публикувано 24.08.2013 от Камелия Хаджийска в Воинът на светлината
 
 

Колко време отнема една крачка

Друго нещо, което започналите процесите на духовна трансформация хора е добре да знаят, за да си спестят излишното страдание, е че този процес обикновено продължава дълго време. Доста дълго. Обезсърчително дълго. Толкова дълго, че винаги се минава през етапа  на отчаяние (но за това в следващата публикация). Повечето духовни книги, които не подхождат повърхностно към въпросите за духовността и затова не дават лесни рецепти от рода на „прави това и ще постигнеш това“, предупреждават, че процесът на духовна трансформация е сложен и дълъг. Такава е гледната точка и на юнгианската аналитична психология, която ще представя по-долу. Преди това обаче ще разкажа един мой сън, който сънувах преди време и който е точно по тази тема.

Мой близък, с който споделяме общи духовни интереси, се изкачваше по една скала. Скалата беше много стръмна, почти отвесна, и той, извръщайки главата си към мен, ми каза, че му отнема десет минути, за да направи една крачка. Сънят дойде при мен в период, в който усещах, че сякаш тъпча на едно и също място, че животът ми е в застой, а аз не знам какво да направя, за да променя това. Затова не ми беше трудно да разчета неговата символика – да свържа изкачването по скалата с вертикалното измерение на Духа, мъжът от съня ми – с моя „вътрешен мъж“ ( моя анимус), а десетте минути за правене на една крачка в измерението на сънищата да превърна в десет години на живота в земно тяло. Единственото, което не разбирах, беше защо толкова бавно? Защо цели десет години, за да се направи само една крачка?!

Сега знам – защото това не е каква и да е крачка. Защото това е най-важната крачка. След като я направим, вече няма да сме същите. Защото става дума за трансформация на едно много дълбоко ниво, което обхваща както нашето съзнание, така и несъзнаваното ни, чиято територия овладяваме постепенно и с много усилия, осветявайки различните му тъмни кътчета. Защото става дума да сътворим новото Себе си – една нова самоличност – истинската цел на живота ни. Защото това себесътворяване е много сложен процес, в който се обособяваме както от колективното съзнавано, така и извоюваме територии от колективното несъзнавано. От една страна ставаме все по-осъзнати и започваме да се дистанцираме от всички тези норми и правила, които  сме възприели отвън, но сме започнали да гледаме на тях като на свои, позволявайки им да управляват мислите и ценностите ни (в този период нееднократно се налага да устояваме  на натиска на очакванията и оценките, който идва от нашите родители, от по-голямото ни семейство, от нашите близки и приятели). По-голямата трудност обаче идва отвътре – от нашата неосъзнатост за обуславянето ни по щампите на обществото, в което сме се родили, както и от натиска на вътрешните преживявания, които идват от по-дълбоките пластове на колективното несъзнавано, и върху които нямаме власт да ги спрем със силата на ума.

Процесът по разширяване на малкия ни съзнателен Аз чрез непрекъснат диалог с По-голямата част от нас самите не е лесен и защото колкото повече се доближаваме до архетипа на Цялостната ни личност, толкова по-близо сме и до „демоните“ вътре в нас. Преходът от нигредо до албедо, в който пречистваме духа от проекциите в материята, е изпълнен с безкрайно повторение и връщане назад, докато „дестилацията“ приключи.

„Prima materia трябва постоянно да се измива и дестилира и затова първата активност на опуса е дестилиране, миене и почистване, отново и отново. Тук се казва девет пъти, на друго място петнайсет пъти, а някои препоръчват десет години. Това наистина е много дълъг процес и понякога означава безкрайно оглеждане на един и същ проблем от различни страни. Затова в алхимичните текстове често се намеква, че тази част може да продължи дълго време и се характеризира с безкрайно повторение – също както, за нещастие, ние изпадаме отново и отново в комплекси, които не са отреагирани и се повтарят. Но чрез тази тежка работа материята се избелва.“

Мари Луиз фон Франц, „Алхимията – символика и психология“, с.248

Според Мари Франц десет години е периодът, необходим някое мощно архетипно преживяване да бъде асимилирано от съзнателния Аз на човека и то да се интегрира пълноценно в живота му. Десет години може да продължи и юнгианската анализа, съпътствайки човека в най-трудната част от индивидуационния му процес. Понякога това време е повече, друг път – по-кратко. Разликата идва от дълбочината на вътрешната трансформация, която душата ни е избрала; процесите на вътрешно зреене са в зависимост от „дървото“, което отглеждаме. Затова основното, което е добре да знаем, е, че в дадения случай не говорим за решаване на психични проблеми, в дадения случай говорим за еволюция. Именно еволюция е и символиката на числото седем, за което говори Мари Франц, сочейки връзката му със седемте дни на седмицата или седемте планети в хороскопа

„… проблемът е, че трябва да се стои в затвора дълго време, което представлява еволюция, и след това ще настъпи възкресение. То компенсира и това, което знаем от собствения си опит с несъзнаваното, а именно едно непреодолимо съзнавано чувство на нетърпение, при което хората се чудят защо не могат да напредват бързо и дали не могат да направят това и това и т.н. Понякога трябва да им се каже, че е необходимо да останат в депресията и затрудненията си, докато те траят. Хората питат за колко време ще се освободят от симптомите и проблемите си и ние можем само да кажем, че ще е така, докато трае еволюцията им; всъщност никой не знае за колко време. Може да е за кратко или дълго, защото както казва д-р Юнг, човек не разрешава конфликтите си, той ги надвива. И да излезеш от един проблем е еволюция, по кратка или по-дълга. Проблемът в нашия текст не може да се разреши, той може само да се преодолее чрез вътрешна трансформация на автора. Това е смисълът на безкрайното повторение на същия проблем, който е свързан с число, което означава еволюция. Този човек е влязъл в един проблем, който не може да разреши интелектуално, и това е съдба.“ пак там, с. 264

Виждам най-трудната и водеща до обезсърчение част от процесите на вътрешната ни трансформация именно в безкрайното повторение на един и същи проблем, който отново и отново се връща към нас и ни остава с чувството, че тъпчем на едно и също място, че не се променяме, колкото и да се стараем и да полагаме усилия.

„Колко пъти в анализата човек излиза от проблема, чувства се спокоен и в мир със себе си и смята, че най-лошото може би е минало – но след три седмици всичко започва отново, като че ли нищо не е направено. Необходими са много повторения преди преживяването да се консолидира и закрепи.“ пак там, с. 250

Едно от утешителните неща в този процес е, че дори когато имаме чувството за потворение, това, което се повтаря, е само нашата основна тема. Нейните форми на проявление обаче всеки път идват при нас в различни нюанси, носейки по-голяма плътност на разбирането и по-голяма трайност и дълбочина на осъзнаването. Има твърде много ъгълчета във вътрешната ни сграда, които има нужда да бъдат огледани, има твърде много съпротива на егото, която да бъде сломена, има твърде много трикове на ума, които трябва да бъдат разкрити, има още много неща, които трябва да бъдат видени. Дори и на моменти да изглежда, че тъпчем на едно и също място, че вършим едни и същи глупости и понякога дори се връщаме назад, всичко това има своя скрит смисъл. На символния език на алхимията той е в „рецептата“ за създаване на  „философския камък“ – целта на индивидуацията.

„… целия алхимичен процес, който има за цел произвеждане на философския камък, един обект с твърда субстанция, нещо, което не протича, и в алхимията е най-висшият символ на божественото. Странно е, че погледнато наивно, алхимичният продукт е нещо в реда на природата, нещо, което смятаме за просто, един камък, чието качество е налично. Камъкът не яде, не се пие и не спи, просто остава за вечността. Ако го ритнеш, остава там и не мърда. Но в алхимията това презряно нещо е символ на целта. Ние трябва да проникнем дълбоко в мистичния език на изтока, алхимията и някои християнски мистики, за да разберем какво означава тази идея.

Ако чрез битка и среща с несъзнаваното човек е страдал достатъчно дълго, се появява един вид обективна личност; формира се едно ядро в човека, което е в покой, дори посред най-големите житейски бури, интензивно живо, но бездействащо и безучастно в конфликта. Душевното спокойствие настъпва при хора, които са страдали дълго: един ден нещо става и човек придобива спокоен израз, защото се е родило нещо, което остава в центъра, извън и отвъд конфликта, който вече не продължава както преди.

Естествено, две минути по-късно конфликтът се подновява, защото не е разрешен, но преживяването, че нещо е отвъд конфликта, остава и оттам нататък процесът е различен. Хората вече не търсят, те знаят, че нещото съществува, преживели са го за миг. След това опусът вече има цел – да се намери този момент отново и постепенно да се съумява да се задържи, така че да стане нещо трайно.

Във всички битки на живота винаги е налице това нещо, което е отвъд битката, както красиво го описва д-р Юнг в Тайната на златното цвете. То е все едно, че стоиш над бурята в планината. Човек вижда черните облаци, светкавиците и падащия дъжд, но нещо в него е над всичко това е той може само да го съзерцава. От една страна вие също сте вътре, но от друга, сте извън него. На по-скромно ниво можете да го постигнете ако в пристъп на отчаяние или в деструктивната атака на някой конфликт успеете да запазите чувството си за хумор за една секунда – но само ако за сетен път не сте отнесен от някой негативен анимус – и тогава изведнъж си казвате, че това сте го чували и преди.

Може би не можете да се освободите от деструктивния анимус, той все още е много силен; но нещо във вас се усмихва и казва, че вече е чувало тази глупава песен; бихте искали да се надсмеете над себе си, но гордостта не позволява и продължавате с негативния анимус и той отново ви покорява. Това са божествени моменти, когато нещо става ясно и е извън противоположностите и страданието. Обикновено се случва за кратки мигове, но ако продължавате да работите върху себе си, камъкът бавно нараства и се превръща в твърдото ядро на личността, което вече не участва в маймунския цирк на живота.“ пак там, с. 187

Стъпка по стъпка. Две напред – една назад. Падаме и ставаме. Стоим дълго на едно място и се чудим какво е погрешното нещо, което правим, за да не можем да отлепим краката си. А причината е проста – скалата, по която се катерят душите ни, е много стръмна. В измерението на Духа това може и да изглежда като десет минути, но на Земята, където времето тече по-различно, това са дълги десет години. В които правим нагоре само една крачка. Когато знаем обаче, че това е най-важната крачка, че в нейното извървяване е най-творческият период от себесътворяването на новото ни Аз, вече няма да се тревожим толкова много за бързината на промените. Ще знаем, че когато пристигнем, времето, което изкачването ни е отнело, вече няма да има значение. Защото от мястото, на което сме се изкачили, се е открила прекрасна гледка. Понякога виждаме и „бурята в планината“, но по един различен начин – съзерцаваме отвисоко нейните гръмотевици, наслаждавайки се на величествената им мощ и спомняйки си за времето, когато студеният дъжд ни е измокрял до костите.

Камелия

Още по темата: