публикувано 18.09.2014 от Камелия Хаджийска в Воинът на светлината
 
 

Какво е тишината?

„Връзката с духа в самите вас не е нещо, което се случва веднъж и завинаги. Това е бавен и постепенен процес, в който се свързвате, разединявате се, отново се свързвате… Постепенно фокусът на съзнанието ви се премества от дуалността към единството. Съзнанието се преориентира, откривайки с времето, че повече го привлича тишината, отколкото мислите и емоциите. Под тишина имаме предвид следното: да бъдете напълно центрирани и присъстващи, в състояние на неосъждащо съзнание.

Няма определени методи или средства за достигане до това състояние. Ключът към връзката с Духа не е в простото следване на някакво учение (медитации, пости и т.н.), а истинското разбиране – да разберете, че именно тишината ще ви доведе у Дома, а не мислите или емоциите…

Това разбиране се формира бавно с нарастване на осъзнаването от ваша страна за механизма на вашите мисли и чувства. Вие позволявате на старите навици да си отидат и се отваряте за новата реалност на съзнанието, основано на сърцето. Основаното на егото съзнание вехне и бавно умира.

Умирането не е нещо, което извършвате. То е нещо, на което позволявате да се случи. Предавате се на процеса на умиране. Смърт е просто друга дума за промяна, трансформация…

На все по-дълбоки нива вие осъзнавате, че наистина не трябва да се прави нищо друго, освен да бъдеш! Когато се отъждествявате с вашето битие, а не с прелитащите покрай вас мисли и емоции, животът ви веднага се променя.

Памела Крибе, От егото към сърцето, част 4 

Коментар: Има едно нещо, което, ако се разбере, ще ускори трансформацията на съзнанието от дуалност към цялостност. То е в нагласата да позволиш на нещата да бъдат такива, каквито са, а за това се изисква мъдрост. Така нареченото „правене чрез неправене“ може би е най-трудното нещо, защото се основава на най-неуловимото усилие – да бъдеш осъзнат и присъстваш в настоящето. Да го виждаш такова каквото е, свободен от изкривяванията на желанията, очакванията и представите как трябва да бъдат нещата, и същевременно да не стоиш пасивен, а да предприемаш подходящото действие – това, което идва онова място вътре в теб самия, където вътрешният конфликт е изчезнал и ти просто знаеш.

Понякога се доближавам до това състояние, но и често го губя. Точно така е, както пише Памела Крибе – свързването с Духа не е еднолинеен процес, нито е кратък. То е дълъг път на умиране, в който не можем много да направим, защото не идва от нас самите. А старите навици трудно умират. Устремен към тишината на присъствието, биваш повален от неговата пълна противоположност – неспирна тълпа от мисли, които наричам за себе си „стадото бикове в главата ми„. Нямаш никакъв шанс да ги спреш. Можеш само да им позволиш да бъдат там, без да се бориш. Казваш си за успокоение, че са дошли, за да разорават нивата ти. И за твоя изненада се оказва точна така. Но само ако успееш да видиш в хаоса, който ти носят, алхимичния дар на объркването. А ако успееш да разопаковаш и този подарък – приемайки го с благодарност, изведнъж откриваш, че от хаоса в главата ти е започнало да се оформя нещо ново. Нещо, което носи аромата на неосъждането. И е необичайно меко и леко. Може би това е хармонията?

В момента, в който спреш да бягаш от това, което не ти харесва, изведнъж откриваш, че мястото, на което си спрял, е мястото, което винаги си търсил – онзи тесен процеп, през който влизаш в измерението на „тук и сега“. Тогава за първи път усещаш силата, която позволението на нещата да бъдат такива, каквито са, ти носи. Тъй като за теб вече няма значение какво се случва, а как ти го преживяваш и какво избираш да правиш с него, най-после можеш да присъстваш в настоящето… наистина.

silencio_concepcion_comas-16

Silencio: Palacio bordado

Някои отиват към състоянието на тишината чрез медитация. Аз отивам към състоянието на тишината със стадото бикове в главата си. Вероятно защото моят път е на алхимика. За мен пътят към тишината минава през разпъването на кръста. И възкръсването. Не можеш да направиш нищо с черната дупка в ума ти. Дори и да не ти се иска, се налага да признаеш безсилието си. Стигаш до точката, в която не можеш да вземаш решения с ума си, защото каквото и да си помислиш, изглежда еднакво вярно. Но именно от тази невъзможност – и в това безсилие, изведнъж пропадаш в тишината – когато просто присъстваш и няма никакво съдене.

По-конкретно за мен това изглежда така. Влизам в страноприемницата на Руми  и гостоприемно започвам да посрещам всички гости. Тъй като знам, че най-хубавите подаръци понякога идват с лоша опаковка, нищо не отказвам. Приемам всичко и наблюдавам с любопитство. Забелязвам мислите в ума си и откривам, че там винаги имам на разположение поне две гледни точки – при това напълно противоположни една на друга. Изслушвам аргументите им – разбирам, че са прави. Не мога да отсъдя. Знам, че не знам. Отново. Конфликтът в ума ми е стигнал до крайната точка, а аз стоя по средата. Разпъната. Тогава поглеждам нагоре – търся вертикалност. Усещам тялото си. Опитвам се чувствам – какво е правилното нещо за мен, в този момент, в тази конкретна ситуация? А отговорът не идва веднага. Налага се да почакам. Тогава се сещам за умирането. И позволявам на моето нетърпение да умре, за да мога да усетя кога е дошло подходящото време за действие. Позволявам на идеите, които ми казват как трябва да бъдат нещата, да избледнеят, за да мога чуя вътрешния си глас. Позволявам на страха ми да бъде там, за да държа под око врага, който може да подкопае доверието към себе си.

Jesús Nazareno: Hermandad del Silencio, Sevilla

La Hermandad del Silencio

За някои хора пътят към тишината минава през медитацията. А за мен – през стадото бикове, които ме оставят безсилна. Това определено не е най-приятното нещо на света. Но така е само в началото. И само ако не знаеш как да използваш биковете, за да разореш нивата си. След това с изненада забелязваш, че това дори започва да ти доставя удоволствие. Смееш се на себе си – колко си бил глупав досега – казвал си на Живота как трябва да бъде вместо да го опознаваш и изследваш. Но най-вече – да се забавляваш! Нали всичко е Игра?!

Тишината е начинът да бъдем в контакт със своята вътрешна истина. Най-дълбоката истина. Затова тя е толкова важна – тя е пътят към себе си. Един път, който вървим с будно присъствие и мъдро неосъждане. И в който всяка крачка напред означава умиране. Не заради друго, а защото това е начинът да се роди новото.

Камелия

P.S. Тишината е нещото, което идва най-накрая в процеса на духовната трансформация. Не случайно тя е представена от Памела Крибе в последната – четвърта част, от прехода от съзнание, основано върху егото, към съзнание, основано върху сърцето. (За това кои са предишните три етапа можете да прочетете тук –първата, втората и третата).