публикувано 07.06.2013 от Камелия Хаджийска в Воинът на светлината
 
 

Инстинктът за истина (1)

На един етап от Пътя си преставаме да се занимаваме с категориите за добро и зло. От натрупания досега опит вече сме разбрали, че дори и да знаем кое е добро и кое е зло, няма как да знаем кое е за добро и кое е за зло. Наблюдавайки сложната и взаимопреплетена тъкан на живота сме открили, че често пъти това, което ни  ограничава, всъщност ни предпазва, че именно проблемът е решението и че следвайки принци па на енантиодромията ние понякога се приближаваме към решението като се отдалечаваме от него. Разбрали, че нашият малък ум няма как да види Голямата картина на живота и прозре Божият замисъл, ние се смиряваме и започваме да работим само с това парче от пъзела, което е най-актуално за нас в момента. Осъзнали, че сме отговорни само за своята част от Цялото, ние започваме да гледаме на чуждите парчета от пъзела с по-голямо уважение, толерантност и непредубеденост.

Това е моментът, в който навлизаме в етапа на по-зрелите форми на духовно самосъзнание. Тъй като вече знаем, че това, което е на повърхността на нещата, често се различава и дори разминава със скритото под повърхността съдържание, сме се освободили от наивната нагласа, въз основа на която дълго време сме правели бързи заключения. Вече съвсем естествено се въздържаме от крайни и категорични оценки и подобно на  стареца от притчата с коня можем само да казваме „Не отивайте толкова далеч„. Тъй като сме разбрали, че голяма част от понятията за добро и лошо, с които сме отрасли, в сърцевината си са резултат на социалния консенсус, формиран от доминиращия начин на мислене на хората в дадено общество в даден исторически момент, вече мнението на другите хора за добро и зло няма същата тежест за нас.

Този етап от пътя ни носи безценните дарове на смирението и толерантноста. Дългата работа с архетипа на Разрушителя и срещата с царицата на подземното царство Ерешкигал ни е освободил от множество вярвания и заблуди, подкрепящи една наивна гледна точка към света и себе си, и на нейното място е дошла зрелост и отвореност към многообразието и мистерията в живота. Всичко това е много добре и изглежда, че сякаш няма повече за постигане. Но всъщност не е така. Напротив. Осъзнаването на факта, че психичната истина е дълбоко субективна и релативистична според различните ситуации и хора,  не отнема нуждата да вземаме решения в живота си. Въпреки че вече започваме да вземаме решенията си много по-лесно, защото в по-голяма степен сме свързани със себе си и по-малко се влияем от чуждото мнение, от друга страна всичко става още по-сложно.

Сложността идва от това, че преценката за нещата вече се основава на най-дълбокия ни вътрешен глас – гласа на душата ни, и да чуем този глас не е толкова лесно. Това изисква способността да стоим максимално отворени и непредубедени – без да бързаме да правим заключения и преценки, а спокойно да понасяме неяснотата на дадената ситуация докато изкристализира кое е правилното за нас за всеки един отделен случай. През това време може да бъдем атакувани от мисли, че сме глупави, защото не знаем кой е отговора. Или да усещаме натиска да направим нещо преди да имаме вътрешната готовност и зрелост да го направим. Ако знаем, обаче, че това да сме „облачни“ е част от процеса, в който се адаптираме вече не към външния свят, а към вътрешния свят и мистерията на несъзнаваното, по-лесно ще можем да понесем фрустрацията на нуждата ни от яснота и съпътстващото го чувство на несигурност.

В юнгианската анализа наричат най-вътрешния ни глас „инстинкт за истина“ и го откриват в това вътрешно чувство за правота, което идва отвъд знаенето с ума ни и което ни дарява със спокойствието и увереността, че действаме в съгласие с нашата най-дълбока същност. Мари-Луиз фон Франц сравнява „инстинкта за истина“ с телепатията указвайки, че той знае нещо, което ние не знаем, но нашето несъзнавано, т.е. нашата инстинктивна личност го знае. „Това е откриване на истина, но на инстинктивно ниво, което няма нищо общо с главата„, казва тя и добавя, че „сравнението на някои теолози на „инстинкта за истина“ със Светия Дух е много уместно“.(от книгата й „Алхимията –  символика и психология“ с. 195). Да сме свързани с това знание става от първостепенна значимост за нас едва когато сме извървели голяма част от индивидуационния процес и вече сме по-свободни от външната обусловеност на реакциите ни. Това е времето, в което се чувстваме подобно на монаха от притчата с охлюва, който вижда по един и същи начин правотата на  две съвсем противоположни гледни точки.  Но ако и двете страни са прави, как да разберем кое е вярното за нас? Кое решение да вземем при вида на ядящия зеленчуците в градината ни охлюв? Дали по-добре е да убием охлюва или по-добре е да го оставим жив? Кое е по-важното – да опазим зеленчуците или неговия живот? Как разбираме какво да направим, ако и двете части на уравнението изглеждат еднакво убедителни в очите ни?

Като се опитаме да усетим какво ни казва вътрешното чувство за правота, какво ни казва инстинктът за истина. Само той може да ни каже кое е вярното за нас в този момент. В същото време обаче е добре да сме наясно, че в бъдеще може да се наложи да вземаме това решение отново и тогава то може да бъде съвсем различно. Ако продължа метафората с охлюва, дори и да решим сега, че избираме този път да го оставим жив, то в някой следващ момент може да се окаже, че правилното за нас решение е различно. Става ясно, че в някои отношения по-зрелите форми на духовно самосъзнание правят живота ни по-сложен, защото вече не разчитаме на готови отговори отвън, а се налага да търсим отговорите вътре в себе си. И въпросът, който си задаваме не е кое е добро и кое е зло, кое е правилно и кое – не. Значимият за нас въпрос вече е кое е вярното за мен в тази ситуация, кой е изборът, който е в синхрон с моята най-дълбока същност – душата ми. Юнгианските аналитици понякога наричат инстинкта за истина  „гласа на Бога“ и затова в процеса на анализата те казват „Питай какво иска Бога в теб.“ А Бог може да иска от нас различни неща.

В книгата на Мари-Луиз фон Франц „Алхимията – символика и психология“ има един интересен диалог между нея и един теолог, в който се споменава за пророк Йосия, на който Господ му казва да се ожени за блудница.

„Две хиляди години по-късно, след като е бил канонизиран за пророк и влиза в Библията, не можем да се съмняваме, че е бил Бог и всичко е наред. Такова е Божието парадоксално поведение. Но ако това се случи днес на вас и вие отидете при колега и му кажете, че Бог е наредил да се ожените за проститутка, какво ще каже той? Може би ще ви попита дали сте сигурен, че е бил Бог, защото мисли, че Бог не може да дава такива заповеди и следователно не може да е Той. Как ще докажете, че е бил Господ?“ с. 153

Това е значимият въпрос – когато чуем вътрешния си глас, доколко можем да сме сигурни, че това е Бог, който ни говори? И ако дори това не е проблем (защото инстинктът за истината говори с такава яснота, че успеем ли да го чуем, съмненията отпадат изцяло), то следващата трудност е да го последваме, да направим това, което той ни казва, дори и то да е „ожени се за блудница“? Именно това е другото предизвикателство, което животът в синхрон с нашата най-дълбока същност носи. Първо изстрадваме да чуем какво ни казва инстинкта за истина, след това изстрадваме да живеем това, което той ни е казал. Не веднъж се налага да изпием горчивата чаша на живота; неведнъж, извървявайки своята Голгота, срещаме отхвърляне и неразбиране.

Много често автори, които пишат книги за интуицията, посвещават цели глави за това как да използваме интуицията си, за да постигаме своите желания и цели. Инстинктът за истина обаче е нещо различно от интуицията – той е функция на връзката ни с Цялостната личност и като такъв той служи на нейните желания, не на желанията на Аза/егото (а както вече добре знаем, тези двете често имат различни желания). За разлика от интуицията, която е една от четирите функции за възприемане и преработка на информация (наред с усещането, мисленето и чувстването) и която може да бъде 50% вярна, но и 50% невярна, инстинктът за истина винаги е верен. Макар че интуицията и инстинктът за истина много си приличат по това, че и при двете знанието идва по един директен начин, отвъд възможностите на ума ни, те всъщност са доста различни. Разликата е в това, че интуицията като една от четирите функции на психиката за приемане и преработка на информация има за цел познанието, докато целта на инстинкта за истина е друга – тя не е толкова знаенето като такова, колкото знанието как да сме в синхрон със себе си, как да сме в хармония с намеренията на душата ни.

Да следваш вътрешния си глас не е лесно. Налага да понесем неяснотата на ситуацията, в която се намираме, достатъчно дълго, за да може от нашия най-вътрешен център да изплува отговор, в чиято правилност не се съмняваме изобщо. Егото, земната част от нас, има нужда от сигурността, която идва от яснотата на ума. Също така то трудно понася вътрешното напрежение на избора, който трябва да направим, и затова иска да вземаме бързи решения. Но божествената част от нас, нашата Цялостна личност знае, че някои отговори имат нужда от време, за да стане човек не само готов да ги чуе, но и да ги последва. И тук идва следващата  част на трудностите, свързани с това да живеем знанието, което идва от инстинкта за истина. Това е частта, в която тази истина се изстрадва.

(Но за тази част – в следващата статия – след като се върна от групата на морето.)

Камелия

zp8497586rq