публикувано 26.07.2013 от Камелия Хаджийска в Воинът на светлината
 
 

Изкуплението на Зенкай

„Според японска легенда, в град Викаматсу живеел млад самурай на име Зенкай, който прекарвал времето си в игри на комар и гуляйджийство. Един ден Зенкай се влюбил в жената на местния съдия и злата жена го помолила да убие мъжа й и да му вземе парите.

Зенкай се съгласил.

Когато тръгнал да осъществи злодеянието, той минал покрай стар свещеник, който неодобряващо го изгледал. Без да обърне внимание на чувствата, които събудила в душата му тази среща, Зенкай продължил пътя си. Когато влязъл в къщата на съдията, той прерязал гърлото му, взел парите и двамата с жена му избягали в друга провинция.

Скоро след като пристигнали в новия град, Зенкай започнал да изпитва отвращение към себе си, заради стореното и защото жената му омръзнала.; тя била суетна и алчна. Но освен това Зенкай не можел да изтрие от спомена си погледа на свещеника.

Един ден той се измъкнал навън като оставил на жената цялото си имущество и тръгнал да търси свещеника. След много приключения го открил в манастир високо в планината. Зенкай застанал пред него, признал греха си и помолил да стане негов последовател.

Петнадесет години останал Зенкай с новия си учител, размишлявал, изучавал книгите, получавал моменти на просветление. През цялото време обаче не успял да се освободи напълно от срама, който изпитвал заради убийството на невинен човек. Накрая, един ден старият свещеник го извикал в килията си. Казал, че за да получи пълно просветление трябва да намери начин да изкупи престъплението, което бил извършил на младини.

Зенкай послушно напуснал манастира и започнал да скита по земите наоколо – търсел подходящ случай, за да изкупи злодеянието си. Докато минавал през планински проход му дошла следната идея. На това място пътечката била изключително тясна и много хора намерили смъртта си тук. Зенкай решил да се установи на това диво място и да прокопае тунел под планината така че пътниците да не се излагат повече на опастност.

Самураят работил двадесет и пет години ден и нощ. Пробивал път през планината и изхвърлял пръстта лопата след лопата, докато три четвърти от тунела бил готов.Всяка нощ прекарвал дълги часове в размишления. Светлината в него узрявала и се задълбочавала.

Един ден до колибата на Зенкай застанал млад войник, който се представил като сина на убития съдия. Младежът му съобщил че дошъл тук, за да си отмъсти.

„Животът ми не струва много – отговорил Зенкай. – Но копах този тунел дълги години и скоро ще пробия планината. Позволи ми да го довърша. Тогава ще може да вземеш главата ми.“

Усещайки искреността на Зенкай, младият човек се съгласил и опънал палатката си близо до неговата колиба. През следващите месеци той наблюдавал как възрастният самурай неуморно копаел и изхвърлял пръстта. Накрая младият войник се присъединил към него.

Така минали години. Двамата мъже работели един до друг, деляли заедно хляба, имуществото, работата и размишленията. Накрая тунелът бил завършен.

„Сега – казал Зенкай на сина на убития от него преди години съдия – ти можеш да ме убиеш. Работата ми приключи.“

„Как бих могъл да убия учителя си? – казал младежът със сълзи в очите си. – Как бих могъл да убия човека, който ми дари светлината?“

От книгата на Хари Муди и Дейвид Карол „Петте състояния на душата“, с. 297-299

Макар че с времето понятията за добро и зло стават все по-относителни и свързани повече с личния етичен кодекс на човека, отколкото с нормите и предписанията на обществения консенсус, за духовно търсещия човек моралната дилема остава. Макар и по един по-различен начин – лишен от простотата на черно-бялото мислене, характерно за децата, ние продължаваме да решаваме морални въпроси и да изстрадваме последствията от взетите от нас решения. Чувствата на вина, срам и угризения са съществена част от този процес и въпреки че голяма част от психологическите теории търсят тяхното лечение в промяна на мисленето, това не винаги е уместно и помага. То е уместно и помага, когато става дума за чувство на вина у невротичния тип личност, който е склонен да поема отговорност за неща, които са извън неговия контрол. Но когато прегрешението е в нашата зона на отговорност, промяната в начина на мислене не върши работа. Единственото нещо, което помага в подобни случаи, се нарича изкупление и точно това е направил Зенкай, следвайки съвета на Учителя си.

Това са направили и ветераните от войната във Виетнам, насочвани от техния лекуващ психотерапевт (представен с псевдонима д-р Мейсън), за който разказват авторите в цитираната от мен по-горе книга. В началото на работата си с тях този лекар много старателно прилагал наученото в професионалното си обучение за работа с чувството за вина, но вместо до подобрение, това водело до влошаване на психичното им състояние. Решението дошло, когато се обърнал към опита си на вярващ католик, познаващ лично силата на изповедта и опрощението, и предложил друг подход. В индивидуални разговори с всеки един от ветераните изработили съвместно план за участие в социални програми за помощ на бедните и ощетените. Едва след това започнала да се забелязва позитивната промяна у тях.

„След една година ветераните признали, че болката от военните им премеждия все още ги преследва. За повечето от тях, обаче, тя била вече по-различна – от постоянно напрежение тя се превърнала в дълбоко и странно тъжно усещане за единение с жертвите и в засилено обвързване с хуманността. Като резултат от едногодишната си дейност няколко от ветераните станали религиозни.“ с. 282, същата книга

Въпреки че „изкуплението“ е религиозно, а не е психотерапевтично понятие, в случаите, когато сме направили нещо, което е в конфликт с нашите ценности и морал, то има отчетлива връзка с психичното ни здраве. Макар и не толкова видимо като в историята със самурая Зенкай, в моя опит – личен и професионален, не веднъж съм свидетел на подобно нещо под формата на дълбоко ирационално чувство за вина или срам. В усилието си да разбера неразбираемия със средствата на здравия разум източник на тези тежки чувства и като човек, вярващ в реинкарнацията и записите в колективното несъзнавано, съм склонна да го търся в това, което на Изток се нарича „карма“. В астрологията има не един сигнификатор, който показва различните лица на кармата в рождената карта на човека (такива като 12ти дом, разположението на планетата Сатурн, ретроградните планети и други). Също така в астрологията се говори и за космическа карма, свързана с движението на трансперсоналните планети Нептун, Плутон и Уран. За космическа карма се говори и в книгите на Памела Крибе в описанието на духовното минало на т.нар. служители на светлината, имайки пред вид техния принос за упадъка на Атлантида чрез злоупотреба с психичните им сили и способности.

В дадения случай важното е да се види, че връзката между деянието и възмездието не е престъпление-наказание, а прегрешение-изкупление. За мен това е много съществено различие, тъй като указва на различни нива на психично здраве. Докато при първото последствията идват отвън – от един външен център, който наказва тези, които нарушават закона, то при второто техният източник е вътрешен – той е в съвестта на човека, който сам наказва себе си дори още по-сурово от съдниците във външния свят. Когато психичната регулация има вътрешен, а не външен център, говорим за по-високи нива на психично здраве – същото се отнася и до духовността.

„… че може да спазваш всички заповеди и пак да се разминеш с царството Божие. Заповедите са явление от нисък порядък. Законът е за тези, които са неосъзнати, любовта е за тези, които са осъзнати. Любовта е по-висшия закон, законът е по-низшата любов… Религията не е закон, тя е любов.“

Ошо, „Следвай ме“, том 2, с. 261

Изглежда, че именно нашите собствени прегрешения и последвалото изкупление са прекият път за преминаване към по-висшия закон на Любовта. Това се случило със Зенкай. Това се случило и с ветераните от Виетнам в терапевтичната група на д-р Мейсън. Същото се случва и с тези особено чувствителни към несправедливостта и болката на света, в който живеем, духовно ориентирани хора. Смятам, че в това е още един от смислите на мита за грехопадението и изгонването на Адам и Ева от райската градина – че в крайна сметка ябълката на познанието ни отвежда до познанието на Любовта.

В историята на Зенкай именно прегрешението е поводът за неговата трансформация и радикалната промяна, която впоследствие настъпва в живота му. Прегрешението поражда чувства на срам и угризение, тези чувства водят до духовно пробуждане, пробуждането води до осъзнаване и изкупление, а изкуплението води до любовта. В книгата „Отблясъци от едно златно детство“ Ошо казва: „Чувството на срам се случва само на онези, които са наистина велики. То не се случва на обикновени хора; те не знаят какво значи да се срамуваш.“ Така в крайна сметка всеки негативен опит в живота ни – включително и този, който ни кара да се срамуваме и да се чувстваме виновни, води до превръщането на оловото в злато, ако се използва правилно. В дадения случай алхимичната рецепта се съдържа в историята на Зенкай – и се нарича изкупление.

Както обикновено и тук има риск от едностранчивост и отиване в крайностите. Ако има прегрешение е добре да има изкупление, но също така е добре това изкупление рано или късно да има край. Изкуплението на Зенкай за отнетия от него човешки живот приключва, когато тунелът през планината е прокопан и благодарение на дългия му усилен труд много други човешки животи вече не са изложени на опасност. Нещо повече – истинската светлина, която открил в края на тунела, била вътрешна, а не външна. Дългите години размишление и труд го довели до точката на вътрешната му трансформация и превръщането на тъмнината в светлина. Затова синът на убития от него съдия, който бил тръгнал по пътя на отмъщението, го нарекъл свой Учител и му благодарил.

Алхимираното чувство на вина и срам се превръща в светлината на прошката и любовта – на състраданието дори и към най-големите грешници. Тунелът, който сме прокопали с дългите години труд в служба на другите, най-накрая ни довежда до Светлина, която не е от този свят. И така, първо е прегрешението, след това изкуплението, а най-накрая – състраданието… и така се ражда любовта.

Камелия