публикувано 29.10.2013 от Камелия Хаджийска в Защо обичам Юнг
 
 

Малката светлинка на Аза и мракът на тримерното

Процесите на вътрешна диференциация, за които стана дума в предишните публикации, се отнасят в еднаква степен както до обектите от външния свят – нещата от материалния живот и хората в него, така и до преживяванията, които идват отвътре – от по-дълбокото несъзнавано, където е светът на архетипите . И докато първото е по-лесно да се разбере, защото е в света на външните – видими и осезаеми неща, които са различни от нашето тяло, мисли и чувства, то второто е по-трудно за разбиране. Трудността идва от субективния характер на тези преживявания, които макар че се преживяват лично, идват от надличностните пластове на обективната психика – другата дума, която К.Г. Юнг използва, за да назове пластовете на колективното несъзнавано. Неговото твърдение, че „духът не може да бъде притежаван“, се отнася именно до тях, и всяка идентификация на малкото ни его с тях е неуместна и дори опасна.

Разбирането на важността на процесите на вътрешна диференциация от колективното несъзнавано е от основна важност за духовно търсещия човек, защото този път неговият „враг“ е вътре, а не вън от него. Развиването на вътрешна автономност в дадения случай е още по-трудна задача от обособяване спрямо колективното съзнание, защото тези преживявания на трансперсоналното „нападат“ психиката ни отвътре. Характерно за тях е както техния нуминозен характер, т.е. неподатливост на контрола на съзнателна воля на човека, така и голямата им дълбочина и интензитет. Безпомощен да им заповядва, човек или се пече на дяволски огън (изпадайки в крайни състояния на ярост, ревност и неутолимо желание, в паническия страх или ужас, в обезсилваща малоценност и чувство за нищожност, в тежки депресии, бездънна самота и вътрешна празнота), или да изпада в неземен екстаз (чувствайки се богоизбран, специален, с мисия, спасител, гений, препълнен с божествена любов и безкрайна лекота).

Диференциацията от вътрешните преживявания, породени от срещата с трансперсоналното, е особено важна, защото обратното на нея – идентификацията, съдържа доста опасности.  Юнг много добре е знаел това – както от опита си като психиатър с многобройните си пациенти, така и от личните си преживявания. Когато малкото ни Аз-съзнание, т.е. личността ни, реши, че енергиите, които идват от света на трансперсоналното, му принадлежат, има опасност както от психична дезориентация, така и от инфлация на егото. А пристрастяването към позитивната част от този спектър е израз на „висше отклонение“  (А. Маслоу).

Имах клиентка, която преди да дойде на терапия при мен, беше преминала през период, в който си е мислела, че е въплътения Антихрист на земята – в такава степен се е била идентифицирала със световния мрак! Можете да си представите колко мъчително и страшно може да бъде подобно мислене и преминаването през такива силни преживявания. Виждала съм и хора, които са на обратния полюс – т.нар. инфлация на егото, което се характеризира с безкритична убеденост в своята правота, съчетано с чувство за превъзходство, лична сила и специалност. Юнг сочи идентификацията на Ницше със свръх-човека като ярък пример за подобна инфлация (т.е. обсебеност от архетипа  на Цялостната личност).

Когато липсва развита способност за диференциация от подобни нуминозни преживявания от света на вътрешното, човек се люшка между крайностите, а в най-изявената му форма – между полюсите на биполярното разстройство, редувайки манийната фаза с дълбоката депресия. Близостта до архетипа на Цялостната личност е близост до много взривоопасни пластове в нашата психика. Мястото, което е най-близо до нашата ангелска същност, е и мястото, където обитават и нашите вътрешни демони. В дълбините на душата ни се намира преживяването за просветление – мистичният съюз между малкото ни Аз и Цялото на космоса, но в нейните подземия се чува и ревът на Поглъщащия лъв, който, ако не е опитомен, може да излезе извън контрол и да ни нападне отвътре. Мари Луиз фон Франц го нарича „лудостта на оловото“ и пише, че той е „част от примитивната природа, примитивните архаични реакции с всичките конфликти на това да искаш да ядеш и да не можеш, и тогава настъпва депресивната лудост.“ („Алхимията – символика и психология“, с. 112)

Написаното от Екхрат Толе за плътното болково тяло е още един пример за това как преживяванията от света на трансперсоналното могат да разрушат егото ни, ако се идентифицираме с тях, и неслучайно това, което той препоръчва при подобни силно интензивни форми на страдание, е „присъствие“, т.е. дистанция, т.е. диференциация и раз-отъждествяване. Добре е да се знае, че не всяко разрушаване на его-гранците, води до просветление. Ако нямаме силен вътрешен Аз, това може да доведе и до лудост. И границата между тези двете е много тънка.

Това е причината на Изток духовно търсещият човек да има за свой наставник духовен Учител, гуру, който да може да го преведе през сложния лабиринт на вътрешните процеси. Изглежда, че на Запад подобна роля играе психотерапевта с тази разлика, че психотерапевтът влиза в това взаимодействие като равен с равен. Общуването в неговия кабинет е среща на едно човешко същество с друго човешко същество, при което основният лечебен фактор е доверието между тях двамата, което помага на терапевта да служи като външен коректив в случай, че неговият клиент загуби опора под краката си и се отклони в една или друга посока.

Диференциацията от вътрешните преживявания на трансперсоналното е изключително важна за всеки, който взема на сериозно своето духовно развитие. Дори преживяването на единението на Бога, т.е. на вечното и на безкрайното, което е просветлението, да е неговата крайна цел, ако  преди това той не е успял да укроти Поглъщащия лъв в себе си, ако не е развил достатъчно силен вътрешен център и здрава връзка със земята, когато това преживяване дойде, то ще има обратен на търсения резултат. Тогава няма да има преживяване на „Аз като част от Цялото“ – ще има идентифициране със свръх-човека, както се е случило с Ницше; ще има обсебване от сенчестата страна на архетипа на Цялостната личност, както се е случило с Хитлер.

Подобни личности могат да увлекат в своята лудост и хората край тях – нуминозната притегателна сила на архетипа може да въвлече всеки, който няма достатъчна вътрешна автономия, т.е. диференцирано съзнание. „Изглежда, че това е голямата тайна – едва чрез нея е възможно истинското coniunctio“, пише Юнг по повод на дългия процес на индивидуация, през който той самият е преминал, преди да преживее своите мистични видения на единение. А един друг юнгиански психотерапевт – Джеймс Хол, съвсем директно казва, че дори да имаме вътрешни преживявания на Цялостната личност, ако няма отделено съзнание, те нямат стойност.

„Някои хора се представят гордо за юнгианска анализа, като вярват, че техния близък контакт с това, което Юнг нарича архетипове, е начална „квалификация“, само за да разберат по-късно – ако се получи, – че всъщност тя е техният голям проблем. Една недиференцирана цялостност е все още неосъзнатост.“

Джеймс Хол, „Юнгианска анализа на сънищата“, с. 106

Макар и с други думи, същото казва и Майкъл Тамура. Според него, ако не сме развили своето „безсмъртно тяло от светлина“, Непроявеният бог ще се върне обратно в морето на несъзнаваното.

„През тази част от преживяването осъзнах, че ако човешката душа се слее с Абсолюта, без да завърши изграждането на своето безсмъртно тяло на мъдростта, тя ще бъде погълната отново и ще престане да съществува… В някакъв смисъл ще се разтворим отново в несъзнателното единство, вместо да еволюираме в напълно съзнателен създател. За да направим това, ние трябва да имаме спомени; а за да изграждаме спомени, трябва да имаме възприемане за време, пространство и усещане. С други думи, трябва да се въплътим във физическия свят.“

М.Тамура, „Отговорът си ти“, с. 136

Същото твърди и Юнг, който нарича физическия свят „мрака на тримерното“ като условието за пораждане на индивидуализирано съзнание. Още от съвсем малък той е имал много близка и жива връзка със света на трансперсоналното – този свят, който е отвъд границите на Аз-съзнанието, т.е. земната човешка самоличност; свят, който е магичен, просторен, където времето е вечност, а пространството – безкрай. В този свой свят той се чувствал „роден, живял, умрял, пълна изява на самата човешка природа“, „камък, хвърлен от края на света и безшумно потънал в безкрайната нощ„. В света на делничния живот – там, където е училището и приятелите, той се чувствал точно по обратния начин – „тъмна личност, пълна с недостатъци като спорадичен мързел, обезкуражаване, депресии, въображаеми приятелства, ограниченост, предразсъдъци и глупост; малко симпатичен, средно надарен човек, с честолюбиви амбиции, неконтролиран темперамент и не особено изискани маниери, ту наивно възторжен, ту по детински разочарован„.  За него единият бил „настояща светлина като в огромните зали на царски дворец“, докато другият бил свят на „вътрешен мрак“.

По-късно Юнг нарича тези две различни усещания за себе си личност №1 и личност №2, като първата отговаря на човешката му самоличност, а втората – на преживяването на връзката му със света на безкрайното и вечното. Взаимодействието помежду им той описва като конфликт, в който всяка от личностите гледа на другата враждебно и недоверчиво, като ту доминира едната, ту другата, но по-често печели тази, която е свързана с вечността и безкрая. В резултат на това в ранните му години адаптацията във външния свят започва силно да страда, в училището го смятат за странен и будещ подозрения, а приятелствата с връстниците му са затруднени. Това се променя в студентските му години, когато се налага да направи избор дали да продължава да се оттегля в себе си, или, вместо това да положи необходимите, макар и не особено приятни усилия, с които да навлезе в света на външното – т.е. тясното и ограниченото. За да вземе това решение му помага един негов сън:

„Беше нощ, в някакво непознато място, където с усилие си пробивах път срещу мощния вятър. Гъста мъгла се стелеше навсякъде. Бях сключил ръце около слаба светлинка, която можеше да угасне във всеки миг. Всичко зависеше от това дали ще успея да задържа запалена тази светлинка. Изведнъж ми се стори, че зад мен нещо се приближава. Погледнах назад и видях да ме следва гигантска черна фигура. В същия миг осъзнах, че въпреки ужаса трябва да пазя моята малка светлинка в нощта и бурята, независимо от опасностите. Когато се събудих, изведнъж осъзнах, че фигурата е била „призракът от Бьокен“ (явление наблюдавано в планината Бьокен, Германия, както и в нашите планини, когато сянка, очертания на човешка фигура се проектират върху облак), моята сянка в бързо движещата се мъгла, хвърляна от малката светлина, която прикривах. Моето собствено разбиране е единственото съкровище, което притежавам, и най-голямото. Макар и безкрайно малко и крехко в сравнение със силите на мрака, то все пак е светлина, моята единствена светлина. Разбирах, че тази светлинка е моето съзнание, единствената светлина, която имам.
Този сън представляваше истинско озарение за мен. Сега вече знаех, че №1 е носител на светлината, а №2 го следва като сянка. Моята задача беше да запазя светлината и да не се обръщам назад към vita peracta, която вероятно беше забранено царство на светлина от друг вид. Трябваше да вървя напред, срещу бурята, която се опитваше да ме върне назад, към непроницаемата тъмнина на света, където не се вижда и не се долавя нищо друго освен повърхностите на дълбоки тайни. Като номер 1 трябваше да навлизам в следването, припечелването на пари, зависимостите, заплитанията, объркванията, грешките, униженията и пораженията…

Моята представя за света тогава отново се преобърна на деветдесет градуса; разбрах, че пътят ми неизбежно води към външното, ограниченото, мрака на триизмерното. Струваше ми се, че навремето Адам по този начин е напуснал рая: той му се е сторил призрачен, а светлината беше там, където с пот на челото е обработвал каменистата нива.“

К.Г.Юнг,“Спомени, сънища, размисли“,  с. 81-82

Това е едно много важно преобръщане на гледната точка, в което „мракът на тримерното“ се превръща в „малката светлинка на Аз-съзнанието“, а светлината, идваща от „света отвъд сетивата“ се превръща в гигантската сянка на несъзнавания Бог. Светлината е там, където с пот на челото обработваме „каменистата нива“ на делничния си живот и именно нашите усилия са алхимичната формула за създаване на „философския камък“ (думата, която описва целта на духовно търсещия в алхимията); те са начинът да заслужим срамния хляб (както се нарича същия този процес в книгата „Силата на Кабала“).

„Мракът на тримерното“ описва много точно онова вътрешно чувство за ограниченост и неудовлетвореност от баналностите на всекидневния живот, което духовно търсещият човек по-ясно или по-смътно ясно усеща у себе си, и което е свързано със силен копнеж по нещо, което е По-голямо, По-дълбоко и По-ярко – нещо, което надхвърля насладата и удоволствието, което идва от петте ни сетива. Именно този мрак обаче създава условията за пораждането на нашата вътрешна светлина  – т.е. на нашето индивидуално, диференцирано от Цялото, съзнание. Когато знаем, че „копнежът по светлината е копнежът по съзнание„(Юнг), може по-лесно да постигнем вътрешно съгласие с трудните и ограничаващи обстоятелства в живота ни, чиято основна функция всъщност е да ни прави по-осъзнати – по-автономни и по-свободни.

Камелия