публикувано 04.03.2015 от Камелия Хаджийска в По Пътя на Духа
 
 

Новораждане

novorajdaneСтраданието е неизменна част от процесите на духовната трансформация. Радикалните промени, които се извършват в най-дълбоките пластове на психиката ни, надхвърлят способността на ума да разбере мащаба на случващото се вътре в нас. Дори и да си мислим, че разбираме за какво иде реч, раждането на новото Аз е истинска мистерия, която по никакъв начин не е по-различна от зачеването и  износването на бебето в корема на майката. Как от сливането на две миниатюрни клетчици може да възникне същество с толкова сложна биологична структура като човешкото бебе е процес, който самите учени коментират с изумление. Същото обаче се случва и с раждането на новия Аз на човека – една истинска мистерия, съпътствана от дори още по-големи родилни болки.

В статия, представяща етапите на развитие на човешката душа според Учителя Петър Дънов, Новораждането е петата фаза. Преди това са етапите на Обръщане, Покаяние, Спасение и Възраждане. След него са етапите на Посвещението и Възкресението. Първите четири етапа са свързани с нарастваща вяра, радост и сила от преоткритата връзка с Бога. Следващите три са свързани със страдание, което нараства с всеки следващ етап. Според автора, това е така, „защото колкото човек е по-напреднал, през толкова по-трудни изпити минава.“ От св.Йоан от Кръста, на който дължим понятието „тъмната нощ на душата“, също знаем, че втората тъмна нощ – т.нар. „тъмната нощ на Духа“ е дори още по-мъчителна от първата.

Древна тъмнина

Според цитираната по-горе статия, основният източник на страданията при „новораждането“ е изчистване на карма от минали животи. С други думи, причините за мъчителните преживявания се намират в по-дълбоките исторически пластове в психиката на човека и имат по-малко общо с актуалната му житейска ситуация. Тогава човек открива, че няма контрол върху външните събития в живота си, а начина по който се чувства може да бъде силно преувеличен, но не защото си пада по драмите, а защото сякаш от центъра на съществото му се надигат чувства, които са изненадващо силни. Той нито знае защо така се чувства, нито знае какво да направи, за да промени това. Ирационалността на причините на страданието обаче не отрича неговата реалност.

„Новораждането се предшества от голяма скръб, голямо страдание. Това се нарича ускорена ликвидация на кармата и са родилните мъки на новия човек. Защото всеки, който иска да работи за едно велико дело, за Бога, трябва да е свободен от карма, а това се постига чрез ускорена ликвидация на кармата – чрез страдания. Това, което трябва да плати, останало от многото прераждания, в този случай се плаща в много по-скоро време, за да стане и по-скоро свободен гражданин на Новия живот. Ето защо, когато един ученик на Божествената школа минава през големи страдания, той трябва да знае, че е пред Новораждане.“

от същата статия: „7-те степени, фази (стъпки) на душата според Учителя“

И, ако интензитетът на безпричинното на пръв поглед страдание е заради „ускорена ликвидация“ на кармата, по-впечатляващото е специалната роля, която Петър Дънов като истински Учител на езотеричното християнство отдава на страданието по пътя на духовността:

„Когато ученикът влезе в Божествената школа, отначало животът му е лек, пълен само с радости и възторзи. Широко ли му е около врата, това показва, че той е още слушател, а не ученик и стои още в преддверието на Школата. А когато дойдат големите изпити (външни и вътрешни), скърби и страдания, това показва, че е приет за ученик, че е влязъл вече в Школата.“

същият източник

И така, в предверието на Школата ти е широко около врата. Разбираш, че си влязъл в нея едва когато започне да ти става трудно и дойде болката. Ако издържиш на изпитанието, вече може да считаш, че си станал ученик. Всичко преди „голямото страдание“ е било само подготовка за истинското учение. А истинското учение е свързано с мъки. Тези мъки стават дори още по-големи във фазата на Посвещението и най-големи във фазата на Възкресението. Ако човек не разбира духовния смисъл на болката, няма как да не заподозре в някакъв перверзен и мрачен мазохизъм Бога, който е създал подобно училище, в което те приемат чрез страдание, а всяко следващо ниво е свързано с още по-голямо страдание.

Така обаче е не само в християнството, където сам Бог праща на страшни и несправедливи мъки единствения си любим син. Така е и в другите световни религии, където на болката също се гледа като нещо свещено. Известни са думите на Мевляна Джелаледин Руми, че „Раната е мястото, където Светлината влиза.“ Подозрителният мазохизъм на Директора на духовната Школа може да бъде обяснен с това, което знаем от аналитичната психология на Юнг, а именно че това е начинът на пораждане на индивидуализирано съзнание. Според Юнг стремежът към светлина е стремежът към съзнание, а съзнанието се поражда чрез диференциация от колективното. Не е трудно да се разбере, че обособяването на Аза е отделяне, а когато се отделяме боли.

„Тъмните емоции също имат ценност и носят мощни послания. Светлината сама по себе си не е достатъчна. Тъмнината представлява огромна сила, защото от нея идва възможността да бъдеш независим Аз, който да прави независими избори и решения, да изследва новите неща, да нараства в сила и самосъзнание. Цялата еволюция на твоята душа е зависима от твоето познание за тъмното, така че да можеш да работиш с него и да го трансформираш“.

Памела Крибе, Learning to Understand Illness

Памела Крибе, която има огромен принос за съвременното тълкуване на християнството, също пише, че страданията по време на тъмната нощ на душата се дължат на освобождаване от карма и лекуване на рани, чиито корени са много по-дълбоки от настоящето. Тя нарича това страдание „древна тъмнина“ и го свързва с твърде болезнени преживявания в минали животи, когато човек не е успял съзнателно да преработи травмиращия опит и той е заседнал в паметта на душата му в очакване някой ден да бъде освободен. Този момент е сега. Основното, което помага на процеса на освобождаването, е човек да не бяга от болката, а да си позволи да я преживее такава, каквато е – в цялата й дълбочина и интензитет.

Обяснението на Памела Крибе на депресията като състояние на „древна тъмнина“ е, че  човек съзнателно е изградил стена между себе си и болезнените чувства, защото не е могъл да се справи с тях. От друга страна, обаче, той е стигнал до точката, в която да стои емоционално откъснат и безплоден започва дори още повече да го измъчва и да му тежи. Това е моментът, в който у него узрява вътрешната готовност да преживее потиснатите чувства, колкото и болезнени да изглеждат на пръв поглед. Подобно нещо прилича на разтапянето на ледовете и потичането на река. Нещо, което дълго време е било в замръзнало състояние поради невъзможността на психиката да се справи с преживяването, постепенно започва да омеква и да се появяват чувствата.

„Когато някой изпада в депресия, това винаги се съпровожда от наплив от емоции, с които човек не е в състояние да се справи. Потокът от болезнени, тежки емоции се усеща много силен, за да може да се понесе. Те (емоциите) ви побеждават или както ви се струва, чувствате дълбоко безсилие. В момента, в който се отвръщате и отказвате да погледнете в лицето тези емоции, вие затъвате. Тези емоции се стремят да протичат, за тях е естествено да се движат напред като голяма морска вълна. Но ако се страхувате да направите това и се откажете да вървите с това движение, вие бягате от наплива на тези емоции. Построявате бариера и казвате: „Не мога да се справя с това. Не искам това. Искам да приключа с това“. Вашата реакция, идваща от чувството за безсилие, създава депресията, която е състояние на вцепеняване и откъсване от живота. С времето тази ситуация става непоносима и у вас изчезва желанието за живот.“

Памела Крибе, Тъмната нощ на Душата

Логиката в дадения случай е проста – колкото по-радикална е промяната, която се случва в човека, толкова по-дълбоки пластове от психиката му са въвлечени в процесите на промяната и стари преживявания започват да излизат на повърхността. Подобно знание обикновено носи утеха на хората, които страдат, но не знаят с какво са заслужили подобна съдба. Чувството, че това страдание е незаслужено, само утежнява процеса на пускане и освобождаване от миналото.

tears4На Юнг принадлежат думите, че „Човек става просветлен не като си представя фигури от светлина, а когато прави мрака съзнателен.“ Когато погледнем по този начин на неприятните преживявания, се сдобиваме с неутралност, която единствено може да се справи с вътрешната ни съпротива и да позволи на замръзналите емоции отново да потекат. Тогава каквото и да се случва, има ценност. Това обаче не е ценността на удоволствието, а ценността на „присъствието“ – същото, за което Екхарт Толе пише, че превръща „болковото тяло“ в будна съзнателност. Когато и този етап на пречистване свърши, идва свобода, която е от друг порядък. Това е етапът на Възкресението, когато „човек завършва своята еволюция на Земята и у него се събужда Божественото в голяма пълнота“, а в Библията пише, че сам Бог казва на такъв човек:

„И ще изтрия завинаги сълзите от очите ви.“ 

Камелия