публикувано 21.06.2013 от Камелия Хаджийска в Воинът на светлината
 
 

Инстинктът за истината (3)

Въпреки че с времето да чуваме гласа на душата си става все по-лесно и по-лесно, добре е да знаем, че да можем постоянно да го чуваме е непостижим идеал. Това е така, защото индивидуацията е един никога неспиращ процес, и в този смисъл творчеството по оста на взаимодействието Аз-Цялостна личност продължава цял живот. Сещам се за Юнг, който в късните си години – няколко години преди смъртта си, е бил поканен да напише книга, която да популяризира идеите му сред по-голямата аудитория. Това се случило след като участвал в предаване на BBC , което привлякло голям интерес, включително и интереса на голям книгоиздател. След като видял въпросното интервю и намерил идеите на Юнг за много интересни той си казал, че би искал да ги популяризира след по-широката аудитория. Той си помислил, че светът вече познава доста добре Фройд, но все още не познава Юнг. Затова делегирал журналиста, провел това интервю – Джон Фрийман, да отиде до Цюрих, където живеел Юнг, и да го попита дали би се съгласил да напише такава книга.

След като в продължение на два часа Юнг изслушал много внимателно предложението, казал, че – не, не иска да напише такава книга, той е твърде стар и уморен за подобно начинание. Джон Фрийман, който впоследствие бил станал и негов приятел, знаел, че когато Юнг каже „не“, това наистина значи „не“, се върнал обратно в Англия. Това, което впоследствие се случило обаче, е че скоро след тази среща Юнг сънувал сън, в който говори на широката аудитория и тя наистина го разбира! Така разбрал, че решението му за отказ не е вярното и че идеята за написване на по-популярна книга всъщност е добра. В синхрон с вътрешното, външното също откликнало – издателят настоял Фрийман отново да попита Юнг дали не е склонен да промени решението си и този път Юнг се съгласил.

За мен този пример е особено ценен, защото става дума за решение, взето от личност с изключително напреднал индивидуационен процес. Той е илюстрация, че няма такова нещо като край – има един никога неспиращ процес на развитие и разширяване, в който отново и отново решаваме въпросите на вътрешната си конфликтност. Решението, което Юнг взема година преди смъртта си, не идва веднага при него по силата на еднозначността на вътрешното чувство, а отново се изстрадва. Цял живот Юнг не е бил разбиран и е бил силно критикуван от всички страни – както от теолозите, така и от психиатрите и психотерапевтите. Да бъде свидетел на изкривяването на неговите идеи е било толкова всекидневно нещо за него, че това се отразило дори и на начина, по който пишел – доста сложен и достъпен за разбиране само от малък кръг хора, които наистина знаят за какво става дума. В края на живота му обаче нещата са били променени – все по-голям брой хора се разпознавали в казаното от него и процесите на индивидуацията станали актуални за много повече хора. Времето било променено и той също трябвало да се променя. Въпреки че вътрешното му чувство първоначално казало „не“  на предложението за тази книга, по-дълбокият отговор, който дошъл чрез съня му, бил точно противоположният.

Когато разберем, че няма такова нещо като край, а че истинският дар е в самия процес на вървене, можем по-лесно да стоим в своята вътрешна неяснота и да понасяме дискомфорта на вътрешната си конфликтност. Нещо повече – едва тогава разбираме, че именно това е цената, която плащаме, за да сме отворени към новото, да сме непредубедени към различното, да сме смирени в органичеността на гледната си точка, да сме толерантни и неосъждащи към нещата, които на пръв поглед изглеждат като грешки. Това е единственото условие да бъдем такива! Устремени към яснотата и светлината на деня, е добре да не губим контакт със сумрака и неяснотата на нощта, защото именно в нея се крият даровете на толерантността, на отвореността, на неосъждането и на постоянното развитие. Тогава наистина разбираме – не само с ума, но и със сърцето си, думите на Лао Дзъ „Всички са ясни, само аз съм облачен“.

Камелия