публикувано 02.06.2010 от Камелия Хаджийска в Споделено
 
 

Кожата на нашето емоционално тяло

От книгата на Дон Мигел Риус, „Умението да обичаш“.

„Искам да си представите, че живеете на планета, където всеки неин жител има кожно заболяване. Хората на вашата планета са страдали от тази болест в продължение на  2 или 3 хиляди години. Целите им тела са покрити с рани, които са се инфектирали, и наистина болят, когато ги докоснеш. Разбира се те вярват, че това е нормалната физиология на кожата. Дори медицинските книги описват тази болест като нормално състояние. Когато хората се раждат, кожата им е здрава, но след около три или четири години започват да се появяват първите рани. Когато станат тинейджъри, целите им тела се покриват с рани.

Можете ли да си представите как тези хора ще се държат един с друг? За да общуват помежду си, те трябва да пазят раните си. Те почти не се докосват, защото е много болезнено. Ако случайно докоснеш кожата на някой, това е толкова болезнено, че той веднага се ядосва и докосва твоята само за да си го върне. Все пак инстинктът за любов е толкова силен, че плащаме високата цена, за да влизаме във взаимоотношения с другите.

Представете си, че един ден се случва чудо. Събуждате се и виждате, че кожата ви е напълно излекувана. Няма повече рани и не боли, когато ви докосват. Здравата кожа, която можете да докоснете, се чувства прекрасно, защото тя е създадена да усеща и възприема. Можете ли да си представиш себе си със здрава кожа в свят, където всички са болни от кожно заболяване? Не можете да докосвате другите, защото това ще ги нарани и никой не ви докосва, защото си мисли, че и вас ще ви заболи.

Ако можете да си представите това, може би ще успеете да разберете какво би изпитал от контакта си с човешките същества някой от друга планета, дошъл да ни посети. Но не кожата ни е обсипана с  рани. Това, което ще открие посетителят е, че човешкият ум е болен от болест, наречена страх. Подобно на инфектираната кожа, нашето емоционално тяло е цялото с рани, които са инфектирани с емоционална отрова. Този страх се проявява като гняв, омраза, тъга, завист,  лицемерие. Резултатът от тази болест са всички емоции, които карат хората да страдат.

Всички хора са болни от същата болест. Можем да кажем дори, че нашия свят е психиатрия. Но тази болест съществува в света от хиляди години и медицинските учебници и учебниците по психология я описват като нормално състояние. Те я считат за нормална, но аз мога да ви кажа, че не е.

Когато страхът стане прекалено голям, разсъждаващият ум започва да се проваля и не може да понесе всички тези рани с цялата отрова.  В учебниците по физиология ние наричаме това състояние умствено заболяване. Наричаме го шизофрения, параноя, психоза, но тези болести се появяват, когато разсъждаващият ум е толкова уплашен и раните са толкова болезнени, че е по-добре да се прекъсне контакта с външния свят.

Хората живеят в непрекъснат страх да не бъдат наранени и това създава голяма драма, където и да отидем. Начинът, по който хората се отнасят един с друг, е толкова емоционално болезнен, че ние без очевидна причина се разгневяваме, ставаме ревниви, завистливи, тъжни. Да кажем “обичам те” дори може да бъде твърде плашещо. Но въпреки, че е болезнено и страшно да си контактуваме емоционално, ние продължаваме да влизаме във взаимоотношения, сключваме брак, раждаме деца.

За да защитим нашите емоционални рани, и поради страха да не бъдем наранени, ние хората създаваме нещо много сложно в нашите умове – голяма система на отричане. В тази система на отричане ние ставаме перфектни лъжци. Лъжем толкова перфектно, че лъжем и самите себе си и дори вярваме на лъжите си. Не забелязваме, че лъжем или понякога, когато забелязваме, оправдаваме и извиняваме лъжата, за да предпазим себе си от болката на раните си.

Системата на отричане е като стена от мъгла пред очите ни, която ни прави слепи за истината. Носим социални маски, защото е прекалено болезнено да видим себе си или да оставим другите да ни видят такива, каквито сме.  Системата на отричане ни кара да искаме от другите да ни виждат такива, каквито ние вярваме, че сме. Слагаме тези защитни бариери, за да държим другите хора настрани, но тези бариери ни държат вътре, ограничавайки нашата свобода. Хората се защитават и когато някой каже “Настъпваш ме по мазола”, не е съвсем вярно. Истината е, че вие докосвате раната в ума му и той реагира, защото го боли.

Когато осъзнаете, че всички около вас имат емоционални рани, пълни с емоционална отрова, лесно можете да разберете взаимоотношения между хората в така наречения от толтеките сън за ада. От гледна точка на толтеките, всичко, което вярваме за себе си и всичко, което знаем за нашия свят, е сън. Ако погледнете кое да е религиозно описание на ада, ще видите, че той е същият като човешкото общество, като начина, по който сънуваме. Адът е място на страдание, на страх, на война и насилие, място, където се издават присъди без право на оправдание, място на наказания, които никога не свършват. Има хора срещу хора в джунгла от хищници; хора, изпълнени с присъди, изпълнени с вина, с емоционална отрова – злоба, гняв, омраза, тъга, страдание. Създаваме тези малки демони в умовете си, защото сме се научили да сънуваме ада в нашия собствен живот.“

Дон Мигел Риус, „Умението да обичаш“