публикувано 17.12.2012 от Камелия Хаджийска в Self help
 
 

И ще видите как всичко се променя

Малкият принц е знаел това.  А именно, че ние, хората, сме толкова различни. Затова спокойно можем да считаме, че сме обитатели на отделни планети. И ако така се случи, че да имаме неприятности с „розата, която расте на нашата планета“, това ни отваря една отлична възможност да странстваме и да опознаваме обитателите и на другите планети – знаейки, че не винаги можем да станем приятели с тях. Мисля си, че ако и ние знаем това, ама наистина го знаем, така че дори да си го спомним, когато ни потрябва, една огромна част от проблемите в общуването ни с обитателите на другите планети ще изчезнат. Огромна!

След като напуснал своята планета – астероидът Б612,  и преди да тупне за Земята, малкият принц посетил планетите обитавани от един цар, един суетен човек, един пияница, един бизнесмен, един фенерджия и един географ, т.е. астероидите 325, 326, 327, 328, 329 и 330. Ето ги по-долу на картинките:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Ако прочетете внимателно за посещенията на Малкия принц на тези астероиди, ще разберете, че по време на тези посещения той научава нови думички – такива като „възхищение“ и „ефимерно“. Защото точно това е ценното от посещението на другите планети – научаваш нови неща. Няма значение дали са полезни и дали ще ти свършат работа някой ден. Няма значение дали ще станеш приятел с някой от техните обитатели или не. Важното е, че пътешестваш и научаваш по нещо ново.

Когато пътешестваме през живота си и се срещаме с другите хора, ако знаем това, което малкият принц е знаел за общуването с обитателите на тези планети, нямаше да има никакви конфликти. Просто щяхме да ги напускаме в момента, в който на нас ни харесва. Защото, от всичките си шест срещи, малкият принц е поискал да се сприятели само с фенерджията. Той бил единственият, който не се занимавал само със себе си, но малкият принц все пак не станал приятел с него, защото неговата планета била изключително малка. И така се озовал на Земята, където броят на бизнесмените, царете, географите и т.н. нарастнал невероятно много.

Точно затова смятам, че наученото от него е безкрайно ценно за всички нас, останалите, които по някаква причина също сме се озовали на това място. Помага ни в общуването с тях, ако случайно ги срещнем. Ако решим да се поучим от него, ние може да ги поздравим учтиво и да не се занимаваме с това как те са решили да управляват своите планети. Можем да си спомним, например, как малкият принц посъветвал фенерджията да реши проблема с по-бързото въртене на неговата планета, но след като този съвет бил отхвърлен, той просто му съчувствал – и потърсил друга планета.

В гещалт-терапията има т.нар. „молитва“, написана от нейния основател – Фриц Пърлз, и която е следната:

„Аз съм си аз, а ти си си ти.
Аз живея моя живот и ти живееш твоя.
Не съм на този свят, за да сбъдна очакванията ти,
нито пък ти – за да сбъднеш моите.
Ти си ти и аз съм аз
и ако случайно ти и аз се срещнем, ще е прекрасно.
А ако се разминем, нищо не може да се направи…“

Изглежда, че Малкият принц/Екзюпери е разбирал освен от гещалт-терапия, и от системна психотерапия, защото е тествал възрастните със своите известни рисунки номер 1 и номер 2. Имам всички основания да смятам, че всъщност той е тайният предшественик на това направление в психотерапията, защото доста по-рано от системните психотерапевти е открил, че съществува различна действителност от тази, която виждат очите ни, и която е истински важната що отнася до психичните факти. Ако вече сте чели публикацията за действителност от първи и от втори порядък, няма как да не откриете невероятната прилика между теорията за двете действителности и неговите рисунки номер 1 и номер 2.

„Когато бях на шест години, видях веднъж в някаква книга за Девствения лес, която се наричаше „Преживени случки“, една великолепна картина. Картината изобразяваше една змия боа, която гълта някакво диво животно. Ето копие от рисунката.

petit-prince-01.jpg

В книгата се казваше: „Змиите боа поглъщат плячката си цяла, без да я сдъвкват. След това не могат да помръднат и шест месеца спят, през което време храната им се смила.“

Тогава дълго мислих за приключенията в джунглите и успях и аз да направя с цветен молив първата си рисунка. Моята рисунка номер 1. Тя беше такава:

petit-prince-02.jpg

Показах прекрасното си произведение на възрастните и ги попитах дали моята рисунка не им вдъхва страх.

Те ми отговориха: „Че защо една шапка ще вдъхва страх?“

Моята рисунка не изобразяваше шапка. Тя изобразяваше една змия боа, която бе глътнала и смилаше слон. Тогава нарисувах вътрешността на змията боа, та да могат възрастните да разберат. На тях винаги трябва да им обясняваш. Моята рисунка номер 2 беше такава:

petit-prince-03.jpg

Възрастните ме посъветваха да не рисувам змиите боа, както те изглеждат отвън и отвътре, и да се занимавам с география, с история, със смятане и с граматика. Ето как, още когато бях шестгодишен, изпуснах великолепното поприще на художник. Бях обезсърчен от неуспеха на моята рисунка номер 1 и на рисунката си номер 2.

Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват.

Така че трябваше да си избера друг занаят и се научих да управлявам самолети. Летял съм по малко навсякъде из света. И вярно е, че географията много ми послужи. От пръв поглед можех да различавам Китай от Аризона. Това е много полезно, ако човек се заблуди нощем.

През живота си имах голям брой срещи с голям брой сериозни хора. Живял съм много при възрастни хора. Виждал съм ги съвсем отблизо. Това не ме накара да имам по-хубаво мнение за тях.

Когато срещнех някой възрастен, който ми се струваше, че разбира малко повече, аз го проверявах с рисунката си номер 1, която бях запазил. Исках да зная дали той наистина е способен да разбира. Но всякога ми се отговаряше: „Това е шапка“. Тогава аз не му приказвах нито за змии боа, нито за девствени гори, нито за звезди. Приспособявах се към него. Приказвах му за бридж, за голф, за политика и за вратовръзки. И възрастният биваше много доволен, че се е запознал със също такъв разсъдителен човек.“

от книгата “ Малкият принц“ на Антоан Сент-Екзюпери

В този малък откъс се казва най-важното за хората, за човешкото общуване и за психичното здраве – за двете действителности, за приспособяването, за разбирането, за възрастните и за децата. Когато го припомних на моята порасла вече дъщеря, тя каза, „о мамо, това е толкова тъжно.“ И аз казах, „да, детенце, наистина е много тъжно…“. Започвайки от началото с двете рисунки и стигайки до нейния край:

„Сега малко съм се утешил. Тоест… не съвсем. Но зная, че той се е върнал на своята планета, защото на разсъмване не намерих тялото му. А то не беше толкова тежко тяло… И нощем обичам да слушам звездите. Досущ като петстотин милиона звънчета…

petit-prince-42.jpgНо ето, че стана нещо необикновено. На намордника, който бях нарисувал за малкия принц, съм забравил да добавя кожено ремъче! Той никога не ще може да го сложи на овцата. И се питам: „Какво ли е станало на неговата планета? Много е възможно овцата да е изяла цветчето…“

Но веднага си казвам: „Сигурно не! Малкият принц всяка нощ покрива своето цветче със стъклен похлупак и внимава добре какво прави овцата…“ И тогава съм щастлив. И всички звезди се смеят тихичко.

Друг път си казвам: „Човек е разсеян понякога и това е достатъчно! Някоя вечер е забравил стъкления похлупак или пък овцата е излязла безшумно…“ Тогава всички звънчета се превръщат в сълзи! …

Това е една голяма загадка. За вас, които също като мене обичате малкия принц, нищо от вселената не е същото, щом там някъде, неизвестно де, една овца, която не сме виждали, е изяла или не е изяла една роза…

Погледнете небето. Попитайте се: овцата изяла ли е или не цветчето? И ще видите как всичко се променя…

И никой възрастен човек никога не ще разбере колко голямо значение има това!“

от същата книга

Започнах серията от публикации за двете действителности, за стандартите на обществото (и на „възрастните хора“), за морализаторството, окастрящо душите ни зад фасадата на нормалността с една единствена цел – да покажа колко важно е да отчитаме факта, че макар че всички ние да обитаваме планетата Земя, все пак начинът, по който ходим и живеем на нея, не е съвсем еднакъв като този на останалите хора. Дали, защото сме паднали от различни звезди, дали заради нещо друго, но ако разберем този фундаментален факт, това би имало огромни последствия върху способността ни да общуваме с другите хора:

като сме толерантни към чуждите различия просто защото знаем, че всеки един от нас обитава различна планета

и си спомняме, че те са си те, а ние сме си ние, и ако така се случи, че те обитават планетата на царете, а ние – на малките принцове, да повдигнем разбиращо с рамене и да приемем, че между нас нищо няма да се получи;

ако сме решили, че хората не могат да видят по-далеч от периферията на шапката си, можем да се приспособяваме към техния свят, като само се преструваме, че нещата в техния свят наистина ни интересуват;

защото все пак дълбоко вътре в себе си ние разбираме от истински важните неща – като това дали овцата ще изяде розата или няма да я изяде. И не само, защото това се отнася до любовта,

но и защото от отговора на този въпрос се променя всичко – дали ще виждаме небето над нашата малка планета осеяно от сълзи или огласено от многобройни смеещи се камбанки,

и тогава, подобно на барон фон Мюнхаузен, ще можем да се издърпаме от блатото на своята малка планета (вероятно разположено между два не съвсем угаснали вулкана), изумени от творческата мощ на въображението ни да сътворява светове, в които да се чувстваме по-добре, в по-голяма хармония със себе си.

На моята малка планета също има тъга по малкия принц, по звездите и техния шепот. Затова съм решила да посъветвам нейния обитател да промени „нарежданията“ там, т.е. да ги осъвремени, така да се каже. Защото и Земята, подобно на планетата на фенерджията, май все по-бързо се върти, ако се съди по ускореното време, и затова вероятно има нужда от нови правила за управлението, за географските открития и за паленето на фенерите…

Камелия