публикувано 28.04.2012 от Камелия Хаджийска в Воинът на светлината
 
 

Законът на жертвата

zhertvaОт доста време насам изследвам тезата, че човешкото страдание има два различни източника – личен и над-личностен, колективен. И, че има хора, които в по-голяма степен преживяват второто. Става дума за това, че произходът на тяхното страдание се отнася не само до техните лични съдби и обстоятелства в живота, а е свързан и с преживяването и отработването на страданието на по-големи групи от хора. Причината за това е, че тези хора имат по-силна (и пряка) връзка с колективното подсъзнание и, въпреки чисто личния начин, по който преживяват страданието, то има и над-личностен, над-индивидуален характер.

За първи път този начин на мислене беше провокиран от книгата на Метхилд Шефер „Енциклопедия на цветята на д-р Бах“ и описанието на цветето Mustard (полски синап). Според д-р Бах това цвете е подходящо за хора, които „са предразположени към изживяване на мрачни моменти или отчаяние. Сякаш черен облак ги обгръща и скрива светлината и радостта от живота, като често няма възможно обяснение или причина за това. При тези обстоятелства е почти невъзможно да изглеждат щастливи или весели“. Основното за този вид страдание и хората, които го преживяват, е че нямат контрол върху това, което им се случва – нито рационална причина да се чувстват по този начин. Въпреки това, те се чувстват без причина дълбоко депресивни, отчаяни, меланхолични, скърбящи и тъгуващи. Това, което ме впечатли от представянето на това полско цвете и архетипа на хората, които са предразположени към подобни състояния и енергията на тъгата, е следното:

„Някои хора притежават особено сродство с това качество на енергията и могат повече от други личности да трансформират от нея в себе си. Те могат да бъдат утешени с това, че всяка трансформация в отделната личност оказва въздействие и върху всички останали, а също и върху всеобщото цяло. Те могат да превъзмогнат своята меланхолия и дори да изпитат удовлетворение пред мисълта, че тяхната меланхолия е направила планетата ни по-светла отпреди.“ М. Шефер

По-късно, когато четях описанието на т.нар. „ангели на Земята“ от Герит Гилен, отново се върнах към темата за този вид хора, които имат способността да подпомагат трансформацията на Земята с по-голяма сила от останалите, като самите те преминават през по-силно страдание, често пъти без да има конкретна причина за него. За тях Г. Гилен пише, че „Много ангели се инкарнират на Земята и всеки ангел има своя собствен мотив да бъде тук. Въпреки това има един основен мотив: да помогне на Земята. Чрез присъствието на всички тези ангели на Земята, човешкото общество като цяло придобива светлина и чувствителност.

Като човек, който е силно привлечен от Юнг и идеята за архетипите, няма как да остана безразлична към този подход за обяснение на страданието през което минават някои от моите клиенти и чиито измерения сякаш отиват отвъд личното. Самият Юнг описва мистиците като „хора с особено жизнеспособно познание на процесите в колективното несъзнавано“. Според него, „мистичния опит е познаването на архетипите.“ Става ясно, че различни автори казват едно и също, а именно, че има един тип хора, които имат по-пряк достъп до процесите на колективното несъзнавано, включително и страданието, което се съдържа там, затова, ако успеят да го трансформират вътре в себе си, това ще трансформира същите тези енергии и в колективното несъзнавано.

Най-ясно, това е казано от Робин Норууд в книгата й „Защо това? Защо на мен? Защо сега?“:

„Една болест или травма може да бъде избрана от душата не само, за да изцели даден аспект от съзнанието на индивида, но също и за да изцели аспект от по-голямото групово съзнание. Когато това стане, в действие влиза известният от езотериката закон за жертвата. Винаги, когато благополучието или съзнанието на много хора напредва чрез страданието на малцина, в действие е законът за жертвата.“ с. 44, …

За вървящите по духовния път, подобно знание може да се окаже утеха. Да знаят, че това, което им се случва на лично ниво може да има и по-дълбоки корени в колективната душа на човечеството, е начин да не само да намерят смисъл в него, но и да го носят с по-голяма лекота. Ние, българите, имаме в историята си една личност, която дълбоко почитаме – Васил Левски. Именно той е казал прословутото „Ако спечеля – печели цял народ, ако загубя, губя само себе си“. Няма съмнение, че той е бил един от тези силно духовни същности, които са посветили живота си на битката в името на По-голямото цяло.

Проблемът на т.нар. земни ангели, обаче, е че техните битки са вътрешни и като такива изглеждат чисто лични. Те са склонни да виждат в личното си страдание наказание от минали животи (което също е възможно), но не и мъченичеството на жертвата, чието страдание пречиства не само нея самата, но и енергията на планетата. А това са две съвсем различни начина за интерпретиране на страданието, водещи съответно до два съвсем различни начина за справяне с тях. В единия случай те се чувстват наказани за минали грехове и за тях пътят е на изкуплението. В другия случай това е водене на вътрешните битки и понасяне на бремето на нелесната си съдба със силата и нагласата, която виждаме у Левски.

Потенциалът на цветето Musturd в трансформирано състояние е, че такъв човек “ преминава през светли и тъмни дни с вътрешна радост, бодрост и сигурност.“ Т.е. той продължава да има черни моменти на тъга и мъка, но той понася страданието си без чувството за вина и греховност, а с бодрост и вътрешна сила. Ето го и примера – за Левски Ботев е казал, че и в най-критичното положение той остава ведър и весел.„Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и все весел…“

Вече знаем, че героизмът не е само за неколцина хора. Той е за всеки, който върви по Пътя си.

Ако страдате, ако страданието ви изглежда твърде несъразмерно спрямо причините, които го пораждат, ако сте човек, на който силно му пука за човечеството и посоката, в която то върви, има голяма вероятност да сте един от тези хора – мъчениците, които помагат на другите като лично преработват страданието, изтласкано в колективното подсъзнание. Ще разберете, че е така, ако написаното по-горе силно ви докосне, но не като поласкае Егото ви, а като ви донесе утехата, че страданието, през което преминавате, поне има някакъв по-голям смисъл и изходът на вътрешните ви битки подпомага изхода на битката за бъдещето на планетата Земя.

Камелия