публикувано 14.08.2013 от Камелия Хаджийска в Self help
 
 

Каузална атрибуция

Това е продължение на предишната публикация за Справедливото слънце, в която представям една порода „тлъсти и опасни бели червеи“, разяждащи психичното ни благополучие – става дума за тези мисли в главата ни, които ни казват, че ние знаем коя е Истината, Цялата истина, Истинската истина. Сега ще представя една тяхна разновидност, която се отнася до тези от тях, които, по един неподлежащ на съмнение начин, ни казват коя е истинската причина за нещата. За да ги опиша, ще използвам едно понятие от социалната психология – „каузална атрибуция“, с което се обяснява начина, по който ние хората приписваме причините за случващото се в живота ни. Идва от лат.causa- причина и аtributio- приписвам, и обяснява тази базисна човешка нужда да разбираме причинно-следствените връзки в  света, в който живеем.

Ние постоянно всекидневно произвеждаме мисли от този вид в главите си:

  • На какво се дължи главоболието ми днес – на това, че снощи си легнах късно? на стрес? на транзитите на Луната? на месечния ми цикъл? на храната? на високото ми кръвно налягане? на конфликта вчера с мъжа ми? или, може би, защото ми е направена магия?
  • На какво се дължи силния дискомфорт откакто започнах прочистващия хранителен режим – на лечебна криза, която трябва да изтърпя, докато премине? или на това, че съм го започнал в неподходящ момент? или, може би не съм избрал подходящия за моя организъм начин за прочистване?

И  докато за въпросите, свързани с външни и по-лесно контролируеми фактори, по-лесно можем да проверим/и разберем  каква е причината, то когато става дума за неща и събития от психичен порядък, нещата стават по-трудни. Обичайните грешки, които правим в областта на приписването на причини на нещата, са в областта на това кой за какво е отговорен. Невротичният тип личност е склонен да вижда причините за случващото се в собственото поведение и грешки. Затова постоянно се чувства виновен и напрегнат. Обратният на него тип – психопатния, вижда причините за случващото се вън от него – той никога не е виновен, виновни са другите. И в двата случая простото приписване на причини там, където липсват такива, води до големи недоразумения и конфликти – за невротика обикновено са вътрешни, а за психопата – външни. Но дори и да не изпадаме в тези две крайности, на нас все пак ни се налага да изясним психологически казуси от рода на:

  • Защо моят колега се държи с мен по този начин?
  • Каква е причината за моята депресия? …

От това къде ще видим причините за даденото нещо произтичат две много важни последствия – как ще се почувстваме и какви мерки ще предприемем. Ако решим, че колегата ни се държи раздразнително с нас, защото преминава през труден период в живота си и има болна майка, за която да се грижи, ще се почувстваме по един начин. И ще реагираме в съответствие с тази хипотеза – по-толерантно и без да го приемаме лично. Но ако решим, че това се дължи на преднамерено лошо отношение, което има за цел да ни унижи – ще се почувстваме различно. И ще реагираме различно. Ако решим, че депресията ни се дължи на погрешни начини на мислене или травмиращи фактори от детството, ще отидем на когнитивен психотерапевт или терапевт, работещ с някоя от его-ориентираните психотерапии.  Но ако решим, че нашата депресия е израз на тъмната нощ на душата, може просто да се оставим с по-голямо доверие на подсъзнанието и неговата трансформираща роля; или да се отдадем на духовни практики;  или да потърсим подкрепата на психотерапии, които отчитат душевното измерение на човека (класически пример тук е юнгианската анализа). Не по-малко важно е и как ще се почувстваме – защото тъмната нощ на душата  и индивидуацията са доста продължителни процеси и когато знаем, че е нормално да продължават много години, можем поне да не се виним, че изоставаме.

Въпреки че приписването на причините за нещата е факт, който е с огромна значимост и който постоянно се случва във вътрешния ни мисловен свят, ние много рядко си даваме сметка, че го правим. Защото обикновено го правим несъзнавано. Познавам не малко хора, които са чели книгата на дон Мигел Руис за „Четирите споразумения“ и които много добре знаят, че второто от тях е Не прави предположения. Въпреки това те продължават да правят предположения – постоянно. В дадения случай нямам пред вид че те трябва да престанат да мислят какви са възможните причини дадено нещо да се случва – няма как да престанем да правим това, защото то е начинът да изследваме и опознаваме нещата. Това, което имам пред вид, е да започнат да гледат на предположенията си като на „работни хипотези“, които стават „истини“ едва след като са минали през проверката.

Една моя приятелка ми се беше обадила по телефона, за да ме чуе как съм, но след като не бях отговорила, си казала, че ще й върна обаждането по-късно. След като и това не се случило тя си казала „абе, я аз да се обадя, за да проверя какво става“. В главата й било едно основно предположение – че съм видяла, че ме е търсила, но нещо съм се разсеяла и по-късно съм забравила да й се обадя. Когато се чухме обаче стана ясно, че причината е друга – аз имах проблеми с телефона и бях сложила сим-картата си в един стар апарат, който впоследствие се оказа, че не разполага с огромната част от телефонните ми номера и не разчита кой ме е търсил (аз не знаех това тогава). Когато ме беше търсила, бях заета и когато по-късно видях в телефона си многобройни пропуснати обаждания от някакви непознати хора реших, че „който иска да ме намери, ще звънне пак“. Нейното предположение не се оказа вярно. Вярно беше само предположението й, че причината да не й се обадя не беше от лоши чувства.

Когато разберем, ама наистина разберем, колко е опасно да не подлагаме на проверка подобни мисли, нещо много хубаво се случва в живота ни – една огромна част от мислите, които разяждат щастието ни отвътре, вече нямат власт върху нас. Когато знаем, че приписването на причини е мисловно действие с огромни последствия в живота ни, ще ни е по-лесно да въплътим на практика споразумението „Не прави предположения“. Когато знаем, че приписването на причини има силата на поставяне на диагноза и, ако диагнозата не е правилна, не само няма да се излекуваме, но и ще влошим нещата, ще бъдем много внимателни и бдителни, когато я поставяме.

Защото симптомите на проблема може да са подобни, но причините зад тях – различни. Прилича на това да решим на какво се дължат пъпките по тялото ни – хранителна алергия? невродерматит? слънчева алергия? шарка? някакъв друг вид кожна болест? Това, което виждаме, са пъпки – но причината за тяхната поява е различна. Различно ще бъде и лечението за тях. Когато става дума за психични проблеми, необходимостта за още по-голяма бдителност при поставянето на „диагноза“ нараства, защото вече сме в сферата на неуловимото, а от правилното й поставяне зависят такива неща в живота ни като психичното благополучие и здраве, душевната хармония и пълноценните взаимоотношения с другите.

Ще разберем, че причината, която приписваме, е правилната, ако ни доведе до решение на проблема. Преди това обаче е диагнозата.  Ако ви е трудно да я намерите, а се чувствате разстроени и объркани, можете да започнете с тази: „имам червеи в главата си“. Лечението на подобна диагноза е „проверка, изследване, наблюдение, съмнение, критическо мислене“. В резултат на подобни действия гадинките, които човъркат в мозъците ни, ще измрат и сякаш от нищото ще се разкрие решението. Разбираме, че е вярното, защото идва не от ума ни, а от по-дълбокото – там, където е инстинктът за истина.

Камелия