публикувано 25.02.2015 от Камелия Хаджийска в Споделено
 
 

КОМЕНТАРИ на Джеймс Хилман (14,15)

james-hillman


от книгата на Гопи Кришна

„КУНДАЛИНИ – еволюционната енергия в човека“

превод, Петя Стоянова


В своето описание на екстатичното преживяване на Самадхи авторът отбелязва, че той „живее в блестящ свят на ярки цветове”. Необичайният визуален опит на възприемане на цветовете и художествената стойност на предметите, за който пише и Хъксли в „Дверите на възприятието” (разказвайки за онези, които са преживели видения под въздействие на ЛСД), и Зенер в книгата „Мистицизъм – сакрален и профанен”, и Самерс във „Физически феномени на мистицизма”, потвърждава, че описаните тук преживявания носят подобен характер. Обаче има съществено различие между „сакралния” мистицизъм на Гопи Кришна и „профанния”, който аз разбирам като получаване на необичаен опит с помощта на химически средства (съгласно Зенер).

Възможно е, съвременната жажда за визуален опит (разглеждане на забележителности, телевизия, подводни снимки, фотография, интерес към голото тяло, въздействие върху съзнанието с помощта на ЛСД и мескалин) се явява отражение на потребността на душата от истинско възприятие. За този стремеж към истинско виждане и готовност да се плати цената за него говорят и цените на произведенията на изкуството. Днес нашият жаден поглед иска прекрасни видения – ние искаме да видим лика на Бога, дори и с помощта на химически екстаз.

Сакралният мистицизъм признава трансформацията на възприятията. Това се касае не толкова до отделно взето визуално възприятие, свързано с удоволствие или възбуда, а и (като резултат) до цялото състояние на битието. В алхимията това състояние се сравнява с образа на паунова опашка, перата на която са украсени с многобройни „очи”, оцветени в най-ярките тонове срещащи се в природата. Наричат философския камък още и елексир, който оцветява всичко, до което се докосне. Възвръщането на ярките цветове настъпва след бялата фаза и психологически това означава възвръщане на здравето и жизнените сили, радостта от живота, любов към самия процес на съществуване, освобождаване на чувствата и излизането им извън пределите на това, което ни заобикаля всеки миг. Така духовният свят излиза от своето потънало в сенки битие, където той е бил само феномен на ума, и придобива ярките цветове на живата реалност.

Но даже в алхимията след тази фаза следва умъртвяване и дезинтеграция. Трудно е да се каже защо това трябва да се случва в алхимията; обаче тук ни се дава някакъв инсайт. Гопи Кришна, разказвайки честно за своя опит, пише: „Изпълваше ме радост от осъзнаването на своето постижение. Нямаше никакво съмнение в това, че станах щастлив притежател на пробудената Кундалини. Едва сега успях да разбера защо в древността успехът в това начинание се е считал за най-висше постижение, заради което са се правели всякакви жертви, висша награда в края на пътя.” Той поставя постигналия целта на Йога адепт „над великите владетели”, говорейки за „великия дар на съдбата”, който му се е паднал.

Следващият абзац започва с думите: „Но, уви, моето щастие не трая дълго!”. Ако обърнем внимание на отделените думи, става ясно защо е станало така. След второто избухване му се е сторило, че той е станал притежател на пламъка и затова е станал неизбежен процесът на още по-сурово пречистване, процесът на умиране за всичко. (Налага се още веднъж да отбележим колко неизбежно се явява страданието!)… Не напразно в алхимията паунът е символ на гордост и тщеславие; оказва се, че алхимичният елексир може да оцвети със себе си „егото”, отравяйки го със заразата на отново събудилия се субективизъм и вяра в това, че възприеманият свят се явява мой, даден ми като награда.

Особеното състояние, което може да се нарече преживяване на смъртта, съпровождано с пристъпи на неконтролируеми конвулсивни движения на тялото, се описва в някои средновековни трактати, в които тези движения се приписват на обладаване от дявола. Това преживяване се явява разновидност на разчленяването, дезинтеграцията, разглеждана от шаманите като архетипно събитие в техния процес на индивидуация (виж книгата на Мирче Елиаде „Шаманизмът и архаичните техники на екстаза”).

Психологическата основа на механизма на волята, в центъра на който се намира „егото”, се разпада на отделни комплекси. Така човек престава да контролира себе си и нервната система започва да функционира автономно, преобладавайки над съвкупните навици, обикновено идентифицируеми със съзнателната воля. Индивидът става жертва на несъзнаваните жизнени центрове, а техните дяволски комплекси, изпуснати на свобода, го подтикват всеки в собствената си посока.

Прави силно впечатление физическата реалност на опита със смъртта, преживян от Гопи Кришна. Той потвърждава това, за което аз вече се опитах да пиша в книгата си „Самоубийството и душата” – само в случая, когато опита със смъртта е убедителен, напълно „реален”, след него може да последва действително реално възраждане. Събитията трябва да бъдат действително заплашителни, иначе опитът със смъртта и възраждането няма да бъде истински.

На мен ми направи силно впечатление това, че авторът е спасен от съня, при това толкова прост – той е сънувал чиния с месо. Когато Гопи Кришна е споходен за пръв път от желанието да яде месо, той е нарушил законите на своите несъзнавани модели, заключаващи се в това, че единствено правилна се явява умерената диета и че неговият апетит е признак на лакомия (макар че неговата действителна „лакомия” е имала духовна природа, както показват избраните от нас по-горе думи).

Нещо подобно достатъчно често се случва и в хода на психоанализата: несъзнаваното се стреми да направи някаква крачка по посока на подобряване на здравето, което съзнателната личност (използваща своята ограниченост за поддържане на неврозата) не е способна да предприема. Реална крачка напред обаче не може да бъде направена докато не е дошло време за нея.

Какво означава в дадения случай месната храна? Не се ли явява тя символ на завръщане към човешката природа в нейната животинска реалност, към зова на кръвта, към инстинктите на лова, борбата, убийството? Месото е храната на ловеца, воина, вожда. В алхимията то принадлежи към символите на рубедото, на червения крал, олицетворяващ мъжката емоционална сила. То се явява също и финална интеграция на майчинския комплекс.

Започвайки да консумира месна храна, Гопи Кришна се завръща в света на действието и в качеството си на „вожд” организира група, занимаваща се със социална работа. Той е бил дълбоко въвлечен в тази работа не само с мастило и хартия, както по време на работа в правителственото учреждение. Сега взима участие на нивото на ежедневното страдание – война, вдовици, бежанци… Времето на завръщане в света на хората традиционно се явява най-трагично. Как да се върнеш в ежедневието след преживяното „велико освобождение”? Как след придобиване на такъв дълбок опит да пренесеш чувството на любов, красота и значимост на света в обикновеното ежедневие? Ако преходът към другия, освобождаващия, свят е труден, то още по-трудно е завръщането към този привичен, добре известен свят с всичките дребнавости и банални страдания. Създава се впечатление, че за Гопи Кришна това завръщане се осъществява съвършено естествено (причината е, че той, както се казва, с единия крак уверено е стоял в този свят – работа, семейство, хранене). „Как да се върна обратно в обществото, в света на своите събратя, за да им донеса този дар, който придобих?” – ето какъв е въпросът. Храната символизира края на неговата криза. Когато започва да се храни, се възвръща апетитът му и заедно с него той самият се завръща в този свят.

Естественото завръщане в света, в социалната реалност, използването на собствените сили за установяване на социални връзки и смекчаване не болката на другите – всичко това също напомня последните етапи в алхимията, в частност, получаването на „течно масло”. Интересно е, че Гопи Кришна описва етапа на завръщане в ежедневния живот, сравнявайки своето съзнание, разширяващо се и разпростиращо се в света, с капка течно масло, разтичаща се по повърхността на водата.

В алхимията е прието да се счита, че философският камък има маслена природа. Той се разтваря лесно, но не бива после да се изпарява. Освен това оцветява (като настойка) всичко, до което се докосне. Гопи Кришна пише, че развитието на събитието е било постепенно, а промените почти незабележими, свързвайки това с общото подобряване на здравето, а не с някакъв нов принцип на функциониране на организма. Това е бавно, почти незабележимо течение, по-меко от водата и се изразява с помощта на символа „течно масло” – символ на изобилието, радостта и състраданието, свойствени на пълнотата на битието.