публикувано 06.12.2011 от Камелия Хаджийска в По Пътя на Духа
 
 

Навлизане в мистериите на живота

„Нашето Его иска да вижда Бог като доброжелателен родител, достатъчно силен, за да се грижи за нас, така че никога – колкото и възрастни да сме – да не оставяме без един космически Грижовник. Това е важна част от религията и духовността; а вярата ни помага да караме своето вътрешно дете да се чувства в безопасност, за да расте. Обаче, когато сме в детинска позиция спрямо света, свещеното често е разглеждано просто като средство за задоволяване на човешките ни потребности… Детинското Его състояние иска да знае, че Бог ще ни пази от множеството опасности, които виждаме около нас, и то при условия, поставени от нас. На наблягането върху безопасността винаги води до отричане, което с времето води до психологическа скованост, вцепененост… Навлизането в мистериите почти винаги изисква сблъскване със страха и признаване, че върховната реалност на вселената не е приятна, спретната и подвластна на човека.“  Керъл Пирсън

Коментар: Това е част от описанието на архетипа на Разрушителя, което Каръл Пирсън дава в книгата си „Да пробудиш героите в теб“. Тъй като го намирам за особено ценно, му отделям специално внимание сега. А разпознатата му ценност от мен се основава не само върху наблюденията ми върху другите хора, изкушени от духовното. Той се основава на моя личен опит. Разбирам какво има пред вид К. Пирсън като казва, че духовността може да бъде много детинска, когато е привлечена да подхранва нуждите на вътрешното ни дете от безопасност и сигурност, защото дълго време за мен тя е била точно това. И тогава точно така трябваше и да бъде – когато преди време пред мен зейна ямата на безсмислието на човешкия живот, това беше нещото, което ми помогна да намеря и смисъл, и опора да продължа напред. Добре е, обаче, да знаем, че всеки архетип има различни нива на проявление и с времето – дори да изглежда, че се връщаме към него, това е завръщане към негова по-развита форма на проявление.

Така е и с архетипа на Разрушителя. Първият път той дойде в живота ми със смъртта на майка ми. По-късно – с много отчетливи форми на безсилие и други  преживявания от царството на Ерешкигал. Последният път, когато си общувах с Плутон(Разрушителя) отново, беше когато беше дошъл да разруши именно детинската ми вяра в Бога. Нещата, явно, стават едно по едно – първо ни дават болката, след това ни дават упойката, за да можем да я понесем, а накрая ни отнемат и упойката. След което започваме да виждаме по-ясно. И това, което виждаме, е че „върховната реалност на вселената не е приятна, спретната и подвластна на човека.“  И така навлизаме в  мистериите. Очевидно навлизането в мистериите е възможно едва, когато в нас вече се е породила не само силата да понесем тази реалност, но и любовта да я приемем такава, каквато е.

Камелия