публикувано 22.08.2013 от Камелия Хаджийска в Воинът на светлината
 
 

От nigredo до albedo

Процесът на духовна трансформация започва с нигредо – тъмнината, която навлиза в живота ни, облечена в различните форми на психично страдание – депресия, страх, чувство за безсилие и празнота, самота и изолираност, несподелена любов и ревност. Събуждането от транса на сетивата, вперени в света на материята, се задейства от алармата на пронизващата болка. Посвещението в света на мистериите се извършва от архетипа на Разрушителя, който нахлува в живота ни или отвън, отнемайки неща от света на преходното, които сме превърнали в най-важното в живота ни, или отвътре, от дълбините на психиката ни, пораждайки безпричинно на пръв поглед страдание.

„Черният облак е известен алхимически символ за състоянието, наречено nigredo, чернотата, която често се явява в началото на алхимичния opus; ако дестилирате материала, той се изпарява и за известно време не виждате нищо, а само пара или облак, който алхимикът сравнява със земята, покрита от черен облак.“

Мари Луз фон Франц, „Алхимията – символика и психология“, с. 233

Нигредото отбелязва началото на дългия процес на вътрешна трансформация, който обхваща индивидуацията от втората половина на живота ни. Неговият край е албедото, белотата, която сме постигнали в резултат на пречистващия огън на болката – на безбройните „дестилации“, освобождаващи духа от примесите на материята. И, въпреки че страданието, което извършващата се вътре в нас трансформация носи, няма как да ни бъде спестено, защото именно то е горивото за зараждащото се ново съзнание, поне „излишното страдание“ може да ни бъде спестено. Това е страданието, породено от неразбирането на смисъла, динамиката и начина на протичане на индивидуационния процес.

Както вече казах в публикацията за „Процесът на индивидуация“, първото нещо, което е добре да знаем в това отношение е, че болката от започналия индивидуационен процес не е психична болест, а духовна криза – знак, че е дошло време за събуждане. Другото нещо, което помага да се разбере този вътрешно парадоксален процес, е че неговата основна цел е да ни върне цялостта, с която сме се родили, но развивайки съзнание, сме загубили. Тази цялостност означава да приемем обратно отхвърлените свои части и да ги интегрираме в новопораждащата се представа за себе си. Именно работата по интеграцията на тези отхвърлени или непознати досега от нас части, е същинската част от индивидуационния процес, чийто край настъпва, когато се случи прословутото conunctio на алхимиците, т.е. съединението на противоположностите по един вътрешно непротиворечив начин.

Това, което започвам да разбирам по отношение на интеграцията и процесите на духовна трансформация, е че тя обикновено се случва като първо преминем през точно обратното на това, към което сме се устремили. Хората, за които е дошло времето да опознаят феномена на любовта в по-дълбоката му духовна форма, първо преминават през пристъпи на ревност и страст, на силни драматични преживявания в отношенията си с другия, на самота и изолация. Преди да опознаят безусловната любов и свободата, която тя носи, те преживяват условната любов, която е повода за безкрайните драми, ако обекта на нашите чувства не направи това, което ние искаме, както и тоталната зависимост от неговите реакции. Устремените към лекотата и радостта, падат на земята смазани под тежестта на чувства, които не искат да изпитват, но въпреки това изпитват. По всичко изглежда, че светлината идва при нас първо в тъмната си премяна, че преди яснотата е тоталната обърканост и мисловен хаос.

„В мистичен средновековен текст със заглавие „Облакът на незнанието“ се описва факта, че колкото повече се доближава душата на мистика до Божествената същност, толкова по-тъмна и объркана става. Такива текстове казват, че всъщност Бог живее в облак на незнание и че човек трябва да бъде освободен от всяка идея, от всяко интелектуално схващане, преди да доближи до светлината, която е заобиколена от тъмнината на крайно объркване. Тук облакът също има двойно значение: той е състояние на крайно объркване, на пълно отчаяние и в същото време е начало на алхимичната работа“. с.234

Алхимичният процес на духовна трансформация в своята същност представлява пречистване на първичната материя – оловото, отново и отново, отново и отново. Докато се изчистят замърсяванията, дестилацията на потъналия в материята Дух се случва безкрайно много пъти. Когато най-накрая успеем да постигнем белотата – Albеdo-то на пречистената ни същност, макар то да не е краят на индивидуационния процес, идва краят на най-трудната и мъчителната част от вътрешното ни преобръщане.

„В алхимичната литература най-общо се казва, че голямото усилие и мъка продължават от nigredo до albedo; това е трудната част, а след това всичко става по-лесно. Nigredo – мракът, ужасната депресия и състоянието на разпад – трябва да се компенсира с упорита работа на алхимика, а тя между другото се състои и в постоянно миене; затова даже работата на перачките често се споменава в текста, или постоянно дестилиране, което се прави с обекта за почистване, защото металът се изпарява и след това се втечнява в друг съд и така се премахват тежките субстанции.“ с. 248

Но кое е основното, което ние правим в този период? Какво означава за духовно търсещия алхимичната символика за дестилацията, за прането, за избелването и пречистването на материята и освобождаването на духа от нейния затвор? Едно от най-основните неща е оттеглянето на проекциите. В дадения случай да оттеглим проекциите си означава да престанем да търсим удовлетворяване на духовните си нужди с материални средства. Да престанем да бъркаме пръста, който сочи към Луната, със самата Луна. Това не означава да изхвърлим материята – напротив. Това означава да я одухотворим. Това означава да я използваме, но в нейното истинско предназначение – като творческия инструмент на Непроявения Бог, който я използва, за да опознае себе си в най-различни, уникални и неповторими форми, т.е. чрез нас и нашата човешка опитност да се превърне в Проявения Бог .

Типичен пример в това отношение е любовта. Любовта като духовен потенциал, в който всички сме свързани в едно и сме равни, която е безусловно приемане и безкрайна свобода,  когато потъне в материята се превръща в своята противоположност. Тя става чувството, което изпитваме само към определен човек или хора, което води до зависимост, сравнение с другите и желание за притежание, което е повод за силни негативни чувства, ако сме отблъснати или пренебрегнати. Когато архетипът на любовта „падне в материята“, той се проявява първо в своята „разстроена“, т.е. негативна форма.

„Психологическата аналогия е с първата, трудната част на една анализа, където Венера, любовният проблем, трябва да се измие, както и Марс, проблемът на агресията и т.н. Всички различни инстинктивни влечения в тяхната архетипова основа се появяват на земята в една разстроена форма, т.е. във формата на проекция – хората обичат или мразят някого, или имат началник, който ги потиска, и те не знаят как да се защитят.

Ако проекцията е отвън, то ще означава, че Марс е паднал в материята: принципът на агресия и всичко, свързано с нея, се вижда в Господин Еди-кой си, или Венера е влязла в приливи и отливи на една любовта афера и сексуални затруднения и, разбира се, пациентът ви казва, че това е така, защото нещото за него е отвън. Първо то трябва да бъде извадено от материята и затова аналитикът казва на анализирания, че трябва да оставят Госпожица Еди-коя си и да погледнат какво става в самия него…

Белотата означава пречистване, вече няма зараза с материя, което означава, че си вземаме обратно проекциите. Това не е лесно; понякога е много сложно и трудно, защото не е достатъчно да разбираш, че си направил проекции и вече да не ги правиш. Нужен е дълъг процес  на вътрешно развитие и реализация, за да си отиде проекцията. Когато тя се оттегли, изчезва и смущаващият емоционален фактор.“ с. 248

Накратко, когато става дума за духовни процеси на вътрешна трансформация, оттеглянето на проекциите се случва, когато престанем да гледаме на другия като на нещо отделно, външно спрямо нас и започнем да разбираме, че вън и вътре са взаимосвързани по един сложен начин. Че нещата, които ни дразнят у другия са нещата, които ние самите притежаваме (прословутото изречение от Библията, че виждаме сламката в окото на другия, а не виждаме гредата в своето). Че външният свят отразява различните аспекти у нас самите по един много прецизен начин, давайки ни дава точно това, от което се нуждаем, за да продължим да се развиваме като духовни същества. Че центърът на случващото се в живота ни лежи вътре, а не вън от нас, и затова, ако искаме да променим обстоятелствата в живота си, основното, което трябва да направим, е да започнем промените вътре в себе си. Разбираме, че сме започнали да оттегляме проекциите си, когато първата ни реакция спрямо нещата от външния свят, които ни нараняват, вече е не упрек, обида или обвинение, а въпросът: „Какво означава това за мен?, „Каква е причината точно това да ми се случва сега?“

„Когато проекцията наистина се премахне, настъпва един вид мир – човек става спокоен и може да гледа на нещото обективно. Може да гледа на специфичния проблем или фактор обективно и спокойно и да използва малко активно въображение за него, без постоянно да се вълнува или да се връща отново в емоционалния хаос. Това отговаря на albedo. Това е първият етап на настъпване на спокойствие и емоционално дистанциране, философска дистанция. Човек стои … на върха на планината и наблюдава бурята долу, която продължава, но той може да я наблюдава без страх и без да се чувства застрашен от нея.

Така че това, което алхимикът символизира с идеята за избелването е, че материалът, над който работи сега, е достигнал форма на чистота и единство и може да започне работата по синтеза… Albedo се характеризира с нещо чудесно, защото алхимиците сега казват, че само трябва да поддържат огъня, но трудната част на работата е извършена.“ с. 249

Дарът от пречистването на първичната материя е, че с оттеглянето на проекциите си от външния свят ние успяваме да създадем здравословна дистанция между нас и нещата вън от нас. Това не означава, че прекъсваме връзката си с другите хора и явленията от външния свят, а че продължаваме да сме свързани с тях, но по един съвсем различен начин. Близостта вече не е в личното приемане на нещата, водещо до обвинения на другите хора и на Живота за начина, по който се чувстваме, а в дълбокото чувство за свързаност с тях и със същия този Живот, безотносително на това как те се отнасят към нас. Тогава преживяваме този привиден парадокс, в който по-отчетливо от всякога виждаме своята и чуждата уникалност и неповторимост, и същевременно с всяка клетка на тялото си знаем, че в същността си всички сме еднакви – обикновени човешки същества, които търсим своето щастие, но по пътя си към него се препъваме от неизбежните ограничения и обърканост, които животът в земно тяло неизбежно носи.

Камелия