публикувано 08.06.2012 от Камелия Хаджийска в Избрани статии
 
 

Лингвистични упражнения

„Веднъж един човек, разхождайки се до една пропаст, паднал. Падайки, той успял да се хване за клона на малко дърво, растящо в процеп на скалата. Висейки на клона, поклащан от студения вятър, човекът осъзнал цялата безнадеждност на своето положение: на дъното – речни камъни с мъхове, а възможност за покатерване нагоре просто нямало. Ръцете му, хванати за клона, започнали да отмаляват.

– Е, – помислил си той – един Бог може да ме спаси сега. Аз никога не съм вярвал в Бога, но, може пък да съм грешал. Какво губя?

Затова той извикал:
– Боже, ако Те има, спаси ме и аз ще повярвам в Теб!
Отговор нямало. Той отново извикал:
– Моля Те, Боже! Аз никога не съм вярвал в Теб, но ако сега ме спасиш, веднага ще повярвам!
Изведнъж от облаците се разнесъл Велик Глас:
– О, не, ти няма да повярваш!
Човекът от изненада едва не изпуснал клона.
– Моля Те, Боже! Ти грешиш! Аз наистина мисля така. Ще повярвам!
– О, не, няма да повярваш! Всички казват така.
Човекът продължил да се моли и да убеждава. Накрая Бог казал:
– Е, добре. Ще те спася… Пусни клона!
– Да пусна клона? – възкликнал човекът, – да не ме смяташ за луд?“

Може би знаете тази история. Наскоро се чух да я разказвам в една от консултациите ми.  Клиентката ми страдаше от страхове, свързани с чувството й на несигурност. Наскоро беше загубила един от родителите си, който възприемаше като източник на опора в живота си и беше приключила и връзка с мъж, който също е бил носител на надеждите й за сигурност. И ето че сега и нещата в работната й среда беше започнала да възприема като нестабилни. Така единственото място, което за нея беше опора в живота й, също беше започнало да се разклаща. Тя беше жена, която вярваше в Бога, душата и духовното развитие. Но когато я попитах как точно изглеждат тези нейни вярвания, тя ми каза, че за нея това са лингвистични упражнения без някаква практическа стойност. Че тя предпочита някакви „други упражнения“.

Така, въпреки че моята клиентка имаше своите вътрешни диалози с Бога, в които понякога му се гневеше, че й праща точно такива събития в живота, за нея вярата в Бога се свеждаше до лингвистични упражнения. За нея, както и за много други хора,  разсъжденията по тази тема бяха нещо твърде абстрактно, лишено от практическа стойност. Но нали и въздухът, който дишаме, е не по-малко абстрактен – не само, че не го виждаме, но и обикновено не си даваме сметка, че го дишаме изобщо. Въпреки това ние го дишаме – постоянно. Същото се отнася и до вярванията. Същите тези, с които се занимава конгнитивната психотерапия, а Стивън Кови ги нарича очилата, които носим и през които виждаме света и го интерпретираме – т.нар. парадигма. Те са тази невидима, но много реална тъкан, от която са изтъкани нашите всекидневни решения, от които зависи как ще изберем да реагираме на дадено събитие. Те са т.нар. средно събитие, за което съм писала в предишна публикация.

В дадения случай това, което й предложих, беше да изследваме тези нейни вярвания, така че да открием тези от тях, които я карат да се страхува и чувства несигурно. След което да ги подложим на проверка за тяхната истинност. Несигурността, казват, дебне отвсякъде. Защо тогава едни хора са изпълнени с чувство на сигурност, а други са пълни със страхове и опасения? Защото техните вярвания са различни. Едните вярват на гласа, който им казва да пуснат клона, а другите се съмняват.

За мен хората, които са се пробудили за духовното измерение в живота си, са хората, които в най-голяма степен са прозрели за несигурността и преходността на външния свят. Именно те имат и в най-голяма степен потенциала да бъдат смели и свободни. Защото, каква по-голяма свобода от това да имаш като източник на опора в живота си нещо нематериално – Нещо, което обикновено наричаме Бог. Материално ориентираното съзнание няма как да изпита тази крайна степен на свобода и смелост, която може да изпитат хората с духовни вярвания, защото всичко в материята е преходно. И, съответно – източник на несигурност. Хващаш се за различни клони (хора, работа, дом, вещи), но знаеш че рано или късно те ще се счупят…

За мен вярванията са изключително реално нещо, защото именно те са били в основата на вземането на най-важните решения в живота ми. Когато например, реших, че искам да напусна работата си, аз дълго време търсех алтернативни възможности. Но такива не се появяваха. Ходех на работа, но вътре в себе си ставах все по-суха и нещастна. Други възможности обаче не се появяваха. Тогава прочетох историята на една лечителка, която разказва как се разболяла от рак на гърдата. Тъй като е човек, който вярва във връзката между болестта и душата, тя се оттегля в планината и прави равносметка на живота си, за да разбере какво се опитва да й каже болестта. Задава си въпроса: „Ако ми остават само няколко месеца живот (защото това е посланието на тази коварна болест) какво бих направила, което сега не го правя?“ И започва да прави това, което открива за себе си като израз на истински пълноценен живот. Когато отива на контролен преглед след време, от рака не е останала и следа. Тази жена завършва историята си горе-долу така: „Скъпи жени, не чакайте да се разболеете от рак на гърдата, за да започнете да правите нещата, които постоянно отлагате да направите в живота си. Не чакайте и минутка!“ На следващия ден след като прочетох това в тази книга, аз си подадох молбата за напускане. Нямах никакви безопасни колани, които да ми дадат гаранции, че ще намеря някаква работа. Това беше период на крайна несигурност, в който размахвах пръст на Бога и му казвах, че ако Го има и ако Той подкрепя смелите и тези, които следват сърцето си, да ми даде подкрепа и шансове да намеря работата, която ще ме направи щастлива.

Точно така се случи. В момента работя това, което ме прави щастлива. С други думи, имам лични практически доказателства, че Вселената наистина подкрепя човека, който е готов да направи стъпката и да пусне клона. Не мога да кажа, че това се случи по някакъв магичен начин. Напротив. Трябваше да стоя месеци в чувството на несигурност, харчейки последните спестени пари и оглеждайки се наоколо за знаци, които да ми кажат какво точно трябва да направя и коя е следващата ми работа. А ставаше все по-ясно, че няма подходяща работа за мен, защото бях по-високо квалифицирана за длъжностите, които се предлагаха. За да бъде приключението съвсем вълнуващо, решенията и отговорите започнаха да се появяват съвсем в края, когато вече ми минаваха мисли да започна да работя каквото ми падне само и само да имам някакви доходи. Няма нужда да разказвам повече подробности от тази дълга история, а ще кажа само за края – че той е щастлив.

Но в началото беше пускането на клона. Беше точно като да скочиш с парашут, но да не знаеш дали ще се приземиш безопасно. Ситуацията много ми напомня за картата от Ошо зен таро – Упование, където препоръката е да скачаш без всякакви обезопасителни колани. И тук е тайната по пускането – по начинът, по който аз я виждам. Тя не е толкова в това, че едни хора са по-смели от други. Тя е и в това, че едни хора имат по-малък толеранс към лъжата и потискането на автентичното си аз, отколкото други. Ние пускаме клона обикновено не, защото не ни е страх и имаме пълно упование в Бога. Ние го пускаме въпреки страха, просто защото ръцете ни не могат да се държат повече за клона. Навремето се упреквах за моята по-висока неприспособимост към външните фактори на средата. Казвах си „как така другите могат да понасят това, а ти направо се разболяваш?! Какво точно не ти е наред, че имаш малка поносимост към това, което другите дори не забелязват?!“ Сега знам, че именно тази моя ниска поносимост е в основата на това, че мога по-рано от някои други хора да пускам клона. Просто ръцете ми изтръпват по-бързо. Това може и да изглежда като смелост отстрани, но за мен изглежда като единствения изход.

Притчата по-горе за мен е психична истина от най-висок порядък. Тя е моето лингвистично упражнение за вземане на важни решения в живота и справяне с неизбежните страхове, които животът в материално тяло поражда. Ако успеете да я разберете със сърцето, а не само с ума, всички страхове биха си отишли. Всички. Защото тя е история за доверието в живота. И тест за истинската вяра.

Камелия