публикувано 10.03.2015 от Камелия Хаджийска в Споделено
 
 

КОМЕНТАРИ на Джеймс Хилман (16,17,18)

james-hillman


от книгата на Гопи Кришна

„КУНДАЛИНИ – еволюционната енергия в човека“

превод, Петя Стоянова


Описанието на Гопи Кришна за лесното и естествено възникване на стиховете в него напомня на „божественото безумие“, което Платон е наричал „мания“. Шекспир е славил „влюбените, безумците и поетите“. Влюбените пишат стихове, мистиците и пророците, такива като Уйлям Блейк или Сан Хуан де ла Крус, също са излагали своя опит под формата на стихове; мастерите в Дзен са създавали тристишия – хайку, и даже някои алхимици са описвали свои експерименти в поетична форма.

Тези, които се подлагат на психоанализа, често отбелязват, че понякога само стиховете могат да предадат вътрешния опит, макар такава форма на себеизразяване може да няма никакво отношение към изкуството. Характерна особеност на стиховете се явява ритъмът, а също използването на звученето на думите и тези чувства, които те предизвикват благодарение на символичното единство на значимостта, краткостта и интензивността. Освен това, в стиховете има ритуален аспект – това е език, станал откровение, чист символ. Същото се отразява и в първобитния ритъм на танца, ритуалните песнопения и безсмисленото бръщолевене на малко дете. Такъв е истинският език на духа.

Това, че стиховете са възникнали спонтанно у Гопи Кришна, не е нещо необичайно, явлението е известно отдавна в парапсихологията. Медиумите в транс често започват да говорят и даже поддържат диалог на езици, които никога не само не са изучавали, но и не са чували. Според Ян Стивънсън (автор на новаторски изследвания в тази област), подобни случаи на така наречената глосолалия (изкуствено, само на пръв поглед създаване на нов език; наблюдава се при душевно болни) се явява още едно доказателство за превъплъщението. Гопи Кришна не отрича такава възможност, макар че на него му е по-близко друго обяснение и счита своята способност не за следствие от опита от минали живот, а от контакта му със свръхсетивния свят, явяващ се източник на всички възможни знания.

За „висшите“, мистичните преживявания е характерна парадоксалността на такъв опит. „Нищо, в което има всичко“, „неизмеримо огромното“, което в същото време се съдържа в безкрайно малка точка – това е Атман (душата), огромна като целия свят и в същото време малка като точка.

От гледна точка на топологичния подход към природата на психиката, нейният фокус, „егото“, може да се отъждестви с първоосновата на психичния опит, оставаща в обективния свят. Това е онази „всеобщност“, която се явява извънпространствена и извънвремева, разширява се безкрайно и присъства вечно. Когато човек се освободи от границите на своята личност, неговото съзнание става част от тази всеобщност – енергията, създаваща цялата вселена.

Това, че за описание на тази всеобщност се използват пространствени понятия, свързани с размера („безкрайно голямо, в същото време безкрайно малко“), а не понятия, свързани с движение, време, любов или нещо друго, отразява затрудненията, които изпитва „егото“ в описанието на подобни преживявания. Причината се заключава в това, че „егото“ е свързано с тялото, което има определени пространствени ограничения. И макар ние понякога да си въобразяваме, че сме нещо извънредно значително, в действителност сме само едни малки фигурки върху огромен китайски пейзаж, разположени някъде в ъгъла. Затова „егото“ възприема излизането извън пределите на тялото преди всичко като излизане от неговите пространствени ограничения, проявяващи се в размерите и обема (изкривена форма на това може да се наблюдава при психичните разстройства и нарушаване на възприемането на границите на тялото, когато индивидът усеща себе си извънредно малък или, обратно, извънредно голям). Освен това, може да се предположи, че категорията на пространството се съотнася с интуицията и затова метафората на разширяване на възприятието, ярка светлина, заливаща всичко наоколо, обикновено се предпочита и използва от интуитивните личности, към които може да се отнесе и Гопи Кришна, изхождайки от неговата загриженост за храненето, тялото и здравето, а също и трудностите във всичко, което засяга порядъка на събитията и фактите.

Описвайки своя опит, той говори за звука, подобен на жуженето на пчелен рояк. Образът на пчелите, жужащи от радост, често се употребява в поезията и датира от античната митология и старозаветните библейски символи. (Нужно е да се припомни, че в дадения случай ние имаме работа не с образите в процеса на индивидуация, когато те се отразяват предимно в сънищата, а с жив опит. Месната храна, маслото, малкото момче – всичко това са неща, актуални за автора, и по тази причина опитът може да стане за нас източник на някакъв инсайт.) Пчелите се явяват широко разпространен символ на естествената природна мъдрост. В допълнение към тяхната природна разумност и социална организация, често използвана метафора за обществото, следва да се спомене и за тяхната способност да преобразуват природните продукти в продукти на културата (мед и восък с тяхното символично значение), за техните ритуални танци, хранене, строителство, взаимопомощ, а също и за способността им в ориентирането и даже за смъртоносното жило… Затова звукът на жужащи пчели (подобно на архетипния символ на лъвски рев, крясък на гъски, рев на бик) се явява съществен момент в символизма на процеса на освобождение. Това е звукът на инстинктивния слой на земната мъдрост (даже по-дълбок, отколкото гласът на нашата кръв), проявяваща се в спонтанен полет (безумен, но в същото време целенасочен) на колективния дух, стремящ се отвъд пределите на индивидуалността.

За тези дълбини е разказвала древната пророчица Пития, изпадайки в това състояние, което Платон е нарекъл „мания“. Тогава нейните думи са принадлежали не на нея, а на бога Аполон. Доколкото Пития е говорила в стихове, то съществува мнението, че и самият хекзаметър (стихотворен размер, при който стиховете се състоят от шест стъпки; бел.пр.) е възникнал в Делфи (Е.Р.Додс „Гърците и ирационалното“ – Гл.3: Благословението на безумието). Името на Пития е свързано с Питон – змията, обитаваща по-рано тези места, която после Аполон е убил. Пития е била духът на тази змия, или, с други думи – змийската сила, приела формата на жена и изразяваща по този начин своята мъдрост. Затова нейните оракули са използвали змийски кости и зъби. Освен това, в омировия химн на Хермес тя е наречена „делфийската пчела“. Напълно е възможно звукът, напомнящ жуженето на пчели в опита на Гопи Кришна (също свързан с откриването в него на пророчески способности, изразяващи се под формата на стихове), да се сравни с пророчеството на Пития и по този начин, макар и частично, да се хвърли светлина върху древната загадка.

След това последно, висше преживяване на Гопи Кришна връщането му в света на хората става проблематично. Той изоставя работата си, отъждествявайки се с образа на светец, изцяло отхвърлил всичко светско и готов да последва традиционния път на странстващ пророк мистик, посветил се изцяло на духа. Гопи Кришна разглежда своята привързаност към света като слабост, но, както ще видим по-нататък, после успява да намери примирение с тази „слабост” и в крайна сметка да реализира нейната положителна ценност.

Периодичните колебания на съзнанието, загубата на „небесната радост“, а след това и придобиването й – всичко това е описано и от алхимиците. Според тях философският камък трябва отново и отново да се добива с помощта на сгъстяване, а след това отново да се разтваря. Колкото повече пъти това се случва, толкова по-ценен става той. Тази мисъл е лесна за разбиране, но е трудна за приемане. Затова след всяко ярко пиково преживяване човек естествено се стреми да го „удържи”, а когато неизбежно се завърне в изходното си състояние, изпитва чувство на загуба и опустошение.

Ние още един път се убеждаваме, че развитието на „егото” не е тъждествено на развитието на съзнанието. Външните обстоятелства за „егото“ на Гопи Кришна са се влошили дотолкова, че той се лишава от работата си и се оказва на издръжка на жена си, без да знае дали ще може да приложи своите сили поне в помощ на тези, които биха дошли при него с подобни проблеми. Всъщност, тук става дума за ограничените възможности на просветления – той може да учи или помага на онези, които вървят по същия път, но той не може да прави чудеса. Да приеме такава роля би означавало да използва неправилно своите постижения. В края на осемнадесета глава има място, което можем да наречем символ на вярата, забележителен по своята краткост. Гопи Кришна пише, че човек е способен да се издигне от нормално до висше ниво на съзнание с помощта на някакъв биологичен процес толкова естествено, колкото естествени са и всички други процеси в тялото. Затова не бива да се пренебрегва тялото или да не се допускат в сърцето човешките чувства.

Това кредо може да се приложи и към аналитичната психология с уговорката, че тук ние имаме работа не толкова с биологичен, колкото с психичен процес. Може да се интерпретират понятията „тяло“ и „чувства“ като проява на по-пълно приемане по отношение на сенчестите аспекти на личното битие. Освен това, може да се постави въпросът за протичането и продължителността на този процес, макар че той може да се разглежда и като прекъсващ, случващ се с помощта на скокове. Понякога той може да се прекрати и тогава всички постижения се оказват изцяло изгубени.

Макар че имаме склонност да идеализираме случващите се в нас психични процеси, очевидно е, че не бива винаги еднозначно да ги наричаме прогресивни и водещи нагоре. Юнг ни е предложил модел на завършване на развитието на съзнанието, обаче този модел може да се намери в неговите книги, но не и в неговите ученици. Впрочем, Гопи Кришна също сочи пътя със своя собствен пример и в своите книги, но не чрез обучаване на ученици. От гледна точка на психологията първостепенно значение има това, че Гопи Кришна подчертава значението на инстинкта на индивидуация (който, както вече казах, Юнг счита за аналог на пробуждане на Кундалини) и процесуалния характер на съзнанието. Това предполага наличието на някаква закономерност в психическия живот, а също така и на това, че тази закономерност е свързана с определена функция на нашата телесна природа. Придобиването на тази закономерност е достъпно за всеки от нас и затова не бива да се отказваме от света и от живота.