публикувано 27.11.2013 от Камелия Хаджийска в Избрани статии
 
 

Още нещо за калцинацията

За хората, които преминават през огъня на калцинацията, има още нещо важно, което е добре да се знае. А именно, че основен предмет на извършваната промяна в този, първи от процесите на духовна трансформация, етап, е познавателната функция на мисленето (другите са чувства, интуиция и усещане – виж Таблицата за съответствията между алхимичните процеси и психологията). Именно начинът, по който мислим – т.е. как възприемаме себе си, света и мястото си в него, как интерпретираме нещата, които ни се случват, как разбираме и тълкуваме техния смисъл, е в сърцевината на алхимичната работа от етапа на калцинацията.

Установила съм, че основната трудност на хората, които преминават през този етап, е именно изобретателността на ума им да се измъква, така че да не види очевидното. Хлъзгав е като риба! Изразът „както дяволът чете евангелието“ описва много точно начина, по който умът действа тогава. Не случайно някои автори (например, Екхарт Толе) дори слагат знак на равенство между егото и ума – умът наистина е отлично убежище за съпротивляващите се към промяната наши части!

Когато говоря с „хора в калцинация“ и се опитвам да им обърна внимание върху даден факт или вътрешно противоречие, те изведнъж казват „да, ама…“ и започват да говорят за нещо, което на пръв поглед изглежда свързано с темата, но всъщност е отклоняване на вниманието в друга посока. Освен огромната изобретателност на ума ни да се изплъзва, друга негова черта е, че ни кара да гледаме навън, а не вътре в себе си. Постоянно ни изпраща мисли, в които се занимаваме с хората и събитията във външния свят, които по един или друг начин ни карат да се чувстваме зле, както и с това какво да направим, за да ги променим, така че да се почувстваме по-добре (след като получим това, което искаме). Вместо вътрешна, то търси външна промяна, и така се стига до един друг капан – в безсилието си да промени външните обстоятелства в живота си, човек стига до извода, че е жертва. И се чувства като жертва – гневен, безсилен и отчаян. И пропуска да види, че безсилието означава единствено невъзможността му да види, че все пак има избор. И изход. Просто не са там, където той е свикнал досега да ги търси. Както казва Виктор Франкъл, „Когато вече не сме в състояние да променим дадена ситуация, сме принудени да променим себе си.“

Нещото, с което тази промяна започва, е мисленето. Подобно на ножа, който в ръцете на убиеца отнема човешки живот, а в ръцете на хирурга спасява човешки живот, в своята същност мисленето също е неутрално. То е свързано с егото само в степента, в която обслужва скритите му интереси – да се съпротивлява на промяната и да не отстъпва водещата си роля в живота на човека. Мисленето обаче може да стане и много мощен съюзник в извършващата се промяна и именно това е причината основният фокус в калцинацията да е неговата преквалификация.

Малко или повече всеки се променя, когато се сблъсква с ограниченията в живота и фрустрацията от осуетените си желания. Малко или повече всеки е принуден да види истини за себе си и за живота, които едновременно са болезнени и освобождаващи. За да може да се превърне подобен опит в духовно посвещение, обаче, е необходимо не просто неговото мислене малко да се промени. Необходимо е радикално да се промени! Промяната в начина, по който започваме да гледаме на случващото се в живота ни – на нашето място в света и законите, на които той се подчинява, прилича на това да си вярвал до този момент, че Земята се върти около Слънцето, и изведнъж да разбереш, че истината е точно обратната. Тази промяна е детронацията на его-доминираното мислене и възкачване на трона на Висшето ни Аз.

Не всеки, който е горял в пламъците на калцинацията, успява да превърне този болезнен опит в духовно посвещение. Някои се задоволяват с малки частични промени. И това също е добре. Но тези, които не се задоволяват с малкото, чиито амбиции се простират отвъд преходното, обхващайки и това, което не умира, ще трябва да отидат до по-надълбокото. Докато не престанат да гледат на себе си като на човешко същество с душа и започнат се възприемат като духовна същност с човешко тяло. Само подобно обръщане помага съществуващото до този момент разделение между материята и духа да изчезне. Човек престава да смята, че медитациите или четенето на духовни книги са духовна практика, а чистенето на къщата, ходенето на работа, отглеждането на дете и печеленето на пари, нямат нищо общо с това. Той започва да вижда, че всичко е Дух, и материята е само условието, което осигурява възможностите за развитие на неговите индивидуални форми – душата ни.

Тогава, ако човек има проблем с партньорството, въпросите, които той започва да си задава, вече не са „Какво аз искам от тази връзка? Какъв трябва да бъде партньорът ми? Как да го накарам да разбере това, което искам от него?“, а „Какво моето най-вътрешно Аз иска от мен? Какъв аз трябва да бъда, за да развия способността си за пълноценно партньорство?“  За да превърнем калцинацията в духовен опит, е необходимо да ангажираме мисленето си с въпроси за духовния смисъл на произтичащото. Въпроси като: „Къде е зоната на моето вътрешно разширение в момента?, „Какво иска да ми каже животът с това?, „Какъв е духовният смисъл на подобен опит?“ Ако успее искрено да си отговори на тези въпроси, човек обикновено открива, че подхожда към партньорството от позицията на емоционалната зависимост, условната обич и желанието за притежание. Че самотата в живота му също е израз на учене на по-зрелите форми на любовта. Че липсата на свобода на движение и удоволствия е знак, че трябва да търси свободата във вътрешните й форми. И че липсата на мечтаната професионална реализация се случва на фона на не малка част вътрешна претенциозност, суета и гордост – все неща от арсенала на его-доминираното мислене.

Когато разделението между материя и дух в мисленето изчезне, целият живот става свещен. Тогава всичко, което правим, се превръща в духовна практика – в средство за самопознание, в правене на избори в синхрон с нуждите от развитие на това, което не умира. Започваме да разбираме, че материята като най-плътната форма на съществуване на духа, е най-трудна, защото е най-творческа. Че  ограниченията в нея, които са източника на нашето най-голямо страдание в живота ни, са същото нещо, което му придава форма. Че вратата за постигане на желанията ни във външния свят стои затворена, за да може да се отвори една друга врата – към най-вътрешната част от себе си. Както казва Юнг, „усещането за безграничност постигам едва тогава, когато съм крайно ограничен.

Когато извършим преквалификацията на съзнанието си, се случва нещо важно – ние за първи път сме способни да престанем да обвиняваме и да се чувстваме безсилни жертви на ограничаващите обстоятелства в живота ни. Чувството за това, че си жертва, се превръща в силата и способността да правиш саможертва – в способността да се отказваш от обекта на осуетените си желания в името на по-висшата цел – развитието на душата си. Символното значение на жертвоприношението е да дадеш нещо ценно в името на нещо още по-ценно. В анализа си на туркестанската приказка „Вълшебният кон“, в която момичето трябва да хвърля зад себе си различни предмети, за да се спаси от преследването на Дивът – лошия дух, който живеел във водата, Мари Луиз фон Франц пише:

„Само чрез пожертване на това, което имаме, можем да знаем какво притежаваме. Истинското пожертване се прави със същата окончателност и липса на пазарлъци, както при хвърлянето на нещо. Можем да направим това само ако сме принудени от една по-голяма сила в нас – по-силна от Аза, – която ни дава необходимата опора. Ние преживяваме тази сила като вътрешен императив, който ни казва какво „трябва“ да направим. В юнгианската психология ние разбираме това като съобщение от цялостната личност, регулиращия център на психиката. Жертващият и жертваното са едно и също нещо: винаги цялостната личност. Когато момичето жертва това, което й е скъпо, тя има шанса да реализира истинския смисъл на своя живот.“

Мари Луиз фон Франц, „Анимус и анима във вълшебните приказки“, с. 40-41

Много често хората засядат на етапа на калцинацията, защото не успяват да видят какво значи да реализираш истинския смисъл на живота си. Какво значи да жертваш нещо, което е ценно, за да получиш нещо, което е „още по-ценно?“ Кое е по-ценно за нас от това да работим работата, която искаме, а човекът, в който сме влюбени, да отговори на чувствата ни? Какво е по-ценно от това да сме здрави, успешни и красиви и да имаме в живота си човек, който да ни обича и ние да обичаме?

През призмата на духовното ни Аз по-ценното от това да получим нещата, които искаме, е да осъществим целта, заради която сме дошли на земята. И тази цел често пъти е доста по-различна от това, което ще ни достави радост и удоволствие. Едва когато човек започне да прави разлика между „щастлив живот“ и „пълноценен живот“, той е на път да открие начина за синхронизиране на его-желанията с нуждите на душата си. Не е трудно да се видят примери с хора, които имат щастлив и лишен от особена стойност живот, които не създават нищо ново, не се развиват, не оставят след себе си следа. Както и хора, чийто живот е изпълнен с болка и драматизъм, но същевременно е изключително богат – допринесъл много за развитие на човечеството (вижте например автобиографията на Абрахам Линкълн и на коя страна е той). Когато гледаме на калцинацията като на духовен процес, ние започваме да ставаме по-осъзнати за изборите, които стоят пред нас, и търсим пълноценното, дори и да не съвпада винаги с щастливото.

Процесът на горенето в калцинацията е процес на жертвоприношение. След като пожертваме скъпото, ще видим че получаваме нещо, което е още по-скъпо. Когато за нас най-скъпото стане душата ни – тази наша най-дълбока и съкровена вътрешна същност,  процесът на калцинация вече е приключил. Това не означава, че преставаме да имаме желания, свързани с външното и преходното. Напротив. Желанията може да останат, но начинът, по който ги желаем, се променя. Ако искаме любов, не поставяме условия на Живота кой да ни я даде. Същото се отнася и до сроковете. Не Му казваме кога трябва да се случи даденото нещо. Знаем, че понякога трябва да мине известно време, за да сме готови, за да узреем за него. И, най-важното, ако не получим това, което искаме, не изпадаме в отчаяние – знаем, че когато не получаваме това, което искаме, винаги получаваме нещо друго.

Изгори, за да светиш“ е израз, който отлично описва духовния смисъл на страданието в етапа на калцинацията. Друг подобен израз е, че ако искаш да светиш на другите трябва сам да гориш ( ако искаш станеш светлина за другите, ще трябва да се научиш да понасяш горещината на огъня). Тези изрази са отлична илюстрация за превръщането на оловото в злато в този първи и най-мъчителен от процесите на духовната ни трансформация. Когато си представя лицата на хората за които знам, че са горели или все още горят в огъня на калцинацията, знаете ли какво виждам в тях? Виждам страст, виждам ангажираност и отдаденост, виждам вътрешна сила и огромен потенциал за любов. Ако нямаха тези качества, те нямаше да познават как изглежда да се печеш в огъня на своите страсти. Калцинацията е ад само за тези, които ги е страх от по-дълбокото и промяната, която се случва там. И е безценна възможност за онези, които искат да разширят съзнанието си, обхващайки в него целта на живота си и това, което не умира.

Камелия