публикувано 13.02.2015 от Камелия Хаджийска в Споделено
 
 

КОМЕНТАРИ на Джеймс Хилман (10,11)

james-hillman


от книгата на Гопи Кришна

„КУНДАЛИНИ – еволюционната енергия в човека“

превод, Петя Стоянова


След като преживяванията са станали по-леки и животът му се е върнал в привичните коловози, нашият автор отбелязва два нови проблема: не може да чете съсредоточено и „продължава да изпитва страх от свръхестественото”. В десета глава той засяга и религиозни въпроси.

От чисто психодинамична гледна точка, този страх от свръхестественото е резултат от потискане. Безпокойството се явява проявен в съзнание страх пред връщане на потиснатото (в нашия случай) несъзнавано. Освен това, можем да кажем, че страхът е естествена реакция на травма – детето, което се е опарило, се бои от огъня. Фактът, че този страх се фокусира именно върху свръхестественото, свидетелства за ново отношение към него, за променена ориентация на съзнанието по отношение на всичко, което се намира зад пределите на кръгозора. Като съвременни читатели, ние се отъждествяваме с автора. До това преживяване авторът, имайки религиозна настройка, не се е страхувал от боговете или от отвъдното. Той се е стремял към него с цялата си душа и е правел всичко, за да го постигне. Отношението на Гопи Кришна към религията е съзвучно с колективната вяра на западния човек, заставяща го да ходи на църква. Но сега, чувствайки вкуса на отвъдното, той трепери от страх при мисълта за него. И повече от това – дразнят го всякакви прояви на религиозност (хора, връщащи се от поклонение, обикновена религиозна литература и т.н.). Той чувства, че е „лишен от всякакви религиозни чувства” и не може да разбере причините за тези промени, ставащи в „самите глъбини на личността”. Той преживява думите „Бог умря”.

За онзи, който има опит в работата с хора от Запада, въвлечени в практиката на обредите на държавната религия, подобен обрат изглежда напълно логичен. Срещата с непостижимото разрушава всички стари представи. Удивително е, че понякога психоанализата открива как истински религиозно преживяване у свещеника може по-скоро да разруши неговата предишна религиозна система от възгледи, отколкото да я укрепи. Ортодоксалната църква, разпознавайки отдавна това явление, догматично протестира срещу индивидуалния религиозен опит посредством видения и сънища. Мистикът е нежелан гост в църквата и първият акт на Христа (изгонването на сарафите от храма) е бил извършен в ярост. Мойсей, избухвайки в негодувание, е разбил скрижалите, а за пророци (от колективна гледна точка) е могло да се считат хора, „лишени от религиозна чувства”, „отявлени атеисти”, „неистови еретици”. Отново се сблъскваме с психологически парадокс: главната опасност не е противоречието с истината, а нейното подобие. Сладникавата религиозна сантименталност застрашава истинската вяра повече, отколкото всяко нейно пряко отрицание.

Промененото отношение към религията и страхът пред свръхестественото съдържат в себе си два урока за автора. Първо, това е преразглеждане на ценностната система на този свят (семейство, чувства, връзки, работа и колеги, здраве и други прости неща); второ, това което е страх пред Богаq е начало на мъдрост. С други думи, страхът пред свръхестественото му е посочил неговите собствени природни ограничения. Отвъдният свят се е оказал в заплашителна близост, станал е експериментално възможен; той е усетил неговата сила – не от книгите, а на собствен гръб. Така, посредством този страх, явяващ се първично религиозно чувство на благоговеен ужас, той е станал „homo religiosus”.

Сега той може с пълно право да казва, че преходът към трансформациятa не става с един скок – това не е преход от по-малка стая в по-голяма. В това се състои древният спор в духовните дисциплини. Как да се постигне просветление – стъпка по стъпка, като поклонник, изкачващ планина, или с един скок, чрез озарение? Според привържениците на втория възглед вечното не се постига посредством процес, разтеглен във времето. Обаче Гопи Кришна клони към първата гледна точка, твърдейки, че просветлението носи характер на процес.

След това авторът преминава към описание на своята първа най-голяма трансформация: разширение на съзнанието. В първия момент това се възприема като ореол или светеща сфера около главата, в началото като замъглена, а след това проясняваща се. Интересното е, че Онианс в своя труд „Произход на европейската мисъл” разказва как в началото присъствието на „гения” (или „демона”) се е възприемало като сияние около главата и ясновидците са различавали това в другия човек. Светците обикновено са изобразявани с ореол около главата, от което се подразбира, че светостта е свързана с озарение и промяна на съзнанието.

Авторът дава ясно описание на тази промяна – неговото „Аз” и съзнанието повече не се отъждествяват едно с друго. Единицата съзнание, в която доминира неговото „его”, „внезапно се разшири до сияещ кръг съзнание, който растеше все повече и повече, докато не достигна максимални размери”. Той изпитва затруднения, търсейки формулировка, сравнения или метафори – общите трудности в описанието на феномена, където формулиращото „его” не е в състояние да обхване събитието като цяло, „…наред с разширяването на полето на съзнанието, съществуваше и съзнание на „егото” – отделно едно от друго, и в същото време представлявайки едно цяло”.

Тази формулировка представлява голяма ценност за съвременната дълбинна психология. В своята терапевтична работа ние сме фокусирани върху „его”-развитието, предполагайки, че това развитие и развитието на съзнанието са едно и също. Юнг е демонстрирал, че окончателното развитие на „егото” се явява неговото подчинение или даже потапяне в полето на съзнание от по-голям мащаб, в което има много собствени архетипни плюсове, подобно на това как Гопи Кришна описва потапянето на своето „Аз” в езеро от светлина. Проблемът на съвременната дълбинна философия се състои в следното: как може да се съчетае идеята за разширяване и развитие на „егото” с идеята за разширяване и развитие на съзнанието? С други думи, ако „егото” и съзнанието не са едно и също, могат ли те да се развиват независимо едно от друго?

Мисля, че тук стигаме до въпроса за главното различие между юнгианската психоанализа и всички други видове психотерапия, както и между юнгианския анализ източните учения. Целта на ориентираният към индивидуацията анализ е развитие на съзнанието. В този процес на „егото” е отредена само една от ролите, той като съзнанието на другите архетипни компоненти (анима, сянка, образа на майката и бащата, Цялостната личност) също се явява цел на работата. За разлика от другите системи на психотерапия, юнгианската анализа може да доведе до разширяване на съзнанието без обичайните видими признаци на „его”-развитието. Балансът тук е много фин: от една страна, твърде малкото „его”, в което няма наблюдател, няма център; а от друга – твърде малко поле на съзнание извън „егото” и вече няма обективно поле за наблюдение извън субективността, в което има малко извънличностна чувствителност и състрадание. За западния аналитик да направи разделение между „его” и съзнание означава преразглеждане на терапевтичните цели, и особено на тези, които имат връзка със съвременната его-психология.

Алхимията ни предоставя материал за разбиране на природата на избелването. „Сребристо светене”, „белезникава среда”, „млечнобяло сияние”, „прясно навалял сняг” – всички тези термини могат лесно да се намерят в алхимичните текстове, описващи чудесното появяване на „бялата фаза”. В алхимията всичко се случва в съд и езикът на описание е химичен. Алхимиците описват как субстанцията, с която дълго са работили, започва да избелява. (Първото проявление на бялата фаза при Гопи Кришна, или фазата на анимата, е станало по време на треската, описана в четвърта глава. Тогава той улавя погледа на малката си дъщеря Рагина, лежаща в своето легло, и се поглежда през нейните очи. И той избира да не прилага външно средство – да се полива с вода от кофата – а да преживее „вътрешната агония”, която води до активиране на канала Ида и последващото „охлаждане” отвътре. Вместо огън „сребрист поток със зигзагообразно движение се устремява нагоре по гръбначния мозък – по-точно, като извиваща се бяла змия, стремително бягаща навън”. След това той изяжда комат хляб, отпивайки по глътка мляко.)

Тази фаза вече е подготвена психологически с преместването от Пингала към Ида, от мъжкия канал към женския, а също и от активирането на несъзнавания женски аспект на личността или архетипа на анимата. Гопи Кришна признава женското начало в Кундалини, използвайки образа на Шакти, танцуваща въру лежащия Шива (който на много картини е представен като пасивен, ако не се смятат отворените му очи и ерекцията на пениса). Преместването от Пингала към Ида, което нашият автор приема само като физиологичен феномен, в психологичен план означава, че женската енергия Шакти не може да бъде подчинена на мъжкото начало. Богинята не може да бъде активирана, за да служи на мъжа, но женската сила, или анима, трябва да притежава свой собствен канал на активност, а мъжът е само инструмент, посредством който силата проявява себе си. Именно затова художниците и писателите отдават себе си във властта на жената-муза, „бялата богиня”, която, бидейки предразположена към автора, демонстрира себе си в цялата си красота. Когато мъжът се влюбва в Богинята, поддавайки се на нейната магия (най-честят от всички видове преживявания на архетипната анима), нещата се явяват пред него „в нова светлина”, „чувствата се изострят” и тласъците на енергията в Пингала изглеждат неуместни.

Кундалини, като женска сила, в дадения случай изисква за себе си женски канал, даже когато нейният предполагаем подем се осъществява през централния канал, Сушумна. В тантристката традиция този женски канал за женската сила има широк спектър от значения, подобно на този, който има нашето разбиране за архетипа на анимата. Бхарати в „Тантристката традиция” е описал разнообразните значения на лявата артерия, или канала Ида. Любопитно е, че едно от значенията се явява „силата на храносмилането”. Възможно е Гопи Кришна със своето религиозно отношение към храненето да е изразил почит към Анимата. Това е в унисон с нашите представи за това, че Анимата е тясно свързана с вегетативната нервна система. Според Бхарати женското начало може да включва и „разврат”, и „природа”, и „интуитивна мъдрост”, и даже „небитие”. Тези аспекти на женствеността са персонифицирани в гръцките богини, където небитието на Персефона се явява съставна част от образа на нейната майка Деметра, богинята на природата. Там намират своето място също и развратното непостоянство на Афродита, и интуитивната мъдрост на Атина. За съжаление такова диференциране на женското начало отсъства в юдейско-християнската традиция, даваща само малки и второстепенни примери за Анимата като душа.

В психологическата практика бялата фаза съответства на периода на доминиране на женския принцип в съзнанието. Сънищата стават бели и ярки, възниква повече фантазия, целенасочената дейност намалява, появява се хладна отчужденост. Дългият период на страдание, депресия и мъка отплува нанякъде в света на лунната светлина, където всичко е изкупено и е достатъчно само да имаш спокойна и мъдра усмивка на лицето. В живота нахлува нова форма на любовта, отначало романтична и съдържаща само самата себе си. Но главното, случващо се в бялата фаза – признаването на регресивните девствени аспекти, обещава да носи семената на бъдещето в търпелива бременност.

В алхимията също могат да се намерят паралели и за подобряването на здравословното състояние. Бялата фаза се явява един от праобразите на философския камък и на елексира на здравето. Макар че нашият автор не е напълно защитен от болести, той пише, че „…симптомите на заболяването се проявяваха… в далеч по-мека форма, а температурата, като правило, не се повишаваше”. Идеята за това, че Богинята в една или друга форма праща и взима обратно болестите, е широко разпространена в Индия. На Запад много хора се отправят на поклонение към гроба на Дева Мария, за да се изцелят. Тук сработва идеята за това, че развитието на отношенията с Анимата се явяват главно условие за добро здраве. Самият женски аспект се счита за основен принцип на живота и природата, с който не ни се удава да установим адекватни отношения, докато не интегрираме женската част в себе си. Гопи Кришна акцентира върху това, признавайки от самото начало, че Кундалини е женска, тя е Богиня.