публикувано 29.06.2010 от Камелия Хаджийска в Защо обичам Юнг
 
 

Наградата

В началото на 1944 година създателят на аналитичната психология – К.Г. Юнг се разболява. Счупва си крака, а след това получава и сърдечни пристъпи, по време на които преживява състояния близки до смъртта, съпътствани с изключително ярки видения. Запознаването с виденията на Юнг определено е нещо, което заслужава да се знае, защото представя изключително точно и завладяващо как изглеждат преживяванията на срещата с несъзнаваното в неговата нуминозна сила. Но тъй като това е твърде дълъг текст, а и целта на тази публикация е друга, сега ще цитирам само емоционалния аспект на това преживяване:

„Това преживяване ми донесе усещането за крайна бедност, но и същевременно за огромна пълнота. Нямаше вече нищо, което да искам или да мечтая, т.е. аз, така да се каже, съществувах обективно; бях онова, което съм бил и което съм живял. Отначало доминираше чувството, че съм унищожен, оголен, дори ограбен, но изведнъж и това изчезна…Нямаше никакво съжаление, че нещо си е отишло или е било отнето. Точно обратното: имах всичко, което бях и това беше всичко…“ с. 287

Също и:

“ Човек трудно може да си представи красотата и интензивността на чувствата по време на тези видения. Те са най-необикновеното нещо, което някога съм преживявал!… Всъщност, въпреки възвърната ми вяра в света, оттогава никога не мога да си оттърва от впечатлението, че този живот е само отрязък от съществуванието, който се разиграва в една триизмерна световна система, създадена специално за тази цел“. с. 290-291

В дълбоко трансформиращите преживявания на Юнг, за които той говори като видения, аз разпознавам същото, което на Изток определят като просветление… Това е дълбоко мистичен опит на директно познание за божествената страна в нас самите, който е отвъд пределите на ума и който е зареден с дълбока убеденост за реалността на произтичащото. За него Юнг пише така:

„Никога не бях и помислил, че човек може да изживее подобно нещо, че е възможно състояние на постоянно блаженство. Виденията и преживяванията бяха напълно реални, в тях нищо не бе плод на субективизъм, те бяха напълно обективни.“ с. 291

Макар самият Юнг определя себе си не като мистик, а като емпирик, за мен всъщност това е едно и също, когато се отнася до Бога, защото за мен  мистицизма е емпиричния начин да познаеш Бога… Целта на тази публикация, обаче, е друга… Целта е да представя „наградата“, която всеки един от нас получава, ако се реши да поеме по пътя на „индивидуацията“ и да направи болезнени жертви, свързани с отношенията с външния свят, за да намери своята собствена истина. В предишната публикация писах за жертвата (една от многото), която Юнг е направил, за да остане верен на своята съдба. Сега искам да представя и „наградата“. Текстът, който ще цитирам по-долу описва доста по-късен период от живота му спрямо времето на разрива му с Фройд – годината вече не е 1912, а 1944 година. Това е годината на неговото боледуване и ярки видения, които донасят „наградата“ за всичките тези усилия на интензивна вътрешна работа, който той е извършил през годините. След тях животът му продължава по-богат и пълен от всякога.

„След болестта за мен настъпи ползотворен период за работа. Много от моите основни творби са създадени тогава. Прозрението или възгледъдт за края на всички неща ми вдъхна смелостта за нови формулировки… И още нещо последва болестта ми. Бих могъл да го формулирам като „да“ за съществуванието – едно „безусловно“ „да“ за това, което е, без субективни възражения, приемане на условията на съществуване такива, каквито са – каквито ги виждам, каквито ги разбирам. Приемане на моята собствена същност такава, каквато е. В началото на болестта имах чувството, че съм допуснал известна грешка в поведението си, че до известна степен сам съм си виновен и нося отговорност за неуспеха. Но когато човек поеме пъта на индивидуацията, която живее своя собствен живот, той трябва да приеме и заблудите, иначе животът е непълноценен. Не съществува никаква гаранция – нито за миг – че няма да изпаднем в някаква заблуда или дори в смъртна опасност. Човек си мисли, че съществува някакъв сигурен път, но това би бил пътят на мъртвите. Тогава нищо вече не се случва или този, който поема сигурния път, е като мъртъв.

Едва след болестта си разбрах колко важно е да приемеш собствената си съдба. Защото по такъв начин присъства един Аз, който не би се огънал дори, когато се случи нещо наистина неразбираемо. Един Аз, който издържа, понася истината; Аз, който се справя със света и съдбата. Тогава дори и някакво поражение е победа…. но всичко това може да се случи, когато човек не се намесва грубо в действието на съдбата.“ с. 293

Споделям тези цитати от автобиографията на Юнг, защото искам да споделя утешението, което те ми носят.  Когато започна да изпитвам умора от огромните усилия, които постигането на вътрешната цялостност изисква, те ми дават кураж да продължавам напред. Вътре в мен все още има още много да се случи, докато преживея директното казване на  това „безусловно да“ на живота, на съдбата… все още има доста усилия да положа докато преживяванията ми настигнат знанията на ума. Споделеното от Юнг ми помага да продължа с усилията.

„Смисълът на моето съществуване всъщност е в това, че животът ми е поставил един въпрос. Или, обратното: аз съм поставил един въпрос, адресиран към света, и трябва да дам своя личен отговор, защото в противен случай разчитам единствено на отговора на света. Това е свръх-личностната жизнена цел, която реализирам с много усилие. Може би тя представлява нещо, което е занимавало предците ми, но на което те не самогли да дадат отговор…“ с.313

Има още много безценна мъдрост в тази автобиографична книга на Юнг, която бих искала да споделя. Но засега спирам преди съвсем да съм ви отегчила … просто исках да кажа, че усилията си струват:)

Всички цитати по-горе са от книгата „К.Г.Юнг – Автобиография – спомени, сънища, размисли“, записани и издадени от Аниела Яфе, 1994