото съзнание, са предписвани антипсихотици. Този клас невролептици включва: Торазин, Стелазин, Проликсин, Весприн, Халдол, Наван, Трилафон, Тиндал, Тарактан, Серентил, ОРАП, Куайд, Компазин, Репоаз, Дартал, Лепонекс и Меларил. Някои от най-животозастрашаващите възможни странични реакции към тях са почти идентични със симптомите на Кундалини: спазми във врата (ако са остри, могат да доведат до смърт от задушаване), затруднено преглъщане, оток на езика, лицева парализа, лигавене, тремор, световъртеж, двигателно разстройство (неспособност за задържане на едно място), възбуда, безсъние, промяна в походката (преживях нещо подобно на това в продължение на няколко седмици в началото на събуждането на моята Кундалини).

Много тревожно заболяване, предизвикано от невролептиците, е ТД – тардивната дискинезия (допуска се, че трициклатните антидепресанти могат да предизвикат това заболяване). Характерно за това състояние е, че то е постоянно и нелечимо, и може да се прояви години, след като приемът на съответния антидепресант е спрян! Симптомите на ТД, които наподобяват крии, често започват с леки отоци по езика. Това по-късно прераства в ритмични, неволеви движения на лицето, устата или челюстта, като издуване на бузите, сгърчване на устата, дъвкателни движения, показване на езика и т.н. Понякога тези автоматични движения включват и ръцете и краката. Производителите на лекарства съветват лекарите да прекратяват използването на медикаментите, ако някои от тези симптоми се проявят. Но това може да не е ясно за онези, които са изпитвали крии, че лекарствата, а не Кундалини предизвикват тези симптоми.

Питър Брегин описва необичайно тежък случай на ТД при жена, която е „явно обезобразен инвалид“ и не може „да контролира тялото си вече“. Той описва нейните „екстремни гърчове и спазми, включващи лицето, главата, шията, раменете, крайниците, торса и гърба – почти цялото тяло“. От това описание тя може евентуално да бъде идентифицирана като човек в най-интензивнита фаза на криите на Кундалини. Но Брегин продължава по-нататък, разказвайки, че жената „има проблем с оставането в изправено, седнало или легнало положение и затрудненията ú се увеличават, когато тя се опитва да направи нещо волево“. От всичко това можем да заключим, че въпреки повърхностната прилика на симптомите, криите са признаци за неврологична стимулация, а ТД е индикация за неврологично унищожение.

Опитът ми, а и всичко, което съм научила за Кундалини показват, че несъзнателните крии стават най-ясно изразени, когато човек е спокоен. Те намаляват или изчезват изобщо, когато е налице необходимост да се извърши „доброволно действие“ (понякога е възможно да преговаряте с енергията и да я помолите да намалее при специални обстоятелства). Другите сериозни реакции при прием на невролептични медикаменти включват алергични реакции, кръвни аномалии, сърдечни промени, кататония, мозъчен оток, нарушения на ендокринната система, силни и слаби гърчове, хипотония (необичайно ниско кръвно налягане), чревна парализа, увреждане на черния дроб, психоза, кожни смущения, задържане на урината, както и едно заболяване, наречено невролептичен малигнен синдром (НМС), при който смъртността е 12-20%. Симптомите на НМС включват мускулна ригидност, аритмичен пулс, промени в кръвното налягане и променени умствени състояния, подобни на които могат да се срещнат и по време на процеса на Кундалини. Ако всичко това не звучи достатъчно зле, тези лекарства могат също да предизвикват инсулти, сърдечно натравяне, отравяне на костния мозък (агранулоцитоза), или да доведат до самоубийство поради отчаяние, индуцирано от лекарствата.

Брегин недвусмислено заявява, че всички невролептици причиняват мозъчни увреждания и „са сред най-опасните лекарства, използвани някога в медицината“. Той се съмнява, че ако бъдат предписвани на всеки, не само на онези, наречени психично болни, би било законно. „Ние сме склонни да не обръщаме голямо внимание на здравето и благосъстоянието на психиатричните пациенти, предразсъдък, който е довел до драстично увреждане на милиони хора“.

Освен риска от нежелани реакции и странични ефекти, третирането с медикаменти при процес на Кундалини говори за заболяване, а се засенчва фактът, че засегнатият индивид е в процес на преобразяващо духовно пътуване. Това е жалко, тъй като, както казва психиатърът Джон Пери: „В момента, в който човек има необходимост от любящо приемане, той се оказва сам или заобиколен от професионалисти, които потискат процеса и принуждават човека да се впише в нещо, което той вече не е и светът му не е същият„. Дотолкова, доколкото ние смятаме психическите и емоционалните разстройства за срамни или ги сочим с пръст, можем лесно да бъдем измамени от медицинската пропаганда, която ни уверява, че дори и нещо да е наистина увредено, то е биохимична грешка и ние няма какво да направим. Ако не се чувствахме виновни за своите страдания, този трик нямаше да работи. Огорчена съм, когато хората, които се опитват да бъдат непоколебимо честни и отговорни, трябва да приписват своята болка на неспособността си да се придържат към определен живот и стандарт на съвършенство. Психическите и емоционалните сътресения не доказват, че сме нестабилни или че животът ни е безнадежден.

Лечебната страна на депресията

“Днешната култура очаква да бъдем маниакални: хиперактивни, да харчим, консумираме и изхвърляме отпадъци, да говорим много, да преливаме от идеи, да не оставаме твърде дълго на едно място – страхът да не бъдем скучни – и ние губим усещане за тъгата… Това е толкова егоориентирано, че ние дори не забелязваме синдрома! Това, което виждаме като синдром, са мудността, тъгата, сухотата, очакването. Това е, което наричаме депресия, и имаме гигантска фармацевтична индустрия, за да се справим с нея” — Джеймс Хилман

В момента ние живеем в „смелия нов свят“ на биопсихиатрията, която заплашва да помете малкото хуманитарни крачки, направени от психиатрията в миналия век. До 1983 г., казва Брегин, изследванията показват, че психиатрите масово са убедени, че психологическите подходи (т.е. вниманието към миналите и настоящи конфликти и травми в живота на пациента) са напълно безполезни. В този смисъл психиатрията отрича личната история на пациента – това, което Юнг с любов нарича „тайната на пациента, скалата, в която той е разбит„. Биопсихиатрията предполага, че ние сме напълно механични създания, оставени на милостта на нашите дефектни гени и ренегатната неврохимия, и че лечението за всяко душевно и емоционално страдание може да се намери в „коригиращи“ медикаменти. При това независимо, че широко изтъкваната теория за „ненормалната мозъчна химия“ никога не е научно доказана, както не е доказано, че интервенциите с лекарства въздействат върху подобряването на тази химия и могат да се справят с нежеланите чувства.

Биологичната наука е открила, че химичният състав на сълзите от мъка се различава от този на сълзите, които по естествен прочистват очите. Означава ли това, че скръбта е причинена от абнормални химикали или химическите промени съпътстват и могат да бъдат предизвикани от нашите емоции? Научно е доказано, че депресията и страданието сриват нашата имунна система. Странното е, че рядко се говори за обратното: че нарушенията на имунната система могат да предизвикат депресия и мъка. Аз не твърдя, че това е по-добрата перспектива, по-скоро поставям под съмнение начина, по който определени взаимовръзки се интерпретират от медицинска гледна точка. Фактът, че мозъчната химия се различава между щастливите и нещастните хора по никакъв начин не доказва, че химичните вещества в мозъка причиняват чувствата. Сегашната популярност на психотерапевтичните лекарства почива върху корпоративната алчност и нашето търсене на бързи решения за всички наши проблеми. Много по-лесно е за всички лекарят да прегледа и прецени пациента за десет минути и да го изпрати с рецепта, вместо да поговори с него достатъчно дълго, за да получи представа за сложните психологически, социални и духовни конфликти в неговия живот.

Според последните статистически данни, депресията достига епидемични размери в световен мащаб. Може би не трябва да интерпретираме този факт като някаква глобална епидемия от неврохимични дисфункции, а като здравословен отговор към света, който се намира на ръба на бедствие? Нашата депресия, тъга, тревожност, гняв, възмущение или „маниакално“ чувство за спешност: всичко това са начините, по които природата ни казва, че нещо не е наред, не просто с нас лично, а с цялото ни общество (има едно изследване, което доказва, че депресираните хора имат по-реалистичен поглед върху света от тези, на които всичко им е наред). Чрез тези катаклизми се разгръщат нашето съзнание и състрадание. Тъй като все повече се доверяваме на колебанията на настроенията и чувствата си, ние откриваме, че всичко, което преживяваме, ни придвижва към по-голяма самостоятелна цялост и духовна зрялост. Тези трудни чувства са викове от душите ни, но не за химични промени в мозъците ни, а за нови ценности, нови възможности, нови отношения, основани на нещо по-смислено, красиво и свещено, отколкото „нормалната“ реалност позволява.

Това отнема време, разбира се, както и готовност да понесем изключително неприятни чувства, и смелост да се изправим срещу унизителното отношение на обществото. Когато сме вътрешно претоварени, тази героична работа изглежда обезсърчителна. Понякога копнеем облекчение и когато нашият лекар, терапевт или семейство ни предложат да се обърнем към фармацията, е много трудно просто да кажем „не“. И днес антидепресантите и антипсихотиците са предписвани толкова безразборно, колкото и Валиумът и Либриумът – „малките помощници на нашите майки“ – през 50-те и 60-те години. Съветвам ви да бъдете предпазливи. Не приемайте съвети от хора, които ви подтикват да вземате тези лекарства. Вие сте единствените, които ще прецените дали рискът си заслужава. Ако в момента приемате някое такова лекарство, не разчитайте на пълна информация от вашия лекар. Много лекари биват подвеждани от фармацевтичните компании и подценяват реалните опасности от тези химически концентрати (за по-цялостен поглед върху тези и други вредни „предимства“ в биопсихиатрията силно ви препоръчвам смелото есе на Питър Брегин, Токсична психиатрия).

Ако в момента са ви предписани психотерапевтични медикаменти, не ги спирайте внезапно! Много е възможно да се сблъскате с жестока абстиненция, както Брегин предупреждава: “В периода на спирането на лекарствата могат да се развият проблеми с контрола на мускулите. Това може да доведе до временно или постоянно влошаване на психотичните симптоми, с безпокойство и дори страдание, като следствие от отвикването на централната нервна система от веществата. Може да отнеме седмици или по-дълго, за да се изчистите и не е ясно дали въобще това ще се случи. Характерно е безсънието. Спирането на лекарствата често води до много изтощителни грипоподобни синдроми, включително хрема, главоболие, висока температура, мускулно-ставни болки и стомашно-чревни смущения”.

Той продължава като казва, че пациентите се нуждаят от емоционална и социална подкрепа от други хора, когато спират приема на лекарството, и че това трябва да стане постепенно, под надзора на човек, който разбира процеса. Най-важното: „Трябва да бъде ясно, че симптомите на абстиненция могат да принудят и лекаря, и пациента, да възобновят приема на лекарството, докато това, от което пациентът се нуждае наистина, е време, за да се възстанови от действието му”. На тези от нас, които не се нуждаят от този вид химическа помощ, може да изглежда пълна глупост, че някой доброволно ще приема тези вещества в тялото си. Само че аз познавам доста хора, чиито процес включва толкова голям духовен и емоционален хаос, че лекарствата са единственото спасение за тях. В случай, че енергията се движи бясно през тялото ни, самата тя може да причини сериозни ментални и физически поражения. Известен брой учители се съгласяват с твърдението на Ричард Мос, че „процесът следва своя вградена мъдрост, която го спира, преди той да нанесе значителни физически щети. Но тази безотказна защита може да бъде нарушена, ако човек се опитва да ускори естествения процес чрез прекомерна медитация, опасни окултни практики, чрез използването на амфетамини или други тежки наркотици, или просто опустошена от чист ужас“.

Макар че не съм наясно какви допълнителни фактори биха били в основата им, е факт, че знам за три случая, в който материалът, освободен от несъзнаваното и свръхсъзнаваното при процеса, накара хората да се самоубият. В такива екстремни случаи, в които друга помощ не е възможна, успокоителният ефект на лекарствата би бил животоспасяващ. Що се отнася до други лекарства (като тези в химиотерапията), е необходимо да се съпоставят ползите и опасностите при използването им. Едва тогава можем да направим своя избор информирано. Има хора, които са ми казвали, че съзнателно са посегнали към подобни лекарства, за да прекратят пробуждането на Кундалини при тях. Никой от тях не е постигнал добри резултати, напротив. Един от хората ми сподели, че въздействието им е било противоположно и се е наложило незабавно да спре да ги взима. Други няколко са опивали какви ли не комбинации от антидепресанти и антипсихотици, като никоя от тях не е облекчила техните симптоми на Кундалини. Познавам и хора, затънали в психотични състояния, които останаха социално дисфункционални и постоянно зависими от дрогата. За мен лично всичко това са доста рискови алтернативи на това да оставиш Кундалини да следва пътя си.

Да използваш лекарства, за да се стабилизираш, е едно нещо, да се опитваш да водиш химическа борба с призива за достигане на по-високо ниво, е друго. По-малко самоунищожително е да отговорим на предизвикателствата и промените с търпение, хумор, състрадание към себе си и поне малко доверие в мъдростта на самия процес. Нашето лично страдание, физическо и психологическо, е частица от макрокосмическото страдание на всички същества, които живеят на тази планета. Страданието се опитва да ни каже нещо, да ни научи на нещо. Ако отказваме да се вслушваме, лично и колективно, лудостта ще бъде най-малкият от всичките ни проблеми.

Chapter 12 – PATHOLOGIZING THE SPIRIT