публикувано 11.02.2015 от Камелия Хаджийска в Споделено
 
 

КОМЕНТАРИ от Джеймс Хилман (7,8,9)

james-hillman


към ГЛАВА СЕДМА, ОСМА И ДЕВЕТА

от книгата на Гопи Кришна

„КУНДАЛИНИ – еволюционната енергия в човека“

превод, Петя Стоянова


 В седма глава става дума отново за прана, но този път това има по-метафизичен характер. В осма глава се сблъскваме с друг традиционен проблем, свързан с мистичните преживявания и въпроса за тайнството. Авторът е взел решение да не говори на никого за своя опит, включително и на жена си. Както е известно, подобна потайност е характерна за хора, страдащи от параноя. Да откриеш тайната в някаква степен означава да преминеш „теста за реалност”. Ако започнат да ни се присмиват, оспорват истинността на преживяването, поставят диагноза на психично разстройство, целият свят ще рухне. Обаче в самата природа на мистичните преживявания е заключено нещо, изискващо тайнственост – сякаш някакъв архетип, стоящ зад тези събития, изисква за своето изпълнение определено напрежение. Алхимиците са опазвали тайната в образа на своя закрит съд. В много вълшебни приказки на героя или героинята са дава заповед да пазят тайната, докато задачата не бъде изпълнена. В религиозните мистерии на Древна Гърция смърт е заплашвала участниците в случай, че проговорят за това, което се случва с тях. Обредните посвещения също са били обвити с покровите на тайната.

Тайнствеността засилва това „нещо”, което трябва да съзрее в пълно безмълвие, за да се появи след това наяве в точния момент. Тайнствеността е основа на всички откровения – именно благодарение на нея откровението е възможно. Това, което се случва зад кулисите, създава драма, когато завесата се повдигне и сцената се озарява от светлина. Затова свидетелят на необичайния стремеж просто трябва да запази тайна. Кое да скрие и кое кога да разкаже – всички тези въпроси се намират на границата, преминаваща между параноидната изолираност и личната сила, между личния езотеризъм и обикновената мълчалива самота. Затова именно съблюдаването на тайна обезпечава индивидуалност – това, което всеки знае, повече не се явява индивидуално. Без своите лични тайни ние сме само статистически цифри.

В осма глава авторът пише за това как в тъмнината на безмълвната нощ, лежейки не леглото в своята стая, се вглежда със страх в ужасно изкривените лица и обезобразените фигури ту появяващи се до него, ту изчезващи. Всичко това го заставя да трепери от страх и да се измъчва от невъзможността да намери обяснение. Срещата с обезобразените човешки лица и фигури в нощния свят се явява задължителна. Очевидно, Гомер, Вергилий и Данте не случайно са описвали подобни явления, когато техните герои се спускали в Царството на Сенките. Това е част от тяхното пътешествие. Паралели ние намираме и в психоанализата.

След като се е случила определена интеграция, понякога в сънищата идват видения от болничната стая с болни осакатени пациенти; а понякога – огромна фотография, на която са запечатани членовете от семейството или училищните приятели. Тези сенки също очакват трансформация; те са части от това, от което не сме се избавили, независимо от интеграцията на съзнателната личност и „егото”. В Царството на Сенките непогребаните мъртви са подложени на особени мъчения – неосвободените, но потиснати и изтикани от сферата на осъзнаване форми, които се колебаят на прага. Появата на тези „страшни фигури” напомня на съзнанието на героя, че независимо от това, че той е видял светлината, в пещерата все още има сенки. Психиката се разпада – даже ако „азът” си е отишъл, някаква част от себето е останала да се мъчи в ада. Древногръцката мисъл разглежда душите в Царството на Сенките като влага – елемент, пораждащ живот. Авторът описва въртенето и кръженето на фигурите – така се говори за движението на водата. Очевидно тези части не са преминали все още през приготовлението, не са се изпарили и затова могат да предизвикат ново спускане към адските огньове.

Този път авторът отбелязва, че „потокът” се е устремил към черния дроб, който винаги се е явявал важен символ в окултната философия. Като най-голям орган, съдържащ в себе си най-голям обем кръв, черният дроб винаги се е считал за най-тъмния предмет в човешкия организъм. Предполагало се е, че той съдържа в себе си секрета на съдбата, поради което са го използвали при предсказания. Платон и по-късните философи са свързвали с черния дроб най-тъмните кървави страсти – ярост, ревност, алчност, подтикващи човека към действие. Черният дроб символизира импулсивната привързаност към живота. Ако погледнем от тази гледна точка, концентрирането на автора върху черния дроб би могло да означава начало на възобновяване на общата активност.

Но ако потокът, насочващ се към черния дроб (а също и към сърцето), указва за емоционална активност, какво тогава означава привличането към ада? Тези две тенденции (надолу – към изкривения нощен свят, и навън – към действия) на практика не са толкова противоречиви, както това може да се стори на пръв поглед. В неоплатонизма влагата на душите е именно това начало, което поддържа възпроизводството и жизнения цикъл, то е клесите*, които държат душата в плен на цикъла на прераждане и самсара. Душите в Царството на сенките жадуват за кръв и ядат червена храна – те изпитват глад, който само животът може да утоли. По този начин активирането на черния дроб може да се разглежда като стремеж да се подхранят изкривени фрагменти на неизживян до този момент живот, който все още копнее да бъде изживян, но който в светлината на индийските духовни практики трябва да бъде свързан с една единствена цел – чистото познание.