публикувано 15.12.2014 от Камелия Хаджийска в От мен
 
 

Когато боговете станат болести

Вече е преведена и предстои да бъде публикувана дванадесета глава от книгата на Ел Колли „Белязана от Духа“. Това е още една от сложните за превеждане глави в книгата. Казва се „Патологизирането на Духа“ и проследява връзката между симптомите на събудената кундалини и различните психични болести. За мен тя е много ценна, защото помага да се видят по-дълбоките духовни причини за човешкото страдание – тема, на която е посветена огромна част от статиите и в този сайт (например, статията за Паник-атаките от духовна перспектива). Вече разполагам с достатъчно опит, за да знам, че ако не успеем да направим разлика между подходите на его-ориентираната психотерапия и духовния психосинтез или индивидуацията от втората половина на живота (разлика, която Роберто Асаджиоли и Карл Густав Юнг правят в психиатричната си практика), ще попадаме в ситуации, в които ще се опитваме да решим психичните си проблеми с неподходящи средства.

Клинични диагнози на духовни кризи

В главата „Патологизирането на Духа“ Ел Колли дава своя личен принос към пораждащото се ново разбиране за духовната страна на психични преживявания, които обикновено се отнасят към категорията на психиатричните диагнози, но в действителност са израз на духовни кризи и трябва да се третират различно. Тъй като обаче тя самата не е терапевт, бих искала да добавя няколко уточнения към написаното от нея, защото границата между духовна криза и психична болест понякога е опасно тънка. Това е нещото, за което Юнг е предупреждавал многократно,  и което аз разбирам много добре. Вероятно някой ден ще напиша отделна статия по този въпрос, защото тази тема е твърде сложна и многостранна. Сега в тази статия искам само да напомня, че всеки текст (не само на Колли или мой, но и на учените, занимаващи се с точните науки) отразява субективните пристрастия на автора и затова е добре да се чете критично, като се използва филтъра на личната преценка, разсъждения и опит.

По-долу ще споделя какво се случва в „моя филтър“, давайки си ясна сметка, че той също има своите ограничения – както мои лични, така и произтичащи от нивото, до което науката за човешката душа – психологията, в момента е достигнала. А науките, както знаем, постоянно се развиват и често новите открития опровергават старите теории. В пълна степен това се отнася и до науката за психичното здраве – психотерапията и психиатрията. Един най-ярките примери в това отношение е т.нар. „Диагностичен и статистически наръчник на психичните разстройства“ (DSM). Той е американската система за класификация на психичните разстройства, която се използва от психиатрите в цял свят, предоставяйки общ език и стандартни критерии за класификация на психичните разстройства. Този наръчник периодически се обновява – определени категории, които до този момент са били възприемани като психични отклонения, отпадат и се добавят нови. До момента има пет преработени такива издания и предстои издаването на ново.

Става ясно, че в психиатрията като наука има постоянно променящ се консенсус за това какво е психично здраве и кое е психична болест – израз на усилието да се описват и класифицират все по-точно психичните феномени, дори и не винаги да е ясно какво ги поражда. За мен това е знак за психично здраве на тази наука – израз на това, че тя е наясно със собствените си ограничения и факта, че диагностиката на психичните болести не е нищо друго освен т.нар. „действителност от втори порядък“  – факт, който в системната психотерапия води дори до избягване на поставянето на диагнози, защото на тях се гледа на тях като на част от поддържането на проблема.

Трудността е, че както навсякъде, така и тук, движението напред се съпътства със съпротивата на консервативната част на привържениците на старата парадигма. Трудностите на пробиващата си път нова парадигма са крайности в отхвърлянето на старото или неуверени стъпки в „тъмното“. Статуквото дава сигурност, но и липсата на прогрес, а новото носи страха от грешки, неразбиране и отхвърляне от мнозинството. Движението напред прилича на ходене по тънък лед, който всеки момент може да се пропука под краката на този, който все пак се осмелява да не залага на сигурното и добре изпитаното, но вече невършещо работа. Когато това движение напред се отнася до психотерапията – науката, в която психичната болест понякога означава заплаха за нечий живот, отговорността е още по-голяма. Всеки път, отново и отново, трябва да се взема подходящото решение, което понякога се съпътства с не малка вътрешна конфликтност.

Това е причината сега, преди публикуването на главата от книгата на Ел Колли „Патологизирането на Духа“, да поискам да споделя и своята лична гледна точка. Тъй като не мога да поема отговорност за чуждото авторство, мога да направя това по отношение на своето. Ако трябва да споделя своето мнение, то ще бъде разделено на две части.

От една страна

От една страна, аз изцяло разбирам и споделям патоса на това, за което Ел Колли пише. Имам пред вид това, че научното знание за връзката между психичните болести и духовността все още е в самото начало и според мен тепърва ще се възникват много нови теории в тази посока. Аналитичната психология на Юнг и духовният психосинтез на Асаджиоли са най-често цитираните, но те не са единствените. Дейвид Лукоф е психиатърът, който има огромна заслуга за това да престане да се гледа на духовните преживявания като на психични болести и именно по негово предложение в последното издание на „диагностичния наръчник“ – DSM-IV-TR, се въвежда нова категория – „Религиозни и Духовни проблеми“, която обхваща мистичните преживявания като тип, който може да се прояви като психично разстройство. Целта на въвеждането на тази нова категория е да избегне излишно хоспитализиране или медикаментозно лечение на духовни кризи, проявяващи се като психотични епизоди (повече за това можете да прочетете в неговия сайт www.spiritualcompetency.com).

Книгата на Стефани Мароне „Ръководство на природната медицина за шизофрения“ (Stephanie Marohn – „The Natural Medicine Guide to Schizophrenia“) е посветена на лечението на шизофренията с алтернативни методи, включително и шаманизъм – името, с което Ел Колли свързва себе си и описва своите преживявания. Откъс от тази книга е публикуван в статията „Какво един шаман вижда в болница за психично болни“, в която по ясен и недвусмислен начин се потвърждава нейната теза, че психиатричното лечение и лекарства не само че понякога не помагат за излекуването на болестта, но често пъти дори влошават състоянието на човека. В нея се разказва за един лекар от африкански произход – д-р Малидома Патрис Соме, който през 1980 година отива на специализация в САЩ и при посещение в психиатрично отделение остава потресен от културните различия при лечението на психичните болести. Това, което в неговото племе се възприема като знак за раждането на лечител – т.е. шаман, в западната култура се третира като психична болест!

„От гледна точка на шамана, психичното заболяване е сигнал за „раждането на лечител“, обяснява Малидома Патрис Соме. Тоест, психичните разстройства означават духовно пробуждане, духовни кризи, и трябва да се тълкуват като такива, за да може да бъде подпомогнато раждането на лечителя. Това, което Западът разглежда като психично заболяване, хората от племето дагара разглеждат като „добра новина от другия свят“. Човекът, който преминава през криза, е бил избран, за да предаде съобщение от духовния свят на своята общност. „Психичното разстройство, поведенческото разстройство от всякакъв характер, е сигнал за това, че две очевидно несъвместими енергии са се слели в едно“, казва още д-р Соме. Тези нарушения се проявяват, когато лицето не получава помощ при справянето с присъствието на духовната енергия.“

Както става ясно, разликата в интерпретацията на психичното преживяване и последващия начин на лечение е потресаваща. Но което е по-важното – докато лечението в психиатричното отделение в най-добрия случай води до замразяване на болестта, то при шаманисткото лечение това води до трайно освобождаване от нея. За да провери на практика предположението си, че шаманисткият подход на лечение е уместен не само за хората от неговата собствена културна среда, д-р Соме прави експеримент. Той отвежда в африканско племе, където се практикува шаманизъм, един пациент от психиатричното отделение в американска болница. Този пациент на име Алекс е 18 годишно момче, което от 14 години има психотични епизоди, съпътствани с халюцинации и тежки суицидни депресии. За четири години болничното лечение не му е помогнало по никакъв начин. Тъй като неговите родители били направили всичко, което можели да направят до този момент, те се съгласили д-р Соме да го отведе в Африка и да го лекува чрез шаманистки ритуали. Осем месеца по-късно Алекс вече е нормален, свободен от халюцинации и суицидни депресии. По собствени избор той остава още четири години на това място, където се чувства много по-защитен и сигурен, откъдето и да било, а когато се завръща в Америка става студент по психология. Последното, което д-р Соме чува за него, е, че Алекс е завършил психология в Харвард – нещо, което било абсолютно немислимо, когато за първи път той го среща в психиатричната клиника.

Смятам, че когато фактите говорят, дори и най-скептичните трябва да замълчат. Също така вярвам, че тепърва все повече факти ще се натрупват в това отношение. Когато Ел Колли пише за патологизирането на Духа тя има пред вид именно по-горното и именно то е причината от самото начало на книгата си тя да свързва своите преживявания с шаманизма. С шаманизма Мари Луиз фон Франц свързва и начина на терапевтичната работа на Юнг:

„Когато веднъж казах на Юнг, че неговата психологическа проницателност и неговото отношение към несъзнаваното в много отношения ми изглеждат същите като тези на най-архаичните религии – например, шаманизма или религията на индианците наскапи, които нямат нито свещеник, нито ритуали, а само следват сънищата си, изпратени според тях от „безсмъртния велик мъж на сърцето“, – Юнг отговори със смях: „Не е нещо, от което да се срамувам. Това е чест!“

М.-Л. фон Франц, „К.Г.Юнг: неговият мит в нашето време“, с. 23

От друга страна

От друга страна смятам, че лекарствата и психиатричното лечение такова, каквото е в момента, има своето безспорно място в лечението на психичните проблеми, включително и на тези, които имат характера на духовно пробуждане, и не трябва да се омаловажават тяхната роля и значение. Най-малкото, защото Африка е далече, а обществото ни все още не може да предложи пълноценна алтернатива на това, което младият Алекс е намерил благодарение на д-р Соте. Когато алтернативата на традиционното лечение все още не е достатъчно развита, по-добре да използваме това, което вече имаме, дори и то да носи своите ограничения.

Като всеки терапевт и аз постоянно се уча от своите клиенти. И това, което те ме научиха по отношение на медикаментите, е че някои от тях могат да се справят в кризисни ситуации и без лекарства, но други не могат, или, защото все още не са развили вътрешните ресурси за това, или, защото интензитетът може да е толкова голям, че има нужда от външна помощ. Също така тези, които нямат ресурсите, но са достатъчно мотивирани паралелно на психиатричното лечение да работят и психотерапевтично, рано или късно стигат до момента, в който могат да спрат лекарствата и да нямат нужда повече от тях. Като психолог-психотерапевт аз, разбира се, не изписвам лекарства. Това, което обаче правя, е в определени кризисни ситуации да помогна на другия да си изясни дали има нужда от още един вид помощ – тази на лекарствата, за процесите, през които преминава, или не.

Имах клиентка, която периодически минаваше през много интензивни преживявания на т.нар. „кундалини-синдром“. Вътрешното напрежение често пъти беше много голямо и за себе си тя беше намерила начин да се справя с това като си имаше „хапче под ръка“. В резултат на предишно лечение с антидепресанти тя беше намерила кое е това, което й помага да овладява кризисни ситуации без да бъде зависима от лекарството през останалото време. Веднъж заедно с нея четяхме в книгата „Боговете на промяната“ на Хауърд Саспортас – психотерапевт и астролог,  какво може да означава нейния транзитиращ Плутон (едно от лицата на архетипа на Разрушителя) над трети дом, и двете останахме изумени от точността на описанието:

„В екстремни случаи транзитиращият през трети дом Плутон се свързва с буквални сривове на ума или дълъг период на умствен стрес, параноя или депресия… Умът, залят от първични чувства и емоции, няма да може да функционира нормално… Светът около нас се превръща в жив кошмар, населен от подсъзнателните фантазии на изплашеното вътрешно дете от миналото ни. Предписването на лекарства може да е необходимо, за да се запази контролът на ума, но тази форма на лечение ще бъде от по-голяма полза, когато се съчетае с някакъв вид психологическа консултация или терапия.“

Хауърд Саспортас, „Боговете на промяната“, с. 393

Друга клиентка сподели, че била успяла да се освободи от сиуцидните си мисли едва след като започнала да взема втори антидепресант. Веднага след като започнала да го взема, „й светнало пред очите“. Проблемът беше, че от друга страна, нейната вегетативна нервна система беше сериозно разстроена, а вземането на тези лекарства не й помагаше по никакъв начин да се почувства по-добре. Нещо повече, възможно беше точно тези лекарства да бяха източник на въпросните телесни страдания, защото преди да започне да ги взема, те са отсъствали. Както става ясно, нещата не са нито еднозначни, нито прости.

Имала съм клиенти, които са идвали при мен в период, когато след години вземане на антидепресанти са взели решение да ги спрат, защото вече са се почувствали добре, но когато са направили това, всички стари симптоми са се върнали (което е естествено, защото този вид лекарства не лекуват, а само потискат симптомите). Тогава решават, че е добре да направят нещо различно, което работи и с причините на страданието, и така се обръщат към психотерапията. За съжаление не всички от тях имаха ресурсите да издържат на напрежението и избираха да се върнат обратно към лекарствата – нещо, което аз разбирах изцяло! За съжаление за някои хора това означаваше спиране и на психотерапията, защото „те вече се чувстваха  добре“. Имаше и такива, които започваха психотерапия паралелно с вземането на лекарства, а впоследствие спираха лекарствата и не се връщаха към тях. Това бяха и са хората, на които най-много се възхищавах и продължавам да се възхищавам, защото това именно в тях се осъществяваха най-дълбоките и драматични промени в живота им.

Би било голяма грешка, ако въпреки очевидния факт, че всеки един от нас има различни лични граници на издръжливост, няма индивидуален подход към всеки отделен случай и решаваме общо и по принцип. Също така е добре да се знае, че отговорността за подобно решение понякога се налага да се вземе не само от страдащия, а и от близките му. През 2010 година така обичаната от мен Памела Крибе, чиято книга „Ченълингите на Йешуа“ често цитирам тук, изпада в класическа суицидна депресия, съпътствана с психотичен епизод, в който тя не осъзнава какво става с нея самата. Противно на желанието й, нейното семейство насила я вкарва в болница. Там успяват да й помогнат и тя излиза от този епизод обновена и по-силна от всякога. Според нея всеки сам е отговорен за изборите в живота си и тя е могла да предотврати достигането до подобна криза, но по някаква парадоксална логика именно нейният случай е пример за това, че има моменти, в които не успяваме да поемем отговорност за решенията си, просто защото не сме наясно с това, какво ни се случва.

В древногръцкия мит Одисей преминава през множество изпитания и едно от тях е пътуването покрай острова на сирените. Опасността била в това, че сирените можели да пеят така омайно, че отклонявали моряците от пътя им, завличали ги към дълбините и ги удавяли. За да се справи с това изпитание, Одисей наредил всички моряци да си сложат восък в ушите. Така те нямало да чуват песните на сирените, а той самият, тъй като нямал восък в ушите си, трябвало да го вържат на мачтата и да не го пускат докато не отминат острова. Когато чул песента на сирените той дълго молил моряците да го отвържат, но те не чували молбите му и така той бил спасен. Не знам какво вие виждате в тази история, но за мен тя е много ясен образ за това, че има моменти в живота ни, когато имаме нужда от другите, за да преминем безопасно покрай острова на сирените – да ни държат настрана и да не ни пускат, нито откликват на молбите ни докато не преминем безопасно покрай острова с нуминозните сили на несъзнаваното. Точно така както е направило семейството на Памела Крибе. Хората в близост до по-дълбоките пластове на човешката психика са изложени в най-голяма степен на песента на сирените. Тъй като ние не чуваме техния глас, можем да подозираме, че те си измислят. Този, който обаче е имал лични преживявания от това ниво на психиката, познава неговата безспорна реалност.

И, докато Памела Крибе е била заведена насила от семейството си в психиатрията, то това не се е случило с Ел Колли. Нейното духовно пробуждане не завършва с излизане от кризата с трансформация и обновление. Вместо с хепи енд, той завършва със самоубийство. За това разбираме не от нейния съпруг Чарлз Крез, който е бил край нея през цялото това време край нея, а от блога на дъщеря й Челси. В блога си нейната дъщеря пише, че майка й е страдала от тежка депресия през целия си живот, имала е няколко опита за самоубийство в по-ранната си възраст и най-накрая третия опит за самоубийство се оказал „успешен“. Това е причината за „другата страна“ на моята гледна точка. Чудя се дали все пак е могло да се избегне това, ако съпругът й, подобно на съпруга на Памела Крибе, не я беше завел насила в психиатрията?

Интересно е да се види, че по отношение на лекарствата и клиничните диагнози Ел Колли и дъщеря й Челси са на съвсем противоположни позиции. Челси заявява, че иска да демистифицира болестта на майка си и предпочита да говори вместо за събудена кундалини, за клинични диагнози и лекарства. Ако човек прочете някои от статиите в блога й, ще види огромното усилие, която тя полага, за да остане в света на живите и да не повтори съдбата на майка си. Челси страда от съвсем същите симптоми като тези на майка си – Ел Колли, но вместо за „събудена кундалини“, предпочита да говори за Генерализирано Тревожно разстройство. Подобно на майка си тя също има два неуспешни опита за самоубийство и не е трудно зад думите й да се видят героичните й усилия да се бори с влечението към Танатос, за да не причини на децата си това, което на нея самата й се е случило. Вкопчването й в лекарствата и психиатричните диагнози може да изглежда като люшкане на махалото в противоположната крайност, но знам, че всеки, който познава реалността и мощта на силите на несъзнаваното – този глас на сирените, ще разбере и уважи позицията й.

Интересното е, че в главата, която предстои да прочетете, самата Ел Колли твърди:  „знам за три случая, в който материалът, освободен от несъзнаваното и свръхсъзнаваното при процеса, накара хората да се самоубият. В такива екстремни случаи, в които друга помощ не е възможна, успокоителният ефект на лекарствата би бил животоспасяващ.“  Въпреки това тя е пропуснала да направи това за самата себе си. По правило липсата на интегритет, т.е. разминаването между думи и дела, води до загуба на доверие. Но дали случилото се с Колли не е доказателство, че хората в подобно състояние, когато са залети от съдържания на трансперсоналното, наистина губят контрол над малката лодка – Аза си – същата, която знае, че в подобни кризисни ситуации лекарствата са животоспасяващи?

В махалото между двете крайности на отношението към лекарствата – на Ел Колли и на дъщеря й, всеки сам решава за себе си кое е правилното, ако попадне в подобна ситуация. Има моменти, в които, ако не можем да се справим сами, е добре да потърсим помощ. И, ако Африка е далече, то лекарствата са по-наблизо. Крайностите не са уместни и зрелостта в дадения случай е от решаващо значение. Същото се отнася и до адекватната подкрепа на близките и разбирането от семейството.

Когато боговете станат болести

Coypel_Charles-Antoine-Fury_of_Achilles

В книгата си „Кодът на душата“ Джеймс Хилман пише:

„Спомнете си думите на Юнг: „Боговете са станали болести“. За да видите ангела в болестта, се искат очи за невидимото, слепота на едното око и отваряне на другото в друга посока. Невъзможно е да видите ангела, ако нямате предварителна представа за него… Дори и в точните науки започваме да виждаме небесните явления или препарата под микроскоп само ако някой първо ни обясни какво да търсим; нуждаем се от обучение по изкуството да виждаме. Тогава невидимото изведнъж става видимо, разкрива се пред примижалите ни очи.“

Джеймс Хилман, „Кодът на душата“, с. 138

Именно това за мен е най-важното – нуждаем се от обучение, за да се научим да виждаме зад видимото и невидимото, да откриваме зад болестите – боговете. Същите тези богове, които населяват вътрешния ни свят, и които Юнг нарече архетипи. Когато силата им не е почетена, те се разгневяват като се превръщат в болести, карат ни да се влюбваме в „неподходящ човек“ или ни изпращат събития, върху които нямаме контрол. Първичният език, на който те говорят, може да се изрази и в натрапливи странности на характера ни, които да ни измъчват с чувството, че сме различни, докато не открием именно в това най-голямата си благословия. Подобно на Юнг, Хилман също обявява война на патологизирането на духа, въплътено в социалния консенсус на средностатистическото мислене.

„Онова, което се случва в повечето „заведения за душевно болни“, където наркотиците се раздават по-безсрамно от презервативите, нявярно би унищожило през детството им всеки един от необикновените хора, за които става дума в тази книга. Чудовищната неадекватност на лечението не е преднамерен акт от страна на лекарите, които се опитват да направят добро. Тя произтича неволно от неадекватността и зловредността на теорията. Докато статистиката на нормализиращата психология на развитието определя стандартите, по които се измерва изключителната сложност на живота, отклоненията ще се смятат за патологични. Диагнозата, обединена със статистиката, съставлява болестта – и именно така: „Диагностично-статистически наръчник“ се казва всеобщо възприетото помагало, изработено от Американската психиатрична асоциация, което се използва от цялата гилдия, от системата за здравни грижи и от застрахователните компании. И все пак тази дебела, тежка и лековата книга разказва за различните начини, по които божествения дух повлиява човешката съдба, и колко тъжно и странно изглежда това в нашата цивилизация.“ с. 49

Ако прочетете главата за „Патологизирането на Духа“ от Ел Колли вероятно ще разпознаете същия този патос. Време е да се освободим от мисленето, според което „широко разпространено“ е равно на „нормално“. Живеем във времена, когато по-доброто от нагаждане към средностатистическото, е неговата промяна. Обратното означава да се примирим с корупцията, лъжата, манипулацията, безхаберието, страхливостта и малодушието. Ако искаме да живеем в по-добър свят, ще се наложи да де-патологизираме Духа като се изучим на изкуството да виждаме невидимото. Тогава ще успеем да видим и ангела зад болестта, който през цялото време ни е помагал да не забравим за другия свят и откъде идваме. Тогава ще станем сами за себе си шамани  – ще се свържем отново със света, в който боговете са богове, а не болести – сили от един друг свят, който се опитва да се свърже с нашия, за да ни каже нещо. Когато успеем да направим това ще върнем не само своето психично здраве, но ще донесем такова и за общността, в която живеем.

Камелия