публикувано 29.10.2014 от Камелия Хаджийска в Self help
 
 

Още от книгите на Йеспер Юл

big-Tova_sam_az

Това е определението за разглезено дете от книгата „Това съм аз! А ти кой си?“ на фамилния терапевт от Дания – Йеспер Юл, когото представих в предишната си статия За близостта, уважението и границите между родители и деца.

„Разглезено не е дете, което получава твърде много от това, което иска. Разглезено е дете, което не получава достатъчно от онова, от което се нуждае.“

Както се вижда, този автор има таланта да нарича нещата от живота по начин, който внася полезни разграничения. Т.е. този вид разграничения, които водят до намирането на решения. В дадения случай определението за разглезено дете произтича от факта, че нашите деца имат множество желания, които ние, от групата на любящите родители, бихме искали да задоволим, за да бъдат децата ни щастливи. Истинското щастие обаче е сложно нещо и е резултат повече от толкова от от удовлетворяване на емоционалните ни нужди, а не от задоволяване на материалните ни желания.

Не бива да оставяме желанието на детето да управлява живота на семейството. Ако децата получават всичко, което желаят, най-вероятно няма да получат това, от което най-много имат нужда: близък контакт с отговорни възрастни хора.“

Ако сме се научили да правим разлика между „искам“ и „нуждая се“ по отношение на желанията на своето „вътрешно дете“, ще ни бъде много по-лесно да преценим кога да казваме „да“ и кога – „не“, на желанията и на своето външно дете. Знам от собствен опит колко трудно е да кажеш „не“, когато искаш да направиш другия щастлив – и особено когато този друг е твоето собствено дете! Но именно тази трудна думичка е „граничарят“, който патрулира в междинната зона между нас и другите, където се срещат различните ни желания и ограниченията на материалния свят. Именно тя прави видима тази иначе невидима територия между нас и другите, за която разбираме, че съществува всеки път, когато чуем думата „не“ или получим отказ. Както обикновено, в този двупосочен процес родителят има силата да „задава тона“ и – ако той може да приеме „не-то“ на детето си, неговото дете на свой ред по-лесно ще може да приеме и неговия отказ в бъдеще.

„Поколения наред родителите казваха: „децата трябва да се научат да приемат, че съществува отговор „Не“. Дойде време самите родители да научат този урок… Правото да кажеш „не“ и „дотук!“ е свързано и с правото на родителите да поставят собствените си граници. Да се разграничават от децата. Ако тяхното „не“ по отношение на децата означава „да“ по отношение на собствените им основни лични потребности, то това „не“ е отговор, изпълнен с любов. За сметка на това едно „не“ дошло при самоотбрана, след като твърде дълго сме го потискали, не върши работа. То прави от възрастните жертви, а вината за това се прехвърля върху децата. Принципът е един и същ: ако родителите искат децата да уважават тяхното „не“, самите родители ще трябва да уважават детското „не“. Само, когато приемем „не-то“ в семейството, можем да попречим на желанието да се превърне в задължение, а любовта във вина.“
„Възрастните и децата си приличаме по това, че когато усещаме, че другите приемат сериозно нашите нужди и желания, вече не ни е толкова важно непременно да сме прави и да постигнем своето.“
„Начинът, по който се държим ние самите, когато сме в конфликт с децата, рано или късно се превръща в начина, по който те се държат с нас. Децата ни приемат толкова сериозно, колкото ние тях.“

В това отношение има още нещо, което е важно да се знае, а именно за начинът, по който вземаме решения. Както Йеспер Юл казва – по отношение на решенията по-важният въпрос е не е „какво“, а „как“.

Важно е, разбира се, какво решават родителите, но от основно значение за здравето и благополучието на децата е как се взема това решение – под формата на диктатура или демокрация, консервативно или гъвкаво, според моментното настроение или обмислено и последователно. Това е основа за последователно изграждане на ценности.“

Да можем да се отнасяме с уважение както към своите собствени нужди, така и към нуждите на детето си е трудно, защото изисква мъдрост. А мъдростта е качество, което всеки човек лично придобива въз основа на собствения опит, на собствените си проби и грешки; то отразява му личния ни темперамент и се влияе от спецификата на всяка отделна ситуация. Налага се всеки път да решаваме отново, просто защото качеството на времето и мястото е различно. Именно мъдростта на тази книга е основната причина да харесам нейния автор.

„Липсата на метод е характерна за онези човешки отношения, които се основават преди всичко на взаимна любов. Можем да се научим как да се държим с колегите, шефа, съседите и т.н. – просто трябва да усвоим определени ритуали. Можем да се научим как да възпитаваме кучета и как да дресираме коне. За всичко това си има методи. Но не и за общуването между хората, с които сме в най-близък и непрекъснат контакт. Методите премахват различията, а с тях изчезва и равнопоставеността. Трябва да понасяме несигурността всеки ден и да експериментираме с нови неща. Това, което е работило вчера, може и да не работи днес, защото непрестанно се променяме и в личен план“.

Основните критерии за психично здраве за семейства и огранизации са едни и същи – уважение към чуждото различие, отвореност към обратни връзки, гъвкавост и промяна, търсене на истината и близост до фактите вместо изопачаване, лъжи и манипулации, откритост и доверие, спонтанност и творчество. Най-важният сред тях обаче е наличието на здравословни граници. Границите означават психична диференциация, оттегляне на проекциите и поемане на отговорността за своя живот – и за своите избори. Те са важни за пълноценното общуване и успеха в живота на всеки човек, но още по-важни за човека с духовни търсения. Разглезеното дете е нищо в сравнение с възрастния, който е в състояние на „инфлация на егото“ поради това, че не се е научил да разграничава своя малък земен Аз от това, което не му принадлежи, защото не идва от него. Нещо повече – правилно използвани, границите са трамплин към безграничното. Както казва Юнг, „само в крайната степен на ограничение можеш да опознаеш безграничното“.

Камелия