публикувано 01.01.2016 от Камелия Хаджийска в Воинът на светлината
 
 

Творческата сила на намерението

intention

Много хора се опитват да променят живота си, но нещата там не се получават поради една единствена причина – основават поведението си върху „погрешното намерение“. А именно то е нещото, което стои в основата на човешкото действие и просмуква всичко, което правим. Парадоксът е, че макар намерението да е истинският инструмент за сътворяване на нашата действителност, по-голямата част от хората или не са наясно с истинските си мотиви, или не разбират как сами саботират търсената промяна като вземат решения, водени от мотиви, които само на пръв поглед изглеждат правилни.

Намерението като качество на съзнанието

Не е ясно на какво повече се дължи известността на Гари Зукав в Америка – на това, че е автор на четири поредни бестселъра, сред които „Мястото на душата“, или че е гостът, който най-много (35 пъти) е участвал в телевизионното шоу на Опра Уинфри – един медиен феномен, който продължава цели 25 години и за който пише, че ТВ водещата е „имала по-голяма власт над умовете и емоциите на обикновените американци, отколкото сменящите се президенти, артистични и спортни величия и мастити журналисти.“ Втората най-четена от нея книга след Библията е „Мястото на душата“, а любимият й цитат от нея е, че „Всяко действие, мисъл и чувство са мотивирани от намерение, и именно това намерение е причината, която поражда ефекта.“ ((Уикипедия). Можем да съдим за верността на това твърдение по невероятния успех в живота на Опра Уинфри, който тя вече е постигнала, канейки Г. Зукав в своето предаване. Обикновено ние носим даденото нещо в себе си и написаното от някой друг човек ни грабва, само защото ни дава думите, от които се нуждаем, за да го направим по-осъзнато. „Нещото“, за което сега искам да разкажа, се нарича намерение.

Зукав дефинира намерението като „качество на съзнанието, което просмуква всяко действие“, а неговият избор –„фундаменталният творчески акт“, който всеки индивид извършва постоянно – както съзнателно, така и несъзнавано. Следователно от трите основни аспекта на човешката психика – мислите, чувствата и мотивите, най-важният и определящ фактор са мотивите, именно от тях зависи какъв ще бъде крайният резултат.

По подобен начин говори и Елена Блаватска в своето учение за кармата. Според нея трите основни категории сили, които създават кармата на човека са мислите, чувствата и постъпките. Заедно те представляват трите аспекта на действието, като най-важният от тях са мислите на човека. Следват емоциите, които съответстват на астралното тяло, а най-малко значими последствия имат постъпките, т.е. това, което правим.

„Третата категория сили, създаващи Кармата, са нашите постъпки. Те влияят сравнително малко върху човешката душа. За развитието на постъпките влияят техните мотиви, а не самите те.“

Елена Блаватска, „Учение за кармата“

Тук виждаме същото послание – не е толкова важно какво правиш, важно е с какво намерение го правиш. Важен е мотивът, който стои зад действието и именно това е най-важният ориентир в ситуация на вътрешен конфликт:

„Когато пред съвестта на човек, знаещ Законите на Кармата, се яви стълкновение от различните задължения, които трябва да изпълни и не му е неясно как да постъпи, той се постарава спокойно да се вгледа във всичките свои мотиви, очиствайки сърцето си от всичко егоистично. Разбрал безкористния мотив и решил веднъж, той действа без колебание и без страх, знаейки, че и да постъпи неправилно, важно е самото подбуждение.“ Елена Блаватска

Впечатляващо е да видим в твърдение като по-горното огромната значимост на намерението в духовната литература, според което човек дори и да постъпи неправилно, ако мотивът му е лишен от себичност, няма опасност от грешки. Ако искаме да сме осъзнати творци на живота си и да променим това, което не ни харесва, едно от основните неща, които трябва да направим, е да станем осъзнати за намерението, стоящо зад нашите действия.

Виждала съм много бракове и връзки, които са се разпаднали само защото са започвали с „погрешното намерение“ – от рода, „той ме обича и ми дава чувство за сигурност„, или „тя ме допълва и заедно с нея се чувстваме едно цяло“. Ако човек изследва намерението, с което е влязъл във връзката, ще види как именно то е в основата на последващите разочарования, зависимости и конфликти, довели по-късно до твърдения от рода на „той ме задушава“ или „връзката ни е лишена от всякаква страст“. Но точно това е естествената логика на нещата – желанието за сигурност няма много общо със страстта. Също така зависимостта от другия, за да се чувстваш цялостен и щастлив, е несъвместима със зрелите форми на любов, основани на свободата.

Заради себе си

По-трудната част за мен, обаче, е друга. Дори и да осъзнаем важността на намерението, как да разберем кое е „правилното“ намерение? Ако вече сме разбрали, че „Пътят към ада е постлан с добри намерения“, как да разберем дали намерението, за което си мислим, че е добро, в действителност не постила паветата към ада? Ето моят опит. Според мен отговорът на този въпрос се свежда до едно основно нещо и то е да сме наясно, че каквото и да правим, го правим заради себе си. Знам, че на фона на казаното по-горе от Блаватска, може да звучи противоречиво, но така е само на първи поглед. На втори поглед ще видим, че единственото условие да не сме себични е в осъзнаването, че каквото и да правим, го правим заради себе си.

Едно безпристрастно изследване и на най-алтруистичните мотиви на поведение, ще ни доведе до разбирането, че зад тях стои избор, който е направен въз основа на представата на човека за себе си и какъв той иска да бъде. Ако в тази представа има идеята за саможертва, той ще направи тази саможертва. Но ако в неговата представа за себе си липсва идеята за саможертва, той няма да си помръдне и пръста да направи това дори и в най-предразполагащите условия за подобно действие. Ако изследваме честно своите избори, ще открием, че всичко, което сме правили, правим или искаме да направим, го правим заради себе си. Че в идеите ни за служене на другите заради тях самите, има маскирано духовно его. Че ако правим жертви заради другия, защото това е начинът, по който сме решили да изразим любовта си. Никой не ни принуждава да правим саможертвата. Това сме само ние и нашите представи за това как бихме искали да изразим себе си. Причината сме ние самите.

Именно тук е разковничето да се ориентираме дали пътят, който застиламе с намеренията си, води към рая или ада – да знаем, че каквото и да правим, го правим заради себе си. Едно е да родиш дете и да правиш редица саможертви с нагласата, че ги правиш заради него, друго е да правиш същите тези саможертви, защото това отговаря на представата ти за майка и защото това е твоят избор да родиш дете и да преживееш какво е да си майка. В първия случай саможертвата е чисто и просто форма на манипулация, емоционално изнудване и несправедлив договор, скрит зад маската на любовта. Във втория случай саможертвата е пример за най-чистите и безкористни форми на безусловната любов. Разликата е огромна и зад нея стои нищо друго освен намерението – мотивите, заради което правим едно или друго нещо. На повърхността постъпките изглеждат съвсем еднакви – насочени са към благото на другия. И на двете майки ще се наложи да жертват спокойствието и съня си, за да отгледат дете. Но тъй като зад постъпките им стоят различни намерения, това води до съвсем различен вид взаимоотношения. Всеки, който е чувал думите „правя го заради тебе“, знае колко ужасно се е чувствал от това.

Наивно добротворчество

„Правя го заради себе си“ е по-близко до истината. А истината в тоя случай е от особена важност. Ние може да си мислим, че знаем какво е добро за другия, но знаем ли наистина дали това добро е за негово добро? Може да си мислим, че да жертваме своето щастие като не напускаме слабия си и зависим от нас съпруг, е добро за него, защото това е нещото, което той иска от нас, за да се чувства сигурен. Но дали наистина е добре за него да продължаваме да поддържаме фалшивото му чувство за сигурност, основано на нездравословна зависимост от нас? Може би истината е точно обратна, а именно че много по-любящо е да го напуснем, за да може той да израсте от болката и да развие свой собствен източник на сила? И, че не го напускаме не заради него, а заради себе си и своите страхове как ще се справим след това?

Или да вземем чувството за вина – един друг широко разпространен мотиватор на човешките действия. Когато правим нещо заради чувство за вина, рано или късно то се обръща срещу нас, защото намерението, подтиквано от чувството за вина е да избегнем неприятната истина за нашата тъмна страна, да продължим да живеем в илюзията за своята невинност и да избегнем болката от порастването. Ако обаче след „прегрешението“ намерението ни е продиктувано от желанието за изкупление, то води до съзряване, смирение, помъдряване и учене от опита си. Намерението да покажем на другите, че не сме толкова лоши, ни обезсилва. Намерението да намерим в сърцето си състрадание и прошка към грешника – вътре и вън от нас, води до отваряне на сърцето за най-трудната форма на любов – прошката.

Нагласата, че ние знаем кое е добро, но не знаем кое е за добро, ни помага да разбираме истината за своите намерения и да се освободим от илюзията за фалшивата любов. Ние сме отговорни само за своята част от взаимоотношението и нашата отговорност е към себе си и своя собствен път и истина.

Намерението като ценност

Има и още един ориентир как да разберем дали нашето намерение води към Ада или Рая. И то е да осъзнаем намерението си като ценност. Едно е да си кажем, „намерението ми е да създам пълноценна връзка с мъж“, друго е да си кажем, „искам да опозная какво е любовта“. Не казвам, че пълноценна връзка с мъж не е подходящо намерение. Това, което казвам, е че ние не знаем доколко Животът ще откликне на желанието ни за такава връзка. Животът обаче винаги – постоянно, без всякакви условия, предоставя възможности за практикуване и опознаване на различните аспекти на любовта като житейска ценност, защото тя е нещо несъразмерно по-голямо от пълноценната връзка с мъж. Тя е качеството на връзката, която имаме с различните Негови лица, включително и със самите себе си.

Ако продължим да изследваме езотеричното съответствие за различните нива на сътворяване на нашата реалност – постъпки, чувства, мисли и намерения – ще стигнем до теорията за различните тела на човека. Според нея структурата на човешкия Аз е седморна, което означава седем тела или седем различни нива на съзнание – физическо, етерно, астрално, ментално, каузално, будично и атманично. В различните теории ще ги срещнете с различни наименования, но основната седморна структура на Аза се запазва. Запазва се и принципът, че колкото по-нагоре вървим, толкова повече се доближаваме до първопричините за нашия Живот, т.е. до архетипите, от които сме изградени.

Най-плътното тяло е физическото тяло. То е нашето видимо тяло. При всяко следващо тяло плътността на материята става все по-малка, а съзнанието – все по-абстрактно. Прилича на различни етажи на властта в една организация. Колкото по-нависоко се изкачваме, толкова повече се доближаваме до офиса на Генералния директор. На най-ниските етажи на властта са чиновниците. Те правят това, което им се разпорежда от по-горните етажи, те са изпълнителите. Става ясно защо Блаватска твърди, че постъпките на човека нямат особено голяма роля за кармата на човека. Дори и да са добри дела, ако са породени от егоистични намерения, душата не печели нищо от тях. И, обратното, дори и делата според критериите на общоприетия морал да не са особено добродетелни, ако намерението, което стои зад тях, е било чисто, то е истинското нещо, което има значение за душата.

7subtlebodyТъй като в моделите за седемте тела на човека има известни различия, ще се спра на един, който е най-близо до психологията и моя опит – на А.Подводни. Според него физическото тяло съответства на нивото на поведението, етерното тяло е неговият енергиен двойник, следва го астралното тяло, което съответства на желанията и емоциите, след това е нисшето ментално тяло, което съответства на мисълта. Следват още три ментални тела, които съответстват на по-абстрактните нива на Ума и са свързани с ценностите – каузално, будично и атманично. Това са тела от „по-високите етажи на властта“ в Живота ни.

В каузалното тяло причините за случващото се в живота ни идват и от минали животи – модели на мислене, чувстване и поведение. Основната функция на будичното тяло е да следи дали човек живее в синхрон с основните ценности и да се увери, че ако тази ценност е любовта, човек наистина ще я прилага в живота си. Последното от тези седем тела е атманичното, което съдържа „програмата“ за настоящата инкарнация. Неговата функция е да гарантира човек да не се отклонява от плана за своето духовно развитие. Там е кабинетът на Генералния директор. Там е средоточието на най-голямата власт. Там е нивото на най-големия творчески потенциал за промяна на живота ни. Тъй като това е програма за плана на настоящата инкарнация, много от събитията там не могат да бъдат променени, но въпреки това зоната на свобода да променим начина, по който възприемаме и реагираме на случващото се в живота ни, е огромна. Именно в нея се съдържа възможността да осъществим най-важната промяна за себе си – сътворяването на новия ни Аз.

Цялото това въведение в теорията за седемте тела е с цел да обясни защо и от духовна гледна точка намерението е толкова важно – като „това качество на съзнанието, което просмуква всяко от нашите действия“,  „фундаменталният творчески акт“ в живота на човека, „най-значимото ниво на създаване или изчистване на кармата“. Това е, защото намерението се отнася до високите етажи на властта в организацията на психичните ни процеси. То е Генералният Директор. Ако човек е дошъл да развива ценността „любов“ в живота си, но страда от зависимост, вкопченост, незрелост, той ще се погрижи това наистина да стане и, ако се наложи, колкото и възможности за запознанства да търси човек, той или ще среща „неподходящи партньори“, или ще бъде сам. На Генералния директор не му пука много дали неговият земен представител ще се ожени, ще си народи дечица, ще има хубава работа, къща и кола. За него животът на земята е като „просветването на светулка в нощта“ – един кратък миг във вечността, в който всичките тези драми „защо не получавам това, което искам“, наистина нямат никакво значение. Това, което има значение, е еволюцията на съзнанието, и за да се случи това, не може без ценностите, които гарантират, че нещата са поставени на здрава основа.

Огромната част от хората съсредоточават усилията си за промяна на живота си на най-ниското ниво в „организацията“ – поведението и постъпките. Те се опитват да подобрят качеството си на живот като правят „подходящи“ неща – упражнения, диети, медитации, контакти с хора. Проблемът е, че скоро след като са усетили подем и въодушевление от подобни действия, ефектът започва да спада. Често пъти става дори още по-зле от преди. Изглежда, че зад подобно нещо стои логиката, че Животът не подкрепя т.нар. „духовен материализъм“, както Чонгам Трунгпа нарича съсредоточаването на вниманието за промяна само върху най-ниското ниво на съзнание. Нашият „Генерален Директор“ не иска промените в организацията да са само на нивото на чиновниците, а да обхванат и по-високите етажи на властта.  Тези нива се отнасят до „мисията на организацията“ или на психологически език – до разбирането как да осъществим своите най-висши ценности на практика.

Става ясно, че колкото по-надълбоко се свързваме със силата на намерението, толкова повече се отказваме от конкретните представи за това как трябва да се случват нещата в живота ни. Лесно може да се види нарастващата творческа мощ от подобно изкачване нагоре по етажите на властта, защото вместо да налагаме ограничената си гледна точка за Живота, ние откликваме творчески и с отворено съзнание на това, което Той ни предлага. Изследваме случващото се, питаме се дали нашите реакции са в синхрон с нашата основна ценност, търсим нови гледни точки за решение на проблема. Колкото по-нагоре се изкачваме и въздухът става все по-разреден, а мисленето ни все по-загрижено да види Голямата картина на живота, толкова повече се доближаваме до истинската сила на намерението, откъдето в най-голяма степен можем да влияем върху качеството на Живота ни.

Среща с Генералния Директор

Накрая влизаме в кабинета на Генералния Директор и откриваме, че на неговия стол стои не някакъв безличен и всемогъщ Бог, а просто другата част от Аза ни – тази най-разширена и най-малко плътна версия на нас самите, която често се нарича Висш Аз или Цялостна Личност. Той ни посреща усмихнато и ни казва, „Приятно ми е да се запознаем. Аз съм този, към който се обръщаше с „О, Боже!“, и ми се молеше да ти дам това или онова, а не знаеше, че аз съм Ти. Беше ми много смешно да те виждам и как се страхуваш от мен, че ще бъдеш наказан. Е, сега вече знаеш истината за нас двамата. Много ти благодаря, че така усърдно работеше по ниските нива на администрацията за толкова дълго време, защото ако няма кой да общува с гражданите и да обменя информация и опит, нашата организация ще пропадне. Наистина много съм ти задължен. Без твоите усилия моята работа няма да има никакъв смисъл. Извинявай, че те оставих толкова дълги години с работа, която не обичаш и самотен, но исках да се уверя, че ще се научиш да разграничаваш важното от маловажното, истинското от фалшивото, преходното от трайното. Но най-важното, единствено на теб разчитам да откриваш нови възможности за развитие на нашата организация. Защото, нали разбираш, ако не правим иновации, няма да как да оцелеем в бъдеще. И тъй като идеите за иновации идват от практиката, аз наистина много ти благодаря. Искам да ти кажа, че създадох всичките тези трудности в живота ти заради теб, заради мен и заради бъдещето на нашата организация.“

„Заради мене?! Заради нас двамата и бъдещето на нашата организация??!““, казваш ти, изпълнен със смесени чувства на гняв, разочарование и облекчение.

„Да, заради нас с теб и нещата, които най-много ценим. Не си ли спомняш, нашата организация има за цел да открива как на практика да преживее любовта в човешко тяло. Все още има големи трудности на Земята в тая област . Животинската част от човека го кара много да се страхува за оцеляването си, а умът му може толкова да го обърка и да изопачи нещата.“

Цялостност

Ако се върнем отново към Гари Зукав и неговата теория за автентичната сила, ще видим, че автентичната сила е резултат от синхронизирането между двете части на Аза ни – личността и душата. И това синхронизиране се случва на нивото на намерението – желанието да въплътим в живота своите духовни ценности. То няма нищо общо с желанието да накараме Живота да ни даде това, което искаме, нито се занимава с другите хора и как да ги променяме според нашата представа как те трябва да бъдат. То ангажира нашето внимание със самите нас, подтиква ни да бъдем истински и да поемаме отговорност за своите действия – чувства, мисли и намерения, и най-вече да вземаме решения, основани не на уплашената част у нас, а на любящата.

Изцяло съм съгласна. Това е картината на психически здравия човек, който не обвинява, поема отговорност за живота си, оттеглил е проекциите си от външния свят, близо е до реалността и се опитва да я променя, променяйки първо себе си и своето отношение към нея, автентичен е и се осмелява да живее на максимум, защото има доверие в себе си и в Живота. Има едно нещо, с което обаче не съм съгласна. Според Зукав, синхронизирането на двете части на личността става чрез намерението на душата за „хармония, сътрудничество, споделяне и почит към Живота“. Звучи много добре на теория, но на практика може да невротизира човека. Защото не е в синхрон с основния критерий за психично здраве – да си цялостен. Не отговаря и на основната същност на архетипа на Цялостната личност, символизиран от Христос и въплътен чрез дълга поредица от вътрешни напрежения и морални конфликти, които са неизбежна част от всяко вътрешно съзряване.

Често съм свидетел на теории, които звучат много добре и убедително, и затова успяват да завладеят съзнанието на аудиторията, но в тях има един процент „бъг“ в програмата, който е достатъчен, за да не сработят нещата докрай. Желанието за хармония е чудесно, но не просто е едностранчиво, а дори сладникаво. Няма нищо общо с човешката реалност. Другото лице на Хармонията е Хаос и не е необходимо да отидем много надалеч, за да го видим отразено във всички световни митологии като другото лице на Бога. Достатъчно е да се вгледаме и в собствения си живот, за да видим колко много пъти сме искали хармонията, но вместо това сме преживявали дисхармонията.

За Юнг бог е „името, посредством което обозначавам всички неща, които пресичат житейският ми път неочаквано, жестоко и напълно безсмислено, всички неща, които променят плановете и намеренията ми, и пренасочват живота ми в коренно противоположна посока.“  За мен също. Аз предпочитам да го наричам Генералния Директор. Затова и вече престанах да правя планове. Останаха ми само намеренията. Също и желанието да изследвам, да анализирам и разбирам. Преди да стане успешен автор на бестселъри Зукав е живял в дълбоко страдание дълги години. Бил е пристрастен към секса, моторите, бил е много избухлив и емоционално нестабилен. Смятате ли, че той би могъл да напише своите книги, ако преди това не беше минал през тоя ад? Аз не смятам.

Ценността на „целостта“ в по-голяма степен отговаря и на критериите за психично здраве и в по-голяма степен отговоря на истината за това да си човек. Да си автентичен означава да си истински, а половината от истината да си човек е да имаш тъмна страна. Ако не се помириш със своята тъмна страна, което на психологически език се нарича да „интегрираш Сянката“, просто няма как да стане. Но какво общо това има с намерението? Много.

Лесно е да избереш като основна своя ценност „любовта“, друго е да я въплътиш на практика в живота си. Колкото и да се опитваш да си бял и добър и да избягаш от тъмнината си, тя се натрупва в теб и идва момент, в който външният свят се разцепва на две половини и те притиска до стената, за да може най-накрая да я видиш. Възникналият морален конфликт е от такъв порядък, че може да бъде решен само на нивото на намерението. Едва когато се свържем с правилното намерение, нещата, което изглеждат „неправилни“, се оказват правилни, решавайки по този начин невъзможната ситуация, в която сме попаднали.

Ще дам пример, за да стане по-ясно. Преди време преминах през криза в партньорските си взаимоотношения. Бях изпълнена с желание за хармония, но вместо това имаше дисхармония. Имаше проблем, който аз много всеотдайно и за много дълго време се опитвах да го решавам по всички правила на общуването чрез емпатия – без да обвинявам, а да информирам, да споделям чувства и нужди, и да отправям молба. Проблемът се отнасяше до твърде важни неща, базисни за мен самата, но моят партньор по никакъв начин не показваше, че има желание да направи нещо в тая посока. Знаех, че не е редно да позволявам това да продължава да се случва, но не можех да взема решението да прекъсна връзката. Нещо ми пречеше, аз не знаех какво е и се чувствах в капан. Докато изведнъж не видях ясно. Аз бях Невинната! Аз бях добрата, а той – лошият.

Макар и да не обвинявах на нивото на съзнанието си, в Сянката ми се беше натрупал много гняв заради извършената спрямо мен несправедливост. Не исках да се чувствам жертва, но въпреки това се чувствах. Опитайте се да сте едновременно невинни и да не се чувствате жертва, и ще разберете, че това е просто невъзможно. В главата ми звучаха както думите на Хелингер, казани на една семейна двойка, която консултирал, а именно  „Срещу такава невинност, виновен човек няма никакъв шанс!“ , така и на Джеймс Хилман, че Божественият дух не понася невинността„. Но аз също не я понасях! Просто като типична Сянка тя се беше изплъзнала от полезрението и се беше промъкнала зад гърба ми. Не я виждах. Тя беше зад мен.

Трябваше да направя нещо, за да запуша устата на моя Невинен, защото той крещеше с цяло гърло, че е жертва, а аз нито исках да се чувствам жертва, нито да обвинявам. И аз го направих. След като осъзнах, че проблемът не е в него, а в мен, в моята едностранчивост, в моята неинтегрирана Сянка като ранен лечител, която е страха открито да изразявам гнева си, за да не наранявам другия, изведнъж всичко се намести. Вече можех да действам, защото бях намерила правилния мотив. Той беше свързан не с това да наказвам другия, а с това да си позволя да бъда гневна и лоша – заради себе си. Можех да стана Цялостна само ако измислех начин да се „изцапам“ и аз. Опасявах се, че ще се почувствам виновна – моето любимо чувство, но за моя изненада нямаше и капчица вина. Вместо това изпитах само едно голямо облекчение. Бях се освободила от безкрайното жалване и мрънкане на моя Невинен и бях дала шанс на връзката ни да продължи и в бъдеще. За моя изненада моят партньор „изведнъж чу“ това, което толкова дълго време не успяваше да чуе, докато го бях молила по всички правила на хармоничното общуване! Така хармонията се роди от дисхармонията, а Разрушителят за пореден път се оказа, че не е лош, а добър – беше разчистил терена за още по-голяма истина.

Да следваш своя собствен път

Имаше време в живота ми, когато се случваше да отправям молитви за помощ и напътствие от Горе. Докато в един момент престанах да мога да се моля. Умът ми вече беше станал трайно „облачен“ – постоянно виждах как нещата в живота преливат едно в друго, когато виждах началото на нещо, виждах едновременно  и неговия край, бях свидетел толкова много пъти как „отдалечаването водеше до приближаване“, а „проблемът беше решението“. Знаех какво е добро, но не знаех кое е за добро. Как да се молиш в такъв случай?! Единственото, което може да си поискаш, е да ти се помогне да осъществиш това, заради което си се родил на земята, но дори и това се предполага, че вече се знае от Централния офис. Просто не вървеше да се моля на небето за дъжд, ако трябваше да преживея суша.

Така престанах да пращам факсове до Генералния Директор. Останах само със знанието, че „мисията на нашата обща организация“ е любовта, че много разчита на мен да му изпращам данни, за да подобряваме нещата и че всичко това го правим заради нас. Той знаеше много повече от мен, но аз пък правех неща, което той не можеше. Ако срещнех ограничения по пътя си, спирах и се опитвах да разбера какво точно означават. Защото не знаех. Директивите от Горе не пристигат в писма с ясни инструкции за това какво да правя. Дали това беше знак, че трябва да спра и това не е подходящото нещо и време за действие, или пък е тест за упоритост и издръжливост и затова не трябва да се отказвам? В такива моменти много силно подозирах, че този там, Горе, също не е много наясно какво точно иска и разчита за това на мен. И аз търсех отговора. По пътя на пробата и грешката накрая се получаваше, но аз бях изгубила невинността си. Документирах случая, изпращах данните и докладвах, че „мисията любов“ е много трудно нещо на Земята. Остава обаче утехата, че ако си бил с добри намерения, каквото и да си правел, все пак е било за добро.

Камелия